4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 513
гр. София, 19.06.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на пети юни през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от съдия Костадинка Недкова т. д. N 4240 по описа за 2013г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Г. С. срещу решение № 211 от 24.07.2013г. по т.д. № 92 / 2013г. на Апелативен съд – В. Т., с което е потвърдено решение № 196 от 22.10.2012г. по гр.д. № 1134/2010г. на Окръжен съд – Велико Търново в частта, в която са уважени частично установителните искове, предявени от [фирма] срещу касатора по реда на чл.422 ГПК, като след отмяна на първоинстанционния акт в отхвърлителната му част, са уважени претенциите за пълните предявени размери.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Допускането на касационното обжалване се основава на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
Ответникът по жалбата, [фирма] /предишно наименование [фирма]/, не депозира отговор по нея.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, с което е признато по отношение на касаторката – ответник по исковете, че дължи главницата и лихвите по договора за кредит в качеството й на съдлъжник, въззивният съд е приел за неоснователни възраженията й за нищожност на договора за кредит, поради липса на изразено от нея съгласие за сключването му, обосновано от същата с твърдението, че не е подписала договора, като към момента на сключването му вече не е била съпруга на кредитополучателя. Решаващият състав въз основа на дадените еднозначни заключения от трите графически експертизи, че касаторката се е подписала като солидарен длъжник срещу името си в договора за кредит, както и на листи 1, 3 и 5 от договора, е извел наличието на изразена воля за сключването на банковия кредит. Аргументирал е, че въпреки, прекратяването на брака между касаторката и кредитополучателя с влязло в сила решение за развод преди сключването на банковия кредит, солидарността отговорност на ответника по искове е възникнала, на основание чл.121, ал.1 ЗЗД, с уговарянето й по договора. Изложени са допълнителни съображения, че качеството на касаторката на солидарен длъжник по банковия кредит е признато от нея и в нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека, сключването на който е едно от условията за усвояване на банковия кредит. За неоснователно е счетено и възражението на ответницата по исковете за липса спрямо нея на предсрочна изискуемост на кредита, поради ненадлежното й уведомяване. Според въззивния съд, с оглед клаузата на чл.16 от договора, за банката не е съществувало задължение да уведоми солидарния длъжник за предсрочната изискуемост, но въпреки това е изпратила писмо – уведомлени, съдържащо и покана за изпълнение, до жалбоподателката на посочения в договора адрес, което е прието за надлежно връчено чрез кредитополучателя, на основание чл.46, ал.2 ГПК, съответно чрез изпратената в изпълнителното производство покана за доброволно изпълнение. Посочено е, че независимо, че извън срока за отговор на исковата молба е направено от ответницата по исковете възражение относно представителната власт на пълномощниците на банката, подписали договора, то е разгледано от първата инстанция, като са споделени мотивите й, че договорът е подписан от надлежно овластен представител при спазване на вътрешните нормативни документи на банката. Прието е, че с усвоените средства по кредита е заплатена цената на имотите, за които е отпуснат същия, така, както тя е определена в предварителния договор за покупко- продажба и анекса към него, сключен от кредитополучатиля в качеството му на купувач, независимо занижената цена в нотариалния акт за покупко- продажба. В тази насока решаващият състав се е позовал на приетото по делото заключение на счетоводната експертиза и представения анекс към предварителния договор, декларация и разписка, подписани от кредитополучателя и продавача за заплащане от първия в брой на част от продажната цена чрез получените кредитни средства по банковата му сметка. Във връзка с оспорването на автентичността /прието за недоказано въз основа на СГЕ/ и съдържанието на документите са изложени съображения, че анексът в качеството си на диспозитивен документ не се ползва с материална доказателствена сила, поради което може да бъде валиден или невалиден, но не може да бъде верен или неверен, като ответницата по исковете не е твърдяло, че съдържащото се в анекса волеизявление е симулативно.
В изложението към касационната жалба се поддържа, че следните правни въпроси са от значение за изхода на делото: /1/ За значението на преклузията за ангажиране от ищеца на доказателства, въведена с разпоредбата на чл.146, ал.3 ГПК; /2/ За обективирането на съгласието на едната страна по един договор, когато тя е юридическо лице, в решение на управителния орган на юридическото лице, а не в актове и действия на представителния й орган; /3/ Кредитополучателят по договор за банков кредит представлява ли „друго лице” по см. на чл.46, ал.2 ГПК, на което могат редовно да бъдат връчени книжата за обявяване на договора за банков кредит за предсрочно изискуем, предназначени за солидарен длъжник по същия договор за банков кредит, или по отношение на кредитополучателя следва да намери приложение правилото на чл.46, ал.3 ГПК, предвид очевиден конфликт на интереси между кредитополучателя и другия солидарен длъжник относно последиците от настъпване на предсрочната изискуемост на цялото задължение по предоставения банков кредит?; /4/ Съгласието на банката кредитодател за сключване на договора за банков кредит обективира ли се в решението на съответния нейн компетентен орган за разрешаване на предоставянето на кредита по реда и съобразно вътрешните правила на банката по смисъла на чл.73, ал.4, т.5 ЗКИ?; /5/ Изяснен ли е от правна страна правният спор, повдигнат по настоящото дело, без приобщаване и изследване на вътрешните правила на банката- ищец по смисъла на чл.73, ал.4, т.5 ЗКИ и без приобщаването като доказателства на писмените документи, които обективират решението на съответния компетентен нейн орган за разрешаване на процесния банков кредит?; /6/ Допустимо ли е за разрешаването на правен въпрос да бъде допуснато събирането като доказателство на съдебно- икономическа експертиза?; /7/ Оспорването на авторството на диспозитивен писмен документ, приобщен като доказателство по делото, включва ли и оспорване на неговата валидност?”. По първия въпрос касаторът се позовава на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по втория – на критерия по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, а по отношение на останалите въпроси поддържа, че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Първият релевиран въпрос за приложението на преклузията по чл.146, ал.3 ГПК по отношение на представените от ответната банка в първата инстанция анекс към предварителния договор, декларация и разписка, не може да обуслови допускането на касационния контрол, тъй като въпросът е поставен за първи път пред касационния съд без във въззивната жалба, подадена от касаторката, да се прави оплакване в тази насока. Казаното е относимо и за въпроси четири и пет, тъй като липсва позоваване от страна на касаторката във въззивната й жалба на наличие на допуснати от първата инстанция съществени процесуални нарушения във връзка със събирането на доказателства за вътрешните правила на банката за разрешаване на кредита, съответно не са направени пред въззивната инстанция доказателствени искания в тази насока. Освен това, представянето на посочените по-горе писмени доказателства след доклада на първоинстанцинонния съд не е и в противовес на цитираната практика на ВКС, тъй като доказателствата са представени във връзка с направено след срока за отговор на исковата молба и доклада на съда възражение от касаторката – ответник по исковете, относно целевото използване на банковия кредит, във връзка с което липсва разпределение на доказателствената тежест от страна на съда. Нещо повече, искането за представянето на доказателствата е направено от самата касаторка по реда на чл.190 и чл.192 ГПК.
По втория въпрос, дали волеизявлението за сключване на договора за кредит следва да бъде обективирано в решение на управителния орган на юридическото лице, а не в актове и действия на представителния й орган, също не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Въпросът би бил относим за спор, когато юридическото лице е представлявано от органния си представител, а не когато представителството е по пълномощно, при което релевантният въпрос е дали е налице надлежна учредена представителна власт, какъвто въпрос обаче не е формулиран от касатора.
Въпросът за приложението на чл.46, ал.2 ГПК, въпреки, че е разгледан от въззивния съд, също не е обуславящ изхода на спора, тъй като решаващият състав е приел, че съобразно клаузите на договора, за възникване на предсрочна изискуемост на кредита спрямо солидарния длъжник е достатъчно волеизявлението на банката за обявяването й да е достигнало до кредитополучателя.
С допусната ССЕ е дадено заключение за осъществяване на процедурата за отпускане на кредита, съобразно вътрешните правила на банката, поради което твърдението, че със заключението се дава разрешение на правен въпрос е невярно, което от своя страна изключва допускането на касационния контрол във връзка с поставения в тази насока въпрос, с оглед липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК.
Предвид указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационния контрол на съдебния акт, поради което не следва да се обсъждат релевираните от жалбоподателя допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК във връзка с визиреаните по-горе въпроси.
Последният формулиран въпрос, дали оспорването на авторството на документа, включва и оспорване на неговата валидност, не е обуславящ изхода на спора, тъй като такъв извод не е изведен от въззивния съд. По отношение на него липсва и релевираната допълнителна предпоставка по т.280, ал.1, т.3 ГПК. В практиката на съдилищата безспорно се приема, че критерий за автентичността на документа е единствено авторството му, като неавтентичният документ материализира изявление, което не е било направено от лицето, посочено като издател, в която насока са и дадените принципни разяснения в Тълкувателно решение № 5/ 14.11.2012г. по тълк.д. № 5/ 2012г. на ОСГТ на ВКС. Липсата на неяснота и непълнота в съществуващата правна уредба, съответно на необходимост от осъвремяване на тълкуването й, вкл. поради промени на обществените условия или законодателството, водят до неосъществяването и на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на решението до касация, на което се позовава жалбоподателката.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 211 от 24.07.2013г. по т.д. № 92 / 2013г. на Апелативен съд – В. Т..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.