О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 979
гр. София, 11.12.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осми декември през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от съдия Костадинка Недкова т. д. N 1707 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Т. Р. срещу решение № 12 от 16.01.2014г. по т.д. № 454/2013г. на Апелативен съд – В. Т., с което е потвърдено решение № 279 от 16.11.2012г. по гр.д. № 312/2012г. на Окръжен съд – Ловеч, с което са уважени предявените от [фирма] по реда на чл.422 ГПК срещу касатора положителни установителни искове, като е признато за установено, че в полза на банката спрямо касатора съществуват вземания по договор за предоставяне на ипотечен кредит от 05.02.2008г. и допълнително споразумение № 1/ 25.03.2010г. в размер общо на 123 158,90 лева, от които 109 776,57 лева – главница, 12 928,54 лева – договорна лихва за периода от 03.06.2010г. до 17.10.2011г., 453,79 лева – наказателна лихва за просрочени главници за времето от 04.06.2010г. до 17.10.2011г., ведно със законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 18.10.2011г. до окончателното плащане, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК по ч.т.д. № 2001/ 2011г. на Районен съд – Ловеч.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Допускането на касационното обжалване се основава на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по жалбата, [фирма], счита, че не са налице основанията за допускане на касационен контрол, а при евентуалност – се позовава и на неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При постановяване на обжалваното решение въззивната инстанция е установила, че въз основа на сключен между страните ипотечен кредит и допълнително споразумение към него банката е предоставила на ответника по исковете – настоящ касатор, кредит за ремонт / реконструкция на недвижими имоти, като към 17.10.2011г. изискуемите задължения по кредита възлизат на сумите, посочени в заповедта за незабавно изпълнение- главница и лихви. Прието е, че при предоставен кредит от банка намират приложение разпоредбите на чл.430 – чл.432 ТЗ, а не тези на чл.240 – чл.241 ЗЗД, които касаят договора за заем за потребление. Според решаващия състав, договорът за банков кредит не може да се третира като договор за заем за потребление и в хипотезата, когато при сключването на банковия кредит служителите на банковата институция не са извършили прецизна преценка на възможността на кредитополучателя да погаси вноските по кредита. Посочено е, че кредитополучателят също следва да оцени реално своите възможности да погасява вноските по кредита преди да подпише договора за предоставяне на ипотечен кредит.
Жалбоподателят в представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК поддържа, че въпросът „за възможността за трансформиране на банков заем, отпуснат при липса на условията на Закона за кредитните институции, в обикновен такъв, е от значение за развитие на правото по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поради липсата на законов текст за уреждане на случаите, когато заемът е отпуснат от банката без да е извършено обстойно проучване на имотното и финансовото състояние на кредитополучателя, като банката, ако беше проявила дължимата грижа на добрия стопанин при сключване на договора, щеше да установи невъзможността на кредитополучателя за обслужване на кредита.
Дори да бъде възприета тезата на касатора за „трасформиране” на банковия кредит в обикновен договор за заем в очертания от него случай, това обстоятелство, не би се отразило на дължимостта на сумите, тъй като са безспорни обстоятелствата на предоставяне на заемната сума и уговарянето на възнаградителна и мораторната лихва, за които страните могат да постигнат съгласие, както при банков кредит, така и при заем за потребление. След като формулираният от жалбоподателя въпрос сам по себе си не обуславя изхода на конкретното дело, въпреки че въззивният съд е изложил мотиви във връзка с посоченото възражение на ответника по иска, по отношение на поставения въпрос не е осъществено общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Предвид указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, това е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол на съдебния акт без да е необходимо обсъждане на релевирания от жалбоподателя допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 12 от 16.01.2014г. по т.д. № 454/2013г. на Апелативен съд – В. Т..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.