О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 665
[населено място], 15.07.2016г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. №2512 /2015 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 979 /14.05.2015г., постановено по в.т.д. № 3341/2013г. на Софийския апелативен съд, т.о., трети състав, с което е потвърдено решение от 29.04.2013г. по т.дело № 5297/2011г. на Софийски градски съд, в частта, с която е уважен искът на [фирма] срещу [фирма] за сумата от 52 700 лв., представляваща неизплатено възнаграждение по договор № 98/м.10.2009г. и споразумение от 1.12.2010г., ведно със законната лихва за забава върху сумата, считано от 12.12.2011г. до окончателното й заплащане, както и за сумата от 8943.57 лв., представляващо обезщетение за забава за периода от 1.03.2010г. до 10.12.2011г.
В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за незаконосъобразност, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Искането е за отмяна на решението и постановяване на решение от ВКС: 1.ищецът да бъде осъден да заплати неустойка в размер на 8914.09лв., която да бъде прихваната от задължението по договора, 2. да се прогласи, че споразумението е недействително, като подписано от управителя на [фирма] в резултат на грешка, 3.да се уважи насрещният иск за сумата от 180 лв. за възстановяване на направените в пътната настилка отвори за целите на експертизата и да се постанови сумата да бъде прихваната от вземането на ищеца. Предявеният от ищеца иск да бъде уважен за сумата от 17 517.79 лв., като за разликата над тази сума искът по чл.226 ЗЗД да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан. Претендира за направените по делото разноски.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа недопустимост на въззивното решение. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответникът по жалбата [фирма] не взема становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди обжалваното първоинстанционно решение, САС е приел за безспорен факта на сключен между страните договор №98 от м.Х.2009 г., с който ответникът е възложил на ищеца, а той се е задължил да извърши строително – монтажни работи, представляващи изграждане на вертикална планировка около сграда в м. “М. ливади“, [населено място], посочени в Оферта № 82Б- приложение № 1, представляващо неразделна част от договора. В договора е уговорен срок на изпълнение на строителните работи, постигнато е съгласие относно размера на възнаграждението възлизащо на 89 140.87 лв., начина на плащане на възнаграждението, начина на приемане на изработените СМР като количествена и стойността сметка. Съгласно чл.15 от договора, обектът се счита окончателно предаден на възложителя с подписването на приемателно-предавателен протокол. С клаузата на чл. 16. възложителят може да откаже да приеме обекта или отделни работи по него, ако открие съществени недостатъци. За забавено изпълнение на задължението за завършване и предаване на работите в уговорения срок, страните се уговорили неустойка, в размер на 0.1 % от общата цена по чл.3, ал.1 за всеки просрочен ден, но не повече от 10 %. За установено също е прието, че със споразумение от 1.12.2010 г., с характер на спогодба, страните по договорен път са се съгласили, че строителните работи по договора от м.10.2010 г. са изцяло изпълнени от ищеца и са приети безусловно с протокол № 2/18.02.2010 г. Уговорили са също, че общата стойност на извършените работи възлиза на 89 140.87 лв. и след приспадане на частично платеното от възложителя, дължимото възнаграждение възлиза в размер на 56 600 лв. В споразумението са уговорени отделните суми и сроковете за погасяване на вземането на изпълнителя. За неоснователно е преценено възражението на ответника за унищожаване на споразумението поради грешка в предмета – чл.28 от ЗЗД. Счетено е, че простото несъответствие между вида и обема на изпълнените строителни работи и уговорените с договора такива не обуславя по необходимост извод за опорочаване, поради грешка, на спогодбата, с която възложителят е приел това изпълнение като надлежно. Наличието на грешка в предмета не се презюмира, а следва да бъде установено от страната, която го твърди, при условията на пълно и главно доказване. От събраните по делото доказателства / показания на свидетели/ не се установявало споразумението от 1.12.2010 г. да е било сключено изключително под въздействието на неверни представи на управителя на дружеството-възложител относно вида, обема и стойността на изпълнените на обекта строително-монтажни работи. Според съда, намаленият обем на асфалтираната площ, с оглед наличието на затревен участък, е бил установим при обикновен преглед при приемане на работата, поради което не може да се приеме, че това обстоятелство е било неизвестно на представителя на възложителя, съответно, че той е имал невярна представа относно действителния обем на тези видове работи. Изводът на САС е че споразумението от 1.12.2010 г. представлява действителен договор за спогодба, който е породил желаните от страните по него правни последици- установяване по договорен път ликвидността на задължението на възложителя по договора за строителство като безспорно по основание и размер и уговаряне на срок за плащането му. По тези съображения САС е отхвърлил като неоснователно възражението на жалбоподателя за прихващане със сумата на претендираната неустойка по чл.22 от договора за строителство, след като със споразумението от 1.12.2010 г. страните по договорен път са приели наличието на надлежно изпълнение, безусловно прието от възложителя. Искът по чл.86, ал.1 от ЗЗД за обезщетяване мораторните вреди от неизпълнението на уговореното парично задължение е уважен, като са съобразени уговорените в споразумението срокове за заплащане на отделните погасителни вноски.
В т.1 на изложението си касаторът поддържа недопустимост на решението, поради това, че първоинстанционният съд се е произнесъл по други факти, освен тези релевирани в исковата молба и допълнителната искова молба, с което допуснал изменение в предмета на договора, а именно промяна в размера на площта, предмет на договора, която е трябвало да бъде асфалтирана. Посоченото не обосновават извод за евентуална недопустимост на обжалвания съдебен акт. В правната теория и съдебна практика е прието, че разглеждането на иск, който не е предявен и неразглеждането на предявения, представлява отклонение от диспозитивното начало в исковия процес и такова решение е недопустимо. В случая съдът се произнесъл по наведените в исковата молба факти и обстоятелства и по правото, така както е формулирано в петитума на исковата молба. Съдът се е произнесъл по предмета на спора, а не по иск, с който не е сезиран.
По основанията по чл.280, ал.1 ГПК:
Според чл.280, ал.1 ГПК подлежат на касационно обжалване решенията на въззивните съдилища, в които съдът се е произнесъл по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Поставеният от касатора въпрос трябва да бъде ограничен до правните изводи на съда по същество досежно съобразяването им с практиката и закона, но не и да се прави преценка на приетата по делото за установена фактическа обстановка. Материалноправният или процесуалноправен въпрос, трябва да касае конкретния правен спор, да е бил предмет на разглеждане в обжалваното въззивно решение и неговото разрешаване да е обусловило изхода на делото. В правомощие на съда е само да уточни и конкретизира този въпрос, но не и да го извежда, доколкото това би било в противоречие с диспозитивното начало в процеса. Доколкото посочването на правен въпрос е общата предпоставка за допустимост на касационното обжалване, липсата на такъв е достатъчно основание касационно обжалване да не бъде допуснато/ т.1 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/.
В случая касаторът не формулира правен въпрос в съответствие на дадените в т.1 на ТР №1/2010г. разяснения. В т.2 и т.3 на Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът излага доводи за неправилност на решението. Поддържа, че въззивният съд „лаконично споменава, че намаленият обем на асфалтовата площ е бил установим при обикновен поглед – цената на извършените СМР се определя за вложени количества асфалтобетон, а не за покрита площ в квадратни метри, което количество не може да се изчисли при обикновен поглед и тези доводи които обуславят изхода на делото и размера на претенцията по него, също не са обсъдени от въззивната инстанция”.
Следва да се отбележи, че касаторът не е посочил допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Те представляват изчерпателно посочени хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода на делото. Дори и да е изпълнено изискването на закона за посочване на правен въпрос, от значение за изхода на делото като обща предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, не обосноваването на някой от допълнителните критерий, също е основание за недопускане на решението до касационно обжалване.
Що се касае до твърдението, че въззивният съд не се е произнесъл по искането за отмяна на първоинстанционното решение в частта за разноските и по искането за присъждане на разноски, касаторът е следвало да упражни процесуалното си право по чл.248 ГПК за допълване на въззивното решение в частта за разноските..
В заключение, липсват предпоставките на закона за касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №979/14.05. 2015г., постановено по в.т.дело № 3341/2013 г. на Софийски апелативен съд, т.о., трети състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: