О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 18
[населено място], 13.01.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на осми октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. №3612 /2014 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано по касационна жалба на [фирма] срещу решение №786 от 29.07.2014г. , постановено по т.д. № 2269/2013г. на Варненския окръжен съд. С решението е потвърдено решение №4878/6.12.2011г. по гр.дело № 11747/2010г. на Варненския районен съд, ХІХ състав, с което е отхвърлен като неоснователен искът на дружеството срещу Администрацията на Министерския съвет на Република България да му предаде държането на почивна база , хотел „Европа”, намиращ се в к.к. „Св.св. К. и Е.„ на основание договор за наем с М. 10/24.01.2008г.
В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за незаконосъобразност, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а като основания за допускане на касационното обжалване – чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответникът Администрацията на МС на Република България в писмен отговор на касационната жалба излага аргументи за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване. Не се прави искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК.
Предявеният иск по чл.79, ал.1 ЗЗД е предмет на разглеждане от Варненския окръжен съд след отмяна на решение на същия съд с решение №209/2.12.2013 г. по т.дело № 825/2012г. на ВКС, ТК, състав на ІІ т.о. В решението си ВКС е дал указания, при новото разглеждане на делото, съдът да изследва въпросът и да изложи мотиви доколко невъзможността на наемателя да ползва наетия имот по неговото договорно предназначение за съответния период се основава на виновното поведение на наемодателя.
При новото разглеждане на делото са събрани нови доказателства.
След обсъждане на доказателствата по делото Варненският окръжен съд е направил извод, че договорът за наем е надлежно прекратен от наемодателя, поради което искът за реално изпълнение по чл.79, ал.1 ЗЗД, след отнемането на държането му от наемателя със заповед на областния управител на Варна, се явява неоснователен. Претенцията за редуциране на наема по чл.230, ал.1 ЗЗД може да предяви единствено изправната страна по договора за наема, ако препятствието да се ползва вещта се дължи единствено на причина, за която наемодателят отговаря. В конкретния случай на наемодателя не може да се вмени вина за препятстването на ползването на имота, доколкото ремонтът на канализационната система, не се извършва от него / като страна по договора/, а от трето на договора лице – [община]. Направен е също извод, че ищецът е сключил срочния договор за наем въпреки, че е знаел за извършването на ремонтни работи, поради което се е съгласил с ограниченията за ползване на хотела. За периода след 15.05.2009г. наемът се дължи, след като между страните по договора не е било постигнато споразумение за освобождаване на ищеца от плащането на наем. Наемодателят има правото да прекрати едностранно срочния договор за наем, след като наемателят е преустановил плащането на наема.
Предпоставка за допустимост на касационното обжалване е наличието на разрешен от въззивния съд правен въпрос от материалното и/или процесуално право. От това следва, че релевантността на поставения от касатора въпрос се ограничава до правните изводи на съда по същество досежно съобразяването им с практиката и закона, и не обхваща и преценката на приетата по делото за установена фактическа обстановка.
По основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допустимост на касационното обжалване:
По първия въпрос: Длъжен ли е съдът, на който делото е върнато за ново разглеждане, да се съобрази с указанията на съда по тълкуването и прилагането на закона? Касаторът поддържа критерия по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК противоречие на обжалваното решение със задължителна практика на ВКС в решение №84 по гр.дело № 847/2012г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение №740 постановено по гр.дело № 1935/2009г. И двете решения са постанови по новия ГПК и затова са задължителни за съдилищата. В решенията ВКС е тълкувал процесуалното правило на чл.294, ал.1 ГПК, според което когато връща делото за ново разглеждане на въззивния съд, ВКС дава указания относно тълкуването и прилагането на закона, които са задължителни за съда, на който е върнато делото за новото разглеждане. На настоящия състав на ВКС са служебно известни и друга решения на ВКС – рашение №193 от 4.07.2011г. по гр.дело №1649/2009г. на ВКС, ГК, ІV гр.с., решение №740 от 26.10.2010г. по гр.дело № 1935/2009г. на ВКС, ГК, І г.о., по тълкуването и прилагането на чл.294, ал.1 ГПК, според които указанията по прилагането и тълкуването на материалния закон задължават съда да приеме правната квалификация на иска, посочена в касационното решение, както и какви процесуални действия трябва да извърши или да повтори и кои процесуални действия не може да извърши. Процесуалноправният въпрос относно задълженията на съда да изпълни дадените от ВКС указания не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС. Въззивният съд е изпълнил указанията на ВКС да изследва въпросът и да изложи мотиви доколко невъзможността на наемателя да ползва имота се основава на виновното поведение на ответника, като е събрал допълнителни доказателства във въззивното производство/ ССЕ, разпит на свидели, писмени доказателства/. Варненският окръжен съд е извършил преценка на доказателствата и е изложил съображения в отговор на правния въпрос, че невъзможността на наемателя да ползва наетия имот през процесния период от време, според договорното му предназначение, се дължи на ремонтни дейности, които не се извършват от наемодателя, а от трето на договора лице / [община]/. Що се касае до съфинансирането на ремонтните дейности със средства на П., този факт не може да се счита във вреда на наемодателя, вменяващ му договорна отговорност. След като съдът е изпълнил указанията на ВКС за извършване на съответните процесуални действия и е изложил аргументи в отговор на правния въпрос, обжалваното решение не е в противоречие на посочената по – горе съдебна практика по чл.290 ГПК. Възприетата от Варненски окръжен съд фактическа обстановка и изводите по приложение на материалния закон не могат да се квалифицират като основания за допускане на касационно обжалване. Доводите на касатора в тази насока са относими към поддържаните основания за неправилност, но е недопустимо да се преценяват в производство по чл. 288 ГПК.
По втория въпрос : Кога договорите или отделни клаузи подлежат на тълкуване от съда на осн. чл.20 ЗЗД и какви правила следва да съблюдава съдът при осъществяване на тълкувателната си дейност? Касаторът поддържа, че въпросът е решен в противоречие със задължителна практика на ВКС, намерила израз в шест решения на състави на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК. Според касатора, прилагайки превратно правилата за тълкуване на договорите, визирани в чл.20 ЗЗД, съдът е неправилно приел, че наемодателят не носи вина за невъзможността наемателят да ползва имота според уговореното предназначение.
Относно приложението на чл. 20 ЗЗД е формирана трайноустановена съдебна практика в смисъл, когато клаузите на сключената търговска сделка са неясни или двусмислени, налагащи по необходимост да бъде издирена истинската обща воля на съконтрахентите, решаващият съд следва да приложи общото тълкувателно правило на чл. 20 ЗЗД. В случая изводът на съда за правото на наемодателя да развали договора за наем, а от там и за неоснователност на иска за реално изпълнение по чл.79, ал.1 ЗЗД, е формиран след преценка на доказателствата и установените с тях правно релевантни за спора факти. Счетено е, че след като не е подписано споразумение за освобождаване на наемателя от заплащане на наем след периода от 15.05.202009г., наемателят дължи заплащане на наем. Наемателят е имал правото да претендира обезщетение за намалената възможност да ползва наетия имот по правилата на чл.230, ал.2 ЗЗД, но не и да преустанови собственото си изпълнение. Изводът на съда, че не може да бъде вменена договорна отговорност на наемодателя за невъзможността наемателят да ползва наетия имот, също е изведен от доказателствата по делото. След като отговорът на въпроса предполага преценка на факти и доказателства, същият е относим към оплакванията за неправилност на обжалваното решение като касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, които са различни от основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съобразно т. 1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС, въпросът, визиран в нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е от значение за конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Формулираният в изложението втори въпрос не притежава тази характеристика, тъй като е изцяло обусловен от конкретиката на казуса.
В заключение, липсват предпоставките на закона за касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №786/29.07. 2014г., постановено по в.т.дело № 2269/2013 г. на Варненския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: