О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 828
гр. София, 03.11.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на тридесети октомври през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от съдия Костадинка Недкова т. д. N 923 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. , срещу решение № 7539 от 08.11.2013г. по гр.д. № 3969/2013г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № I-50-177/ 14.11.2012г. по гр.д. № 19904/2008г. на Софийски районен съд I ГО, 50-ти състав. С първоинстанционното решение са отхвърлени исковете на касатора срещу наследниците на „ [фирма] с правно основание чл.236, ал.2, пр.2-ро ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 10 605,50 лева – обезщетение за периода от 01.11.2004г. до 14.07.2008г. за ползване на нает имот – павилион в [населено място], по договор за наем от 10.09.2007г. след прекратяване на договора и въпреки противопоставянето на наемателя, ведно със законна лихва в размер общо на 2 749,01 лева за периода от 01.11.2004г. до 14.07.2008г. върху всяко дължимо месечно обезщетение от претендираната главница, както и законна лихва от 14.07.2008г. върху главницата до окончателното й плащане.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила.
Ответниците по жалбата, Д. Т. В. и С. Т. В. оспорват същата. Поддържат, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на решението, а при допускането му иска потвърждаване на атакувания акт, като правилен. Претендират заплащане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е извел неоснователността на претенцията по чл.236, ал.2, пр.2-ро ЗЗД, от приетото за установено по делото, че наемателят не е ползвал павилиона, предмет на договора за наем през процесния период- от 01.11.2004г. до 14.07.2008г., тъй като същият не е съществувал, а е ползвал новоизграден от него такъв, който не е предмет на процесния договор за наем.
Допускането на касационното обжалване е обосновано с твърдението, че въззивното решение съдържа произнасяне по значимия за изхода на делото правен въпрос дали от датата на прекратяване на наемния договор-01.09.2001г. до датата на влизане в сила на решението, с което е признато, че [фирма] не е собственик на процесния павилион, а именно – 30.03.2011г. се дължи на Н. „наемно обезщетение” за задържане от З. П. на процесния павилион, респ. от датата на прекратяване на договора до датата на погиване на вещта. Касаторът не релевира допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК.
Формулирания от касатора въпрос, основан на собствеността на вещта, не е включен в предмета на спора, тъй като производството е образувано по иска по чл.236, ал.2, пр.2-ро ЗЗД, а не по иск по чл.59 ЗЗД, и не е обусловило изхода му, доколкото въззивният съд се е позовал не на собствеността на вещта, а на нейното погиване и ползването от бившия наемател на нова вещ, която не е била предмет на наемния договор, във връзка с искането за заплащане на обезщетение за продължаващото ползване на наетата вещ от наемателя след прекратяване на договора, въпреки противопоставянето на наемодателя. Освен това, визираният от жалбоподателя период от 01.09.2001г. до 30.03.2011г. е по-широк от този, за който се претендира обезщетението, и в една си част не се обхваща от предмета на делото. Въззивната инстанция е приела, че за целия период, за който се претендира обезщетението за продължаващото ползване на наетата вещ, същата вече не е съществувала, поради което и въпроса за дължимостта на обезщетението за ползване по чл.236, ал.2, пр.2-ро ЗЗД от датата на прекратяване на договора до датата на погиване на вещта не е обусловил крайният резултат по конкретното дело.
Видно от изложеното, по отношение на поставените от касатора въпроси не е осъществена общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол – въпросите да са обусловили изхода на делото. Предвид указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, това е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол на съдебния акт. Въпреки това, следва да се отбележи, че жалбоподателят не релевирана допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1- т.3 ГПК, което само по себе си също е основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид изхода на делото, на всеки от ответниците по жалбата следва да се присъди заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 7539 от 08.11.2013г. по гр.д. № 3969/2013г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Н. , [населено място], [улица], да заплати по 500 лева разноски на Д. Т. В., ЕГН [ЕГН], и на С. Т. В., ЕГН [ЕГН].
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.