О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 339
гр. София, 25.04.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на седемнадесети април през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 3693 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. А. Я., Д. А. Я. и А. А. Я., срещу решение № 897 от 13.05.2013г. по гр.д. № 4184/2012г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от касаторите срещу Гаранционния фонд искове с правно основание чл.88, ал.1, б.”б” ЗЗ /отм./ за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на техния съпруг и баща, А. Я., настъпила при ПТП на 30.05.2005г., с оглед изтекла погасителна давност.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради всички, предвидени в чл.281, т.3 ГПК основания – нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Допускането на касационното обжалване се основава на допълнителните предпоставки чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът, Г. фонд, [населено място], счита, че не са налице основанията за допускане на касационен контрол, а при евентуалност – се позовава и на неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК като разноски за настоящото производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, с което се потвърждава отхвърляне на претенциите за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди, въззивният съд като е приел за основателно възражението на Гаранционния фонд за изтекла погасителна давност преди завеждане на исковата молба. Изложени са съображения, че доколкото Закона за застраховането /отм./ не съдържа специална разпоредба, която да урежда началото и срока на погасителната давност, основанията за спиране и прекъсване на давността спрямо вземането на увредените лица по чл.88, ал.1, б.”б” ЗЗ /отм./, приложение намират общите правила на ЗЗД. С оглед на това е изведено, че срокът на погасителната давност на вземането, на основание чл.110 ЗЗД е пет годишен, като началото на давностния срок започва да тече от настъпване на изискуемостта- чл.114, ал.1 ЗЗД. Посочено е, че вземането на всеки от касаторите срещу Гаранционния фонд е възникнало към момента на увреждането- 30.05.2005г., и тъй като не е предвидено друго, то е изпълняемо веднага, като от същия момент започва да тече и давността. Аргументирано е, че молбата до Гаранционния фонд за плащане на обезщетение няма характер на искова молба, нито отказът на Гаранционния фонд за плащане, поради липса на доказателства, е признание на задължението, поради което е направен извод, че не е прекъснато, съответно спряно течението на давността, която е изтекла на 30.05.3010г., преди завеждането на исковете по чл.88, ал.1, б.”б” ЗЗ /отм./ на 24.01.2011г.
Касаторът в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК сочи, че в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси, обусловили изхода на делото: „/1/ Подаването на молба по чл.88, ал.5 ЗЗ /отм./, респективно уведомление по КЗ до застрахователя, респ. до Гаранционния фонд за изплащане на обезщетение за претърпени вреди вследствие настъпило ПТП прекъсва ли изтичането на давностния срок по чл.392 /отм./ ТЗ, в който следва да се предяви искането на пострадалото лице пред застрахователя?; /2/ В случай на отказ на ГФ по чл.288, ал.1, т.11 КЗ, предявяването на претенцията за плащане пред съда от пострадалото лице, представлява ли нов иск и заличават ли се правните последици от подаването на молбата преди изтичането на давностния срок?; /3/ Подлежи ли на съдебен контрол правото на пострадалото лице да избира дали да предяви вземането си пред Гаранционния фонд, съгласно чл.88, ал.5 ЗЗ /отм./ или да предяви пряк иск срещу застрахователя по чл.407 /отм./ ТЗ?; /4/ Когато в специалния закон – Закона за застраховането /отм./във вр. с ТЗ , респ. КЗ, са предвидени изрични разпоредби, които регламентират правото на обезщетение за вреди, причинени от ПТП, сроковете за предявяване на вземането, както и редът за изплащане на вземането, следва ли да се прилагат разпоредбите на общия закон – чл.116 ЗЗД относно прекъсването на давността, или тези на специалните закони?; /5/ Подаването на молба по чл.88, ал.5 ЗЗ /отм./, респ. уведомление по КЗ до застрахователя, респ. до ГФ, за изплащане на обезщетение за настъпили вреди вследствие ПТП прекъсва ли изтичането на давностния срок по чл.392 /отм./ ТЗ, в който следва да се предяви искането на пострадалото лице пред застрахователя или това става само, ако бъде предявен пряк иск срещу застрахователя по чл.407 /отм./ ТЗ?”. В изложението се поддържа, че първите три въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, вкл. и постановена по отменения ГПК – основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, а за останалите въпроси се твърди, че „са решени частично в практиката на ВКС с различни актове, за тяхното прилагане би било удачно произнасяне от касационната инстанция”.
Първият и петият въпрос относно прекъсването на давностния срок по иска по чл.392 /отм./ ТЗ, съответно по чл.407 /отм./ ТЗ, срещу застрахователя е неотносим за спора, тъй като предмет на делото не са искове на увредените лица срещу застрахователя, а срещу Гаранционния фонд по чл.88, ал.1 ЗЗ /отм./.
Вторият въпрос, дали когато се предяви иск срещу Гаранционния фонд, това е нов иск и заличава ли той правните последици от подаването на молбата до фонда за плащане на обезщетение преди изтичане на давностния срок, по същество е въпрос дали молбата за плащане, отправена до ГФ има характер и последици на искова молба. Въззивната инстанция е приела, че молбата до ГФ за плащане на обезщетение няма характер на искова молба, поради което така конкретизираният въпрос е обуславящ за изхода на спора. Въпреки наличието на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, не са осъществени релевираните от касаторите допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1 т.1 и т.2 ГПК. В цитираните от жалбоподателите Тълкувателно решение № 2 / 06.06.2012г. по т.д. №1/2010г. на ОСТК на ВКС и решение №642/06.10.2008г. по т.д № 303/2008г. на II ТО на ВКС, постановено по ГПК /отм./, не се съдържа произнасяне по поставения въпрос. В постановения от ВКС по реда на отменения ГПК съдебен акт разгледаните от касационната инстанция въпроси касаят приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и значението на молбата по чл.88, ал.5 ЗЗ /отм./ до ГФ за плащане относно законната лихва и съдебните разноски. В цитираното решение, както и във формираната по реда на чл.274, ал.3 ГПК задължителна за по-долустоящите съдилища практика на ВКС, служебно известна на настоящия състав, /определение № 240 от 31.03.2011г. по ч.т.д. № 223/2011г. на I ТО на ВКС/, е прието, че предявяването на молбата пред ГФ не съставлява процесуална предпоставка за предявяването на иска по чл.88, ал.1 ЗЗ /отм./ срещу фонда, а има значение само за дължимостта на лихвите и разноските. Видно от изложеното, в практиката, на която се позовават жалбоподателите, няма произнасяне по поставения въпрос за значението на молбата по чл.88, ал.5 ЗЗ /отм./ за течението на погасителната давност, поради което не е налице осъществяване на релевираните допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на атакуваното решение до касация.
Третият въпрос не е бил предмет на разглеждане от въззивния съд, поради което не може да обуслови допускането на касационния контрол.
Четвъртият въпрос за съотношението при правоприлагане на специалния към общия закон също не е обуславящ изхода на спора по конкретното дело, тъй като въззивната инстанция е приела, в ЗЗ /отм./ липсват специални разпоредби относно прекъсване течението на погасителната давност. Нещо повече, в самия въпрос е налице позоваване от жалбоподателите на разпоредби, които „регламентират правото на обезщетение за вреди, причинени от ПТП, сроковете за предявяване на вземането, както и редът за изплащане на вземането”, но не и на такива, които предвиждат основания за прекъсването на давността, различни от визираните в чл.116 ЗЗД.
Следва да се отбележи, че допълнителната предпоставка по четвърти и пети въпрос е мотивирана от касаторите с това, че доколкото тези въпроси „са решени частично в практиката на ВКС с различни актове, за тяхното прилагане би било удачно произнасяне от касационната инстанция”, което не покрива нито един от допълнителните критерии по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК.
Предвид изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Предвид изхода на делото на ответника по касацията следва да се присъдят разноски за настоящата инстанция по чл.78, ал.8 ГПК вр. чл.9, ал.1 от Наредба № 1/ 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 720 лева.
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 897 от 13.05.2013г. по гр.д. № 4184/2012г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА В. А. Я., ЕГН [ЕГН], Д. А. Я., ЕГН [ЕГН], и А. А. Я., ЕГН [ЕГН], да заплатят на Г. фонд, [населено място], разноски в размер на 720 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.