О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 341
[населено място], 25.04.2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на седемнадесети април през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. №3631/2013 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК, образувано по касационна жалба на А. Ж. А., чрез адв. Г. В. САК срещу решение № 1182 от 17.06.2013г., постановено по гр.дело №.1007/2013г. на САС, гражданска колегия, четвърти състав. Искането е за отмяна на решението като неправилно. В изложението на касационните основания по чл.280ГПК, касоторът формулира материалноправни и процесуалноправни въпроси при допълнителните критерии по т.1,т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
В писмен отговор по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по жалбата Застрахователно дружество [фирма], чрез юрисконсулт Х. Х., заявява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване. Не е направено искане за присъждане на разноски за касационната инстанция.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК.
Предпоставка за допустимост на касационното обжалване е наличието на разрешен от въззивния съд правен въпрос от материалното и процесуално право. От това следва, че релевантността на поставения от касатора въпрос се ограничава до правните изводи на съда по същество досежно съобразяването им с практиката и закона, и не обхваща и преценката на приетата по делото за установена фактическа обстановка.
По фактите по делото не спори. Между застрахователното дружество и ищцата е подписано споразумение на 14.02.2011г., с което тя се е съгласила да получи обезщетение в размер на 30 000 лв. за причинените й неимуществени вреди от смъртта на майка й Б. М. А. / починала при ПТП на 30.12.2008г. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен прекия иск по чл. 226, ал.1 КЗ за сумата от 60 000 лв., въззивната инстанция е приела, че споразумението не се ползва със сила на пресъдено нещо, но същото представлява спогодба, с която е разрешен по взаимно съгласие материалноправен спор относно дължимото обезщетение. Спогодбата като вид договор, уреден в чл.365 във връзка с чл.20а ЗЗД има силата на закон за тези които са го сключили. Обстоятелството, че в КЗ не е изрично предвидена възможност за сключване на спогодба, не може да обоснове извод, че спогодбата не е породила действие, доколкото КЗ е специален закон спрямо ЗЗД и не изключва приложението на последния. Когато договора за спогодба е валиден, съдът е длъжен да зачете материалноправния му ефект за страните, тъй като спогодбата е релевантен юридически факт.
По основанията по чл.280, ал.1 ГПК:
Въпросите в раздели І и ІІ на Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК за приложение на принципите за справедливост, въведени с чл.52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск не е обуславящ изхода на спора, доколкото въззивният съд изобщо не се е произнасял по размера на вредите, с оглед на постигнатото между страните извънсъдебно споразумение. Тъй като въпросът не обуславящ, съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК, ВКС не се произнася по допълнителния критерий по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
По втория въпрос за естеството на отказа от иск и наличието на споразумение касаторът се позовава на съдържанието на споразумението и решение №780/19.12.1995г. по н.дело №751/95г. на ВС, ІІ н.о., като допълнителен критерий. Вярно е, че в разпоредбата на чл.228 КЗ законодателят е уредил правните последици на сключената между увреденото лице и застрахования и няма уредена хипотеза, когато увреденото лице е сключило споразумения със застрахователя на делинквента. Въпросът не е обосновава основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. В случая не става въпрос за отказ от иск, а за извънсъдебна спогодба, която обвързва съда, тъй като в нея е очертано споразумение по материално гражданско правоотношение, което е напълно идентично с това, предмет на съдебния спор, в какъвто смисъл е цитираното от касатора решение № 780/19.12.1995 г. по н.д. № 751/1995 г. на ВС. В исковата молба ищцата не се позовава на вреди от друг характер/ напр. имуществени/ или на ексцес, а на вреди / болки и страдания от загубата на близък човек/ предмет на обезщетяване със споразумението. Споразумението е валидно и покрива изцяло вредите, посочени в него, поради което ищцата няма основание да търси репарация на същите вреди по съдебен ред от подписалия това споразумение застраховател.
В раздел ІІІ на Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК при допълнителния критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК касаторът поставя отново въпроса за критериите при определяне на обезщетение за репариране на неимуществени вреди от смъртта на майката, които обаче, както се посочи по – горе, нямат характеристиката на обуславящ изводите на съда за отхвърляне на иска с правно основание чл.226, ал.1 КЗ. Въпросите: явява ли се подписването на споразумението по щета като нормативно изискване, представляващо необходимо условие за заплащане на застрахователно обезщетение; налице ли е норма по КЗ, с която да се урежда сключването на спогодба между застраховател и пострадал, доколкото спогодбата е описана само като възможност между застрахован и пострадал; увредения има ли право да претендира вреди в по-голям размер по съществуващ и неразрешен, поради различните становища на страните по размера на дължимото обезщетение правен спор относно действителния негов справедлив размер, по смисъла на чл.52 ЗЗД не обосновават общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК като един от критериите, при наличието на който касационното обжалване може да бъде допуснато. В случая тези въпроси представляват несъгласие на касатора с изхода на спора по делото. Без да оспорва сключеното извънсъдебно споразумение, в което ищцата изрично е заявили, че е напълно удовлетворена от обезщетението за неимуществени вреди, касаторът цели пререшаване на спора с уважаване на иска си и определяне на по-високо обезщетение от посоченото в споразумението от 14.02.2011 г.
Некоректно е поставен следващия въпрос: изплащането на обезщетение в размер, макар и фиксиран в двустранно споразумение, но едностранно определен от застрахователя и приемането на плащането от увредения, сочи ли на постигнато съгласие на страните относно това, че с така извършеното и прието плащане се слага край на спора относно размера на обезщетението и предявяването на претенция за по-голям размер пред съда, сочи ли на обратното. Както е посочил САС, до оспорване на валидността на спогодбата като договор, съдът е задължен да зачете волята на страните, така както е изразена в нея. В случая в споразумението изрично е записано изявлението на ищцата, че приема определения от застрахователя размер, подписано е от двете страни по делото, което означава постигане на съгласие по размера на обезщетението, с което се оборва твърдението за едностранно определя на размера на обезщетението.. В този смисъл въпросът се явява необуславящ изхода на спора, съгласно даденото в т.1 на ТР №1/2010г. тълкуване на чл.280, ал.1 ГПК.
По отношение на последните два въпроса: ползва ли се със сила на пресъдено нещо извънсъдебното споразумение по щета по договор за застраховка и предварителния отказ от иск допустим ли е, доколкото не е адресиран до съда в рамките на висящото исково производство също нямат характеристиката но обуславящи изхода на спора въпроси по чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд изрично е приел, че спогодбата не формира сила на пресъдено нещо и доколкото представената спогодба / споразумение/ обвързва съда, когато в нея е очертано споразумение по материално правоотношение, което е напълно идентично с това предмет на съдебното производство.
В заключение, липсват предпоставките на закона за касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1182/17.06.2013г., постановено по в.гр.д. № 1007/2013г. на Софийския апелативен съд, гражданска колегия четвърти състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ