О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 971
гр. София, 10.12.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от съдия Костадинка Недкова т. д. N 1515 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение № 54/10.01.2014г. по в.т.д. № 1940/2013г. на Окръжен съд – Варна, ТО, в частта, с която се потвърждава решението № 3649 от 22.07.2013г. по гр.д. № 3099/2013г. на Районен съд – Варна за уважаване на предявения по реда на чл.422 ГПК положителен установителен иск на [фирма] за установяване дължимост на сумата 13 959,12 лева – незаплатена част от възнаграждение по договор от 05.10.2011г. за извозване на инертни и строителни отпадъци от обекта на ответника, за която сума е издадена заповед по чл.410 ГПК.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения съдопроизводствените правила, като се иска отмяната му и отхвърляне на иска. Допускането на касационното обжалване е обосновано с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Ответникът по жалбата, [фирма], счита, че не са налице основанията за допускане на обжалваното решение до касация, а при допускането й се иска жалбата да се остави без уважение, тъй като се поддържа, че решението е правилно. Иска присъждане на направените разноски за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди уважаването на предявения по реда на чл.422 ГПК установителен иск, въззивният съд е приел, че по сключения от страните на 05.10.11г. договор за специална услуга по извозване на инертни и строителни отпадъци от обекти на възложителя дължимият краен резултат е достигане на отпадъците до съответното лицензирано сметище или друго място, указано от възложителя. Към споразумението е приложен списък на видовите услуги и техните цени, в който са договорени цени за необходим превоз, както до две конкретно посочени депа, така и до други местоназначения с отстояние до 2 км. и до 150 км. от обект на възложителя. Между страните е съставен и протокол за установяване на завършване и заплащане на СМР, в който е остойностено като одобрено от възложителя изпълнение на три вида дейности: изкоп и натоварване на земни маси, транспорт до сметище и такса смет, за която обща стойност е издадена процесната фактура, двустранно подписана и частично изплатена. Според решаващия състав, е налице приемане на работата, вкл. одобрение на изработеното, което изключва последващо оспорване на годността на изпълнението с довод за неизпълнено задължение за документиране на депонирането на извозените от обекта отпадъци, каквото задължение и не е поемано от изпълнителя. Въз основа на доказателствата по делото е изведено, че независимо, че изпълнението не е актувано на обект, посочен в списъка по рамковия договор, вида на приетите дейности изцяло съвпада с предмета на възложената специализирана услуга, поради което комплекс „О.” е един от посочените в т.4 от клаузата, уреждаща предмета на договаряне „други обекти” на възложителя. Въз основа на изложеното, въззивният съд е направил извод, че с приемането на извършената работа при изрично изявление, че изработеното се счита за съобразено с договора и съответно на това одобрение, за възложителя възниква задължение да заплати уговореното възнаграждение. Посочено е, че пропускът на възложителя да изиска съответна документация за извършените за негова сметка разходи, които да му послужат в бъдеще за доказване на изпълнение на нормативното му задължение като строител да удостовери третирането на формираните строителни отпадъци при изграждането на подлежащия на приемане строителен обект, не може да изключи вече приетото като точно – без явни недостатъци и съобразно договореното комплексно изпълнение. Допълнително е аргументирано, че дори да се приеме, че липсата на представен документ за ефективно депониране представлява неизпълнение, то може да бъде отнесено единствено към съпътстващото транспортирането мандатно отношение, за което липсват данни да е възмездно. Според въззивната инстанция, доводът на възложителя- настоящ касатор, за уговаряне на прекратяването на договора като условие за изплащане на възнаграждение по вече приети работи, не намира опора в представеното доказателство, тъй като раздел „Отговорност и санкции” на договора не визира каквито и да е било условия за упражняване на правото на вземане. За несъстоятелно е прието и възражението за възникване на задължението за плащане само след окончателно изпълнение на всички дейности на обектите, посочени в предмета на споразумението, което има рамков характер, няма договорена обща стойност на всички работи, а само урежда параметрите на поредица от еднотипни договори, сключени въз основа на рамката, но всеки със самостоятелно значение като правопораждащ фактически състав на основание за вземане за възнаграждение. Изведено е, че в случая такъв конкретен договор се установява именно с протокола за прието изпълнение и фактурата за окончателното му остойностяване, в която е посочен и договорен падеж на 29.02.2012г.
В изложението към касационната жалба се поддържа, че с решението си въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, постановена по отменения и по действащия ГПК /основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК/, по следните правни въпроси, включени в предмета на делото и обусловили изхода му: дали с плащане на част от вземането се прави признание за неплатената част от вземането по фактурата и относно предмета и обема на възложеното в сключения в писмена форма между двете страни договор.
Първият формулиран въпрос, дали частичното плащане представлява признание за неплатената част от вземането по фактурата в конкретния случай не обуславя изхода на спора, тъй като въззивният съд е извел основателността на иска не от признание на вземането, а от приемането на работата въз основа на двустранно подписаните от страните протокол и фактура. По отношение на втория въпрос за предмета и обема на възложеното по сключения от страните договор, също не е осъществена общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касация, доколкото те са изведени от въззивната инстанция въз основа на представените по делото доказателства и на базата на тълкуване на клаузи от споразумението, като във връзка с обсъждането на доказателствата и тяхната съвкупна преценка, съответно относно критериите по чл.20 ЗЗД, не са формулирани от жалбоподателя въпроси. Предвид указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, това е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол на съдебния акт, без да е необходимо обсъждането на допълнителните предпоставки, наведени от касатора.
С оглед изложеното, касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Въпреки изхода на спора, на ответника по жалбата не следва да се присъждат разноски за настоящата инстанция, тъй като не се доказва такива да са направени.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 54/10.01.2014г. по в.т.д. № 1940/2013г. на Окръжен съд – Варна, в обжалваната част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.