3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№837
гр. София,04.11.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на трети ноември през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 869 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 391/ 08.12.2015г. по т.д. № 503/2015г. на Апелативен съд Пловдив, с което след отмяна изцяло на решение № 356 от 10.06.2015г. по т.д. № 135/ 2014г. на Окръжен съд Пловдив, са отхвърлени исковете на касатора, предявени срещу „Л.”-91” АД за заплащане на мораторна неустойка по чл.92, ал.1 ЗЗД за забава плащането на възнаграждението по договор за СМР от 02.06.2008г. и анекс към него от 10.12.2008г., дължима за период до 23.02.2011г., като касаторът е осъден да заплати разноски в размер на 29 023,90 лева.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост..
Ответникът по жалбата, „Л.”-91” АД, сочи, че липсват основания за допускане на касационния контрол, съответно жалбата е неоснователна. Претендира заплащане на адвокатско възнаграждение, съобразно списък по чл.80 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, с което е отхвърлен иска по чл.92 ЗЗД, въззивният съд е приел, че е основателно правопогасяващото възражение на ответното дружество за изтекла към датата на исковата молба тригодишна погасителна давност за вземанията, предмет на спора. Посочено е, че са предявени обективно съединени искове по чл.92 ЗЗД за разликата до пълния размер на дължимите неустойки за забавено плащане, договорени като 0.5% за всеки ден на забавата, присъдени с влязло в сила решение по частични искове до 23.02.2011г. Изложени са съображения, че на основание чл.111, б.”б” вр. чл.114, ал.4 ЗЗД, при искове за неустойка за забава давностният срок започва да тече от последния ден, за който се начислява неустойката. Това е денят, в който задължението за неустойка вече е възникнало, определено е по размер и може да бъде изпълнено. В конкретния случай, при който се претендира заплащане на вземания за неустойки, формирани като процент от главния дълг, дължими ежедневно, за всеки просрочен ден до 23.02.2011г., вземанията за неустойка имат периодичен характер и се считат погасени по давност за период по-голям от три години преди датата на подаване на исковата молба в съда- 24.02.2014г. Въз основа на горното е направен извод, че вземанията на ищеца за неустойки от 0.5% за всеки ден забава в плащането на възнаграждението, възникнали до 23.02.2011г. вкл. /три години преди завеждане на исковата молба/ са погасени по давност на основание чл.111, б.”б” ЗЗД.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение, предвид следното:
В изложението към касационната жалба касаторът сочи следните правни въпроси, които според него, се обхващат от предмета на спора и са обусловили изхода му: „/1/ Предявеният частичен иск спира ли давността по отношение на останалата непредявена част от вземането, ако искът за предявяване на останалата част от пълния размер е подаден, докато делото по частичния иск е висящо и не е приключило с влязло в сила съдебно решение?; /2/ Когато неустойката е формирана като процент от главния дълг, след като е определена по основание и размер, следва ли същата да се разглежда като едно неделимо вземане или съставлява периодично плащане?; /3/ Ако неустойката, формирана като процент от главния дълг, след като е определена по основание и размер, следва ли началния момент на тригодишната погасителна давност за искове за неустойка да започва да тече за цялото предявено вземане, или да се изчислява за всеки изминал ден?”. Жалбоподателят поддържа, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС /основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК/, а останалите въпроси покриват допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По отношение на първия въпрос липсва общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като той не е обусловил изхода на спора. Въззивният съд не е обсъждал наведеното чрез въпроса за първи път пред касационната инстанция твърдение за спиране на давността по чл.115, ал.1, б.”ж” ЗЗД, с оглед влязлото в сила решение по частичния иск за неустойка, като не е поставен от жалбоподателя и процесуалноправен въпрос относно правомощията на въззивната инстанция. Останалите два въпроса също не покрива общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол, доколкото неустойката не се формира просто като процент от главния дълг, а се определя за всеки отделен ден на забавата като процент от главния дълг. По материалноправния въпрос за началния момент на давностния срок за вземане за неустойка за забава, когато е уговорено, че същата се дължи за всеки просрочен ден, е формирана задължителна практика на ВКС с постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 292/ 16.12.2009г. по т.д. № 292/2009г. на II ТО, в съответствие с която е и даденото от въззивния съд разрешение. Няма промяна в законодателството или обществените условия, които да водят до необходимост от даване на друго разрешение по обуславящия изхода на спора въпрос, поради което не е налице и релевираната от касатора допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
С оглед изложеното, касационното обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато, като на ответника по касацията следва да се присъдят направените за настоящото производство разноски в размер на 14 400 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 391/ 08.12.2015г. по т.д. № 503/2015г. на Апелативен съд Пловдив.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], да заплати на „Л.”-91” АД, ЕИК[ЕИК], направени за настоящото производство разноски в размер на 14 400 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.