О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 282
гр. София, 10.04.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на тринадесети март през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от съдия Костадинка Недкова т. д. N 3223 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение № 657 от 04.04.2013г. по т.д. № 2453/2012г. на Апелативен съд – София, с което е след отмяна на решение № 539 от 09.03.2012г. по т.д. № 1883/2009г. на Софийски градски съд, касаторът е осъден да заплати на [фирма], на основание чл.49 ЗЗД, сумата 194 230 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на наредената сума от банковата сметка на Д. Х., открита в [фирма] на 03.07.2007г., по банковата й сметка в [фирма], с основание на превода „погасяване на кредит МG0622600009” и бездействието на [фирма] да извърши погасяване на кредита до размера на сумата, ведно със законна лихва върху главницата, считано от 03.07.2007г. до окончателното й плащане, и разноски от 28 992,20 лева.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Ответникът по жалбата, [фирма], поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на решението, а при допускането му иска потвърждаване на атакувания акт, като правилен. Претендира направените от него разноски в касационното производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, с което е уважил иска с правно основание чл.49 ЗЗД, въззивният съд е приел, че действията на служителите на [фирма] са причинили като пряка последица на ищеца, [фирма], вреди, състоящи се в осуетяване на възможност да упражни правата си на ипотекарен кредитор, като се удовлетвори предпочтително от стойността на имотите, след заличаване изцяло или частично на учредените върху същите имоти в полза на [фирма] предходни ипотеки. Увреждащите действия се изразяват в неизвършване на действия по погасяване на получения от Д. Х. от [фирма] кредит до размера на постъпилата сума по открита при банката от длъжника сметка, въпреки, че са били налице всички предпоставки за това: длъжникът по договора за ипотечен кредит е имал открита при банката сметка; длъжникът е дал писмено съгласие при сключването на сделката, по която възниква право в полза на банката, тя да събира дължимите й от титуляра на сметката суми; длъжникът е поискал издаване на банкова референция, в която да се посочи размера на цялото му задължение към конкретна дата и сметка, по която да бъде погасено; длъжникът депозира и изрична писмена молба за погасяване на кредита му при банката и заличаване на обезпечаващите го ипотеки; и по сметката, предназначена за погасяване на кредита е постъпила сумата, многократно надвишаваща минималната вноска за предсрочно погасяване на кредита от 1500 лева. Изложени са съображения, че [фирма] неправомерно не е изпълнила нареждането на кредитополучателката Д. Х. да погаси предсрочно кредита до размера на получената по сметката й в [фирма] сума от 194 230 лева, тъй като съгласно клаузите на договора кредитополучателят има право да погаси предсрочно частично дълга си при условие, че частичните вноски не са по-малки от 1500 лева, като преведената сума по посочената в референцията сметка е в размер, многократно надхвърлящ сумата от 1500 лева. Въз основа на това са счетени за неоснователни възраженията на [фирма], че правото й на директен дебит е могло да бъде упражнено само по отношение на изискуемите вноски, както и че не е могла да извърши частично предсрочно погасяване на кредита, тъй като волята на длъжника била за пълно погасяване на кредита и за заличаване на ипотеката. Аргументирано е, че в молбата за предсрочно погасяване на кредита не е посочено, че се иска погасяване само и единствено на целия дълг, с което да се изключи възможността за частично погасяване на кредита, което не може да бъде изведено и от искането в молбата за заличаване на ипотеките. Според въззивния съд, задължението за предсрочно погасяване на кредита и за заличаване на ипотеките са две самостоятелни задължения на банката, тъй като първото е функция на упражняване на правото от кредитополучателя на предстрочно погасяване на дълга при наличие на предвидените в договора предпоставки за това, а второто задължение – за заличаване на ипотеката, е функция от погасяването на самия кредит. Решаващият състав се е позовал и на разпоредбите на чл.6, ал.1 и чл.18, ал.1 от Наредба №38 29.09.2005г. за паричните преводи и платежните системи /отменена 01.11.2009г./, цитирана в случения от „ОББ” договор за кредит, съгласно които банката може да събира по открита при нея сметка суми, дължими й от титуляра на сметката въз основа на писмено съгласие, дадено при сключване на договора за кредит, по който възниква задължението в полза на банката. Апелативният съд е приел, че [фирма] не е положила дължимата грижа на добрия стопанин- чл.302 ТЗ, като не е предприела необходимите действия за предсрочно погасяване на кредита с постъпилата сума, като същевременно е допуснала кредитополучателят да се разпореди с постъпилата сума при положение, че към датите, на които кредитополучателят е предприел разпоредителните действия с постъпилата сума, вече е било налице предходно писмено изявление да бъде извършено предсрочно погасяване на кредита, което не е било изпълнено. Ето защо, за неоснователни са счетени и възраженията, че банката не е могла да контролира разпоредителните действия на кредитополучателя, като същата още в деня на постъпването на средствата по сметката е предприела разпоредителни действия. Въпреки, че в издадената от [фирма] референция изрично е декларирала, че не се поемат никакви ангажименти от страна на банката, извън удостоверяването от фактите, че Д. Х. е неин клиент, размера на задълженията по ипотечния кредит и сметката, по която следва да се преведат средствата, въззивната инстанция е приела наличие на причинна връзка между поведението на служителите на [фирма] и противоправния резултат въз основа на това, че [фирма] е била информирана за целта на извършването на референцията, тъй като в нея се съдържа посочване на сума за предсрочно погасяване на кредита вкл. и за таксата за това погасяване и референцията е издадена да послужи пред П. Б.. Според въззивния съд, извършването на частично погасяване на кредита не би увредило правата на [фирма], тъй като за разликата банката би продължила да се ползва от учредената в нейна полза първа по ред договорна ипотека. При насочено принудително изпълнение срещу двата ипотекирани имоти, с възлагане на единия имот и насрочена нова публична продан по отношение на другия имот при начална цена от 82 500 лева, е прието за установено, че имуществото на длъжника, даващо право на предпочтително удовлетворяване на кредиторите е недостатъчно за покриване на задълженията му по кредита с [фирма], която се ползва с привилегията на първи по ред ипотекарен кредитор, от което е изведено наличието на вреда за втория по ред ипотекарен кредитор, независимо, че проданта на втория имот не е приключила и не е извършено разпределение. Според решаващия състав, размерът на вредата е съизмерим с преведената от [фирма] сума от 194 230 лева по отпуснатия на длъжника Д. Х. кредит за рефинансиране на задължението към [фирма].
Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК с твърдението, че в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, въззивният съд се е произнесъл по значимите за изхода на делото въпроси: „/1/ Приложим ли е институтът на непозволеното увреждане, когато вредата е пряк резултат на неизпълнение на договор?; Наличието на сключен договор, включва ли възможност да се ангажира отговорността по чл.49 или чл.45 ЗЗД?; /2/ За кои вреди в резултат на непозволеното увреждане се дължи обезщетение и в какъв размер?; /3/ При частично погасяване на обезпечено с ипотека вземане, ипотечната тежест, трансформира ли се в тежест само върху съответната част от недвижимата вещ и длъжен ли е ипотекарният кредитор да заличи частично учредената ипотека?”. Изведено е наличието на основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК по обусловилия изхода на спора въпрос относно начина на определяне на размера на причинените вреди за ипотекарния кредитор, разрешен във въззивното решение в противовес на други актове на съдилищата. Релевирана е и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като се поддържа, че от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото са определилите изхода на конкретното дело въпроси: /1/ Следва ли кредиторът да се съобрази с изразената воля на длъжника за изпълнение преди настъпил падеж и евентуалното му разширително тълкуване?; /2/ Неделима ли е ипотеката и има ли причинена вреда на втория по ред ипотекарен кредитор в случай, че не са налице основанията за заличаване на първата по ред ипотека?; /3/ Относно начина на определяне на размера на причинените вреди на ипотекарния кредитор.
Първият формулиран от жалбоподателя въпрос е обусловил изхода на конкретното дело, тъй като въззивната инстанция е приела, че е осъществен фактическият състав на чл.49 ЗЗД в хипотеза, при която вредата е резултат от неизпълнение на договор, по който страна не е увреденото лице, поради което е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол.
В цитираната от касатора практика, ВКС се е произнесъл по сходен, но не по идентичен с поставения от жалбоподателя правен въпрос, но доколкото е налице нужда от доразвитието му в хипотеза, при която се твърди, че вредата е резултат от неизпълнение на договор, по който страна не е увреденото лице, въпреки липсата на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, е налице основание по чл.280, ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационния контрол.
Въз основа на горните съображения, касационното обжалване следва да се допусне, съгласно чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК, по конкретизирания от настоящия състав, съобразно т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, въпрос: „Може ли при непозволеното увреждане вредата да бъде пряка и непосредствена последица от неизпълнение на задължение по договор, по който страна не е увреденото лице?”.
Отговорът на останалите поставени от касатора въпроси, е предпоставен от отговора на посочения по-горе въпрос, поради което по отношение на тях не следва да бъде допуснато касационното обжалване.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 3854,60 лева.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 657 от 04.04.2013г. по т.д. № 2453/2012г. на Апелативен съд – София.
УКАЗВА на касатора, [фирма], София, в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 3854,60 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.