О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 458
София, 17.06.2015 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на единадесети юни през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 3688 по описа за 2014 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационни жалби на [фирма] чрез адвокат М. П. и на Министъра на регионалното развитие чрез юрисконсулт В. Т. срещу решение № 746/14.04.2014 г. на Софийски апелативен съд /САС/, ТО, 5 състав по т.д. № 2021/2013 г.
Касационната жалба на [фирма] е срещу решението на САС в частта му, с която е потвърдено решение на Софийски градски съд /СГС/ за отхвърляне на иска на [фирма] по чл.55 ал.1 предл.1-во ЗЗД за сумата 84033.79 лв., съставляваща неустойка по концесионен договор със законните последици. Касаторът поддържа оплаквания за неправилност, а като основания за допускане на касационно обжалване – разпоредбите на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК и формулира следните въпроси: 1. „Съставлява ли договорът за концесия търговска сделка и с оглед на това приложима ли е разпоредбата на чл.309 от ТЗ за концесионните договори?” 2. „Може ли действия на ищеца по делото, извършени преди влизането в сила на процесния договор за концесия, да съставляват неизпълнение на клаузата на чл.24 от него?” 3. „Може ли преценката за действителността, респ. нищожността на уговорената неустойка по чл.24 от договора за концесия, да се извърши предвид посочения от САС материален критерий – засилената защита на обекти – изключителна държавна собственост?”.
Касационната жалба на Министъра на регионалното развитие е срещу решението на САС в частта, с която е потвърдено решението на СГС, с която се осъжда държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие да заплати на [фирма] сумата от 168067.68 лв., представляваща неоснователно удържани неустойки по концесионен договор със законните последици. Касаторът поддържа оплаквания за неправилност и необоснованост, а като основания за допускане на касационно обжалване – разпоредбите на чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК и формулира следните въпроси: 1. „Процесуалноправен въпрос за задълженията на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор.” 2. „Материалноправен въпрос: Представлява ли официален документ по смисъла на чл.179 от ГПК констативен протокол, изготвен от длъжностни лица, в това им качество, по реда на чл.106, ал.2, т.2 и т.3 от Правилника за прилагане на Закона за концесиите?”
Жалбите са взаимно оспорени по съображения в писмени отговори.
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното: Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Изложените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, поради следните съображения:
Пред СГС са предявени искове по чл.55 ал.1 предл.1-во ЗЗД от [фирма] срещу Държавата чрез Министъра на регионалното развитие и благоустройство /към настоящия момент Министър на регионалното развитие/. Ищецът поддържа, че между страните е сключен договор за концесия от 20.07.2009 г., относно морски плаж в Златни пясъци. Концедентът /Държавата/ е удържал трикратно сумата от 84033.79 лв. от предоставената банкова гаранция, открита от концесионера / [фирма]/ в негова полза с аргумент, че са налице нарушения на договорните задължения на концесионера и удържаните суми се дължат като предвидени неустойки в размер на 84033.79 лв. всяка. Ищецът твърди, че не е нарушил договора и претендира връщане на неоснователно удържаните суми по банковата гаранция в размер по 84033.79 лв. всяка. СГС е уважил исковете за сумата 168067.68 лв. – неоснователно удържани неустойки със законните последици и е отхвърлил иска за сумата 84033.79 лв. По жалби и на двете страни – в отхвърлителната и уважителната му част, първоинстанционното решение е потвърдено от САС. САС е приел, че представените пред СГС констативни протоколи № 10 и № 100 не доказват нарушения по чл.27 ал.5 и чл.32 ал.2 от договора, за които нарушения са договорени неустойки, усвоени от концедента по откритата в изпълнение на процесния договор от концесионера банкова гаранция. Според САС неустойката в общ размер 168067.68 лв. се явява недължимо платена и получена от концедента без правно основание, поради което подлежи на връщане. В мотивите на САС е посочено, че констативен протокол № 10 е двустранно съставен и подписан от длъжностно лице на концесионера, без вписани бележки и възражения, като съдържа данни за намалена зона за свободно разполагане под 50% без тази площ да е установена чрез замерване с технически приспособления, което се потвърждава и от разпитан свидетел Б. Я. К., подписал протокола. За констативен протокол № 100 е посочено, че е едностранно съставен, без подпис на представител на концесионера. По тези съображения САС е приел, че в осъдителната му част първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде потвърдено. За жалбата на [фирма] /срещу отхвърлителната част на решението на СГС/ е посочено, че е неоснователна. Изложени са съображения, че концесионерът е сключил договор от 29.01.2010 г. с подизпълнител за дейностите по концесията на морския плаж, с което е нарушил забраната да преотстъпва изцяло правата и задълженията си по управление и поддържане на плажа – обект на концесията, а съгласно чл.34 ал.3 от договора концесионерът няма това право и съгласно чл.61 при констатираното неизпълнение дължи договорената неустойка от 5% от консесионното плащане за съответната година. Посочено е, че нарушението е извършено със самото сключване на подизпълнителския договор, а сочените от жалбоподателя [фирма] обстоятелства, свързани с модалитети на двете сделки и липса на фактически действия по изпълнение на договора за превъзлагане са ирелевантни за спора. САС е посочил още по тази жалба, че концисионният договор е търговска сделка, сключена от ищцовото дружество – търговец, свързана с упражняваното от него занятие по смисъла на чл.286 ал.1 ТЗ и предвидените неустойки в нея не подлежат на намаляване, поради прекомерност. Посочено е в мотивите на САС, че „договореният размер не нарушава принципите на недопустимост на неоснователно обогатяване, на справедливостта в гражданските и търговските взаимоотношения и не накърнява добрите нрави, а с оглед засилената защита на обекти – изключителна държавна собственост, санкционните функции на неустойката са доминиращи над останалите и справедливостта е предоставена за регулиране на съдоговорителите”.
Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата. Материалноправният или процесуалноправен въпрос, въведен в изложението по чл.284 ал.3 ГПК трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда /т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/.
По касационната жалба на [фирма]: Първият въпрос е във връзка със спора, макар и некоректно поставен, с оглед вида на сключения между страните договор, но липсва допълнителен критерий за селекция по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Касаторът твърди разрешение от САС в противоречие с ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, което е за приватизационен договор – прието е, че той не е търговска сделка, а особена гражданскоправна сделка с административни елементи и забраната за намаляване на неустойката, поради прекомерност /чл.309 ТЗ/ не се отнася за приватизационния договор. В случая не се касае до приватизационен договор, а до концесионен, поради което това ТР е неприложимо. Доводите, че ако това ТР е неприложимо, формулираният въпрос е от значение за развитието на правото, доколкото липсва ясна съдебна практика по този въпрос не обуславя наличие на някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 т.3 ГПК /т.4 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/, а изразява само желание на касатора за друг резултат по спора, за който изисква ново тълкуване на закона и приетото в ТР 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС. Вторият въпрос е некоректно поставен и необуславящ изхода на спора, тъй като няма изложени съображения от САС за извършени от ищеца действия преди влизане в сила на процесния договор. Самият касатор е посочил, че липсват мотиви на САС за препращане по чл.272 ГПК към мотивите на СГС, но въпрос свързан конкретно с тази липса на мотиви не е поставил. И третият въпрос е във връзка с изхода на спора, но изразява отново само становището на касатора и желанието му за промяна на този изход, а не представлява въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК с оглед изложените от САС мотиви в обжалваното решение.
По изложените съображения, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба на [фирма] не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на САС в обжалваната му част.
По касационната жалба на Министъра на регионалното развитие: Касаторът е изложил доводи за неправилност на въззивното решение и конкретно твърдения във връзка със задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата. С тези доводи касаторът изразява становището си за неправилност и необоснованост на въззивния акт, като мотивира основание по смисъла на чл.281 т.3 ГПК, но основанията за касационно обжалване по чл.281 ГПК са различни от основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ГПК, различен е и редът за произнасяне по тях. По основанията за касационно обжалване съдът може да се произнесе едва след допускане на касация на обжалвано въззивно решение, но изложените твърдения за неправилност и необоснованост на въззивно решение не формулират въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Формулираният втори въпрос е необуславящ изхода на спора, доколкото не е конкретно посочено за кой констативен протокол се отнася /при наличие на няколко протокола/ и липса на изложени от САС съображения представлява ли констативния протокол официален документ по смисъла на чл.179 ГПК.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба на Министъра на регионалното развитие не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на САС в обжалваната му част.
При този изход на спора, съдът не присъжда разноски на никоя от страните.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът :
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 746/14.04.2014 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав по т.д. № 2021/2013 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.