3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 737
гр. София, 02.10.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осми май през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от съдия Костадинка Недкова т. д. N 3740 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по жалба на [фирма], [населено място], срещу решение № 999 от 11.05.2013г. по т.д. № 3810/2012г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на решение № 1071 от 11.06.2012г. по т.д. № 4019/2011г. на СГС, ТО, 6 състав, е отхвърлен предявеният от касатора срещу [фирма] иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 57621,82 евро – неустойка по т.13 от договор за финансов лизинг № 2524/ 28.08.2008г.
В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК.
Ответниците, [фирма], СД „Б. – Ресурси, Калчеви и сие” и [фирма], не представят отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да отхвърли иска по чл.92, ал.1 ЗЗД, въззивният съд е приел за нищожна клаузата на чл.13 от договора за финансов лизинг, сключен между ищеца, в качеството на лизингодател, и първите двама ответници, в качеството на лизингополучатели, по който третият ответник с анекс към договора се е съгласил да отговаря солидарно ведно с лизингополучателите за изпълнението на всички техни задължения по договора, вкл. за уговорените неустойки. Решаващият състав е извършил тълкуване на посочената клауза от договора за финансов лизинг, с която е уговорено, че в случай на предсрочно прекратяване на договора и отказ на лизингополучателя да придобие собствеността върху оборудването, предмет на договора, или да изплати лизинговите вноски, той дължи неустойка в размер на непогасената част от лизинговата цена на оборудването. Изложил е съображения, че следва да се изключи действителността на неустоечната клауза в хипотеза на отказ на лизингополучателя да придобие собствеността върху лизинговите вещи, тъй като това е право, но не и задължение на лизингополучателя, поради което неупражняването на това право не може да има за санкционна последица заплащането на неустойка, която по определение обезпечава изпълнението на валидно възникнало задължение. Прието е, че с посочената клауза на договора е уговорена неустойка за обезщетение на вредите от разваляне на договора, поради неизпълнение от страна на лизингополучателя на задължението за заплащане на лизинговите вноски, като размерът й се формира, както от незаплатените лизингови вноски към датата на разваляне на договора, по отношение на които длъжникът е в забава, така и от тези, чийто падеж не е настъпил към тази дата. Направен е извод, че така договорената неустойка е обезщетение по чл.88, ал.1, изр.2-ро ЗЗД, съгласно която при разваляне на договора кредиторът има право на обезщетение за вредите от неговото неизпълнение, чийто последици се запазват и след отпадането на договора. Според въэзивния съд, неустойката по чл.13 от договора е компесаторна, доколкото тя е уговорена в размер на непогасената част от лизинговата цена на оборудването, включително и на онази част от лизинговите вноски, чийто падеж не е настъпил към датата на развалянето на договора. Изведен е аргумент и от съпоставянето на клаузата с тази на чл.11 от договора, в която е уговорена мораторна неустойка за неизпълнение на задължението за заплащане на лизинговите вноски, формирана като процент към неизпълнената част от задължението, докато клаузата на чл.13 е приета като сурогат на неосъщественото доброволно изпълнение. Във връзка с приетият компесаторен характер на процесната неустойка е изведено, че доколкото забавата е единствената форма на неизпълнение на паричните задължения е забавата, то във връзка с него не се дължи, както обезщетение за компесаторни вреди, така и компесаторна неустойка. Въззивната инстанция е счела, че под формата на уговорената неустойка лзингодателят получава в пълен размер оставащите до изтичане срока на договора лизингови вноски с ненастъпил падеж към датата на развалянето, вкл. и за период след неговото прекратяване, през който лизингополучателят е лишен от ползването на лизингованите вещи, като същевременно задържа собствената си насрещна престация и си възстановява фактическата власт върху последните.Чрез неустойката по чл.13 лизингодателят постига резултат на реалното изпълнение, без да предостави дължимата от него насрещна престация в пълния уговорен обем- ползването на лизинговите вноски до изтичане на срока на договора от страна на лизингополучателя, с възможност последния да придобие собствеността върху тях, поради което апелативният съд е приел, че неустойката е нищожна, съотбазно т.3 от Тълкувателно решение № 1/ 2010г. на ОСТК на ВКС, като уговорена в противоречие с нейната обезпечителна и обезщетителна функция.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се сочи, че обусловилият изхода на делото материалноправен въпрос, който е решен в противоречие н практиката на ВКС, противоречиво се решава от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основания по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК, е дали е нищожна клаузата за неустойка по чл.13 от процесния договор за финансов лизинг.
Доколкото въззивният съд е извел нищожността на неустоечната клауза въз основа на тълкуване на конкретни клаузи от процесния договор, поставеният от касатора въпрос предпоставя извършване на проверка относно това тълкуване, която не може да бъде извършена във фазата на селектиране на касационната жалба. Евентуалните грешки на съда при тълкуването на конкретните уговорки, съдържащи се договора, са основание за касиране на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК и са относими за правилността на акта, поради което могат да бъдат взети предвид едва при осъществяването на касационния контрол по чл.290 ГПК т.е. само, ако решението бъде допуснато до касация. Те не могат да бъдат разглеждани в производството по чл.288 ГПК, тъй като не се явяват основание по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение. Следва да се има предвид, че жалбоподателят не е поставил правен въпрос, свързан с приложение принципите на тълкуването по чл.20 ЗЗД. Основанията за селектиране на касационната жалба са различни от основанията по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и тъй като въпросът дали конкретен договор е нищожен е от значение за правилността на обжалвания акт, той не може да обуслови допускането на касационния контрол.
С оглед липсата на общата предпоставка за допускане до касация на обжалвания акт, не следва да бъдат обсъждани наведените допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК.
Предвид изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 999 от 11.05.2013г. по т.д. № 3810/2012г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.