О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 272
[населено място], 12.05.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на втори март през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. №1928 /2016 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано по касационна жалба на [фирма] за отмяна на решение №189/13.06.2016г., постановено по в.т.дело №118/2016г. на Пловдивския апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 614/26.12.2015 г., постановено по търг.д. № 10/ 2015 г. на С. окръжен, с което са отхвърлени исковете на дружеството срещу [фирма], [населено място] : 1. по главен иск с правно основание чл.327 ТЗ, с цена на иска 35 816.23 лв., представляваща стойността на доставено гориво по фактура № [ЕГН]/9.І.2010 г. и акцесорен иск с правно основание чл.86 ЗЗД, с цена на иска 10 980.17 лв., представляваща мораторните лихви за забавено плащане на главницата по фактурата за периода от 27.02.2012 г. до 27.02.2015 г., 2. главен иск с правно основание чл.327 ТЗ, с цена на иска 825.96 лв., представляваща неизплатената стойност по фактура № [ЕГН]/27.06.2009 г. за доставено гориво и по иска по чл.86 ЗЗД, с цена на иска 25.32 лв., представляваща част от дължимите мораторни лихви за забавено плащане на главницата по фактурата за периода от 27.02.2012 г. до 27.02.2015 г. Искането е за постановяване на решение, с което да бъдат уважени предявените искове.
В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за незаконосъобразност, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а като основания за допускане на касационното обжалване – чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Ответникът по жалбата [фирма] в писмен отговор поддържа становище за недопускане на решението до касационно обжалване, като излага съображения за отсъствие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната му част, Пловдивският апелативен съд, след обсъждане на доказателствата по делото и доводите на страните, е приел, че вземането по фактура №[ЕГН]/09.01.2010 г. за сумата от 35 816.23 лв. е погасено, поради компенсация. Изявлението за компенсация се съдържа изрично в отбелязване в поясненията, съдържащи се в преводно нареждане от 17.02.2010г., че се приспадат /вземанията/ по фактури № 11643 и № 11569, по които е установено от ССЕ, че е извършено плащане два пъти. Повторно платените от ответника суми по тези фактури, заедно с преведената на [фирма] с преводното нареждане сума от 130 000лв., формират сбора от задълженията по описаните в нареждането 8 бр. фактури, вкл. и тези по фактура №[ЕГН]/09.01.2010 г., с което се потвърждава изводът за пълно погасяване на вземанията по тези фактури чрез частично плащане и частично прихващане срещу насрещните вземания на ответника към доставчика.
Пловдивският апелативен съд е приел за основателни възраженията на ответника за погасяване на вземанията по фактура №[ЕГН]/27.06.2009 г. и по фактура № [ЕГН]/09.01.2010 г. по давност. Вземанията произтичат от доставки на гориво към 27.06.2009 г. – по фактура №[ЕГН] и към 09.01.2010 г. – по фактура № [ЕГН]. Считано към датата на предявяване на иска 27.02.2015г. петгодишната погасителна давност е изтекла на 27.06.2014 г. за вземането по първата фактура и на 09.01.2015 г. за вземането по втората фактура. Като неоснователно е преценено поддържаното в хода на процеса възражение на ищеца за прекъсване на давността с потвърждаване от страна на ответника на задължението си към [фирма] по процесните фактурите с писмо от 7.03.3010 г., озаглавено „Потвърждение на отчети“. Доставчикът [фирма] е поканил [фирма] да потвърди задълженията към 31.12.2010 г., които според регистрите на доставчика възлиза ли общо на 574 721.96 лв. Писмото е върнато от [фирма] с отбелязване, че сумата е вярна. Според въззивния съд от посоченото обстоятелство не може да се изведе признание на ответника за наличието на вземанията по двете фактури, тъй като в посоченото салдо процесните вземания не са били конкретизирани по основание, вид и размер.
Според чл.280, ал.1 ГПК подлежат на касационно обжалване решенията на въззивните съдилища, в които съдът се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
В изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК касаторът [фирма] поставя седем материалноправни въпроса от значение за изхода на делото: 1. До кого трябва да бъде отправено изявлението за извънсъдебно прихващане за да произведе правен ефект? 2. Задължителна предпоставка за осъществяване на извънсъдебното прихващане ли е безспорността на двете насрещни вземания и какви са предпоставките за извънсъдебното прихващане? 3. Явява ли се отправянето на изявление за прихващане до насрещната страна задължителна предпоставка за надлежното упражняване на правото на извънсъдебно прихващане? 4. Съставлява ли търговска банка, в която кредиторът има разкрита сметка, представител на кредитора и адресираното до търговската банка волеизявление за прихващане от длъжника произвежда ли правно действие? 5.Признаването на задължението с писмо за потвърждаване на салдо между търговски дружества към определена дата съставлява ли признаване на вземането по смисъла на чл.116б”а” ЗЗД и има ли ефекта на прекъсване на давността? 6.За да е налице признание прекъсващо давността по смисъла на чл.116 б”а” ЗЗД, следва ли то да бъде адресирано към кредитора или негов представител? 7. Следва ли в писмото за потвърждава на салдо отправено до длъжника да са посочени отделните вземания по основание, вид, размер за да се счита това писмо акт, съставляващ признание на вземане по чл.116 б”а” ЗЗД и прекъсващ погасителната давност или е достатъчно да е признато общото салдо/ задължение към определена дата?
Първите три въпроса са поставени общо теоретично, без да са съобразени с мотивите на въззивния съд, поради което не осъществяват общия селективен критерий. Съгласно разясненията дадени в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, в изложението по чл.284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. В случая въззивният съд е приел, че вземанията произтичащи от описаните в преводното нареждане от 17.02.2010г. фактури и активните насрещни вземания от 31 637.30 лв. и 30 239.18 лв. на ответника към първоначалния кредитор и цедент [фирма] са насрещни, еднородни и заместими задължения, като активното вземане е ликвидно и изискуемо. Съдът също е приел, че изявлението за частична компенсация се съдържа в изрично отбелязване в поясненията, съдържащи се в преводното нареждане от 17.02.2010г., в което са посочени кои вземания се приспадат, т.е. вземането по процесните фактури е погасено чрез частично плащане и чрез частично прихващане срещу насрещните вземания на ответника към доставчика [фирма]. Възприетата фактическата обстановка от апелативния съд, относно установените съществуващи задължения между страните по неформален договор за доставка на дизелово гориво / [фирма] и [фирма]/ и начина на погасяване на задълженията не представлява основание за допускане на касационно обжалване, а е относимо към евентуалната неправилност на обжалвания съдебен акт по смисъла на чл.281,т.3 ГПК. След като въпросите не осъществяват общия селективен критерий, не се обсъжда представената съдебна практика/ т.1 ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС/.
Шестият въпрос е също поставен общо и принципно, поради което не осъществява общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК.
Релевантни за спора са петият и седми въпрос. Касаторът поддържа, че решението на въззивния съд е постановено в противоречие с установена съдебна практика на ВКС и на първоинстанционни и въззивни съдилища. Конкретно това са решение №280 /14.11.2014г. по в.гр.д. № 545/2014г. на Окръжен съд – Сливен, решение от 14.01.2011г. по гр.дело № 766/2010г. на Кюстендилския окръжен съд, решение от 27.06.2016г. по в.гр.д. № 219/2016г. на Сливенския окръжен съд, решение №100/20.06.2011г. по т.дело № 194/2010г., решение № 105/5.06.2014г. по т.дело № 1697/2013г. на ВКС, ТК.
В обжалваното решение Пловдивският апелативен съд е приел, че съдържащото се в потвърждението на разчети /писмото от 7.03.2010г./ съгласие на [фирма], че към 31.12.2010г. доставчикът [фирма] има вземане в размер на 574 721.96 лв., не съставлява признание за съществуване на процесните вземания, доколкото същите не са били конкретизирани в салдото по основание, вид и размер.
Решение от 14.01.2011г. по гр.дело № 766/2010г. на Кюстендилския окръжен съд не обосновава допълнителния селективен критерий по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото няма отбелязване, че е влязло в сила. Решението от 27.06.2016г. по в.гр.д. № 219/2016г. на Сливенския окръжен съд е постановено при други факти, поради което също не представлява противоречива съдебна практика. Видно от мотивите на решението длъжникът е потвърдил разчети за съществуващо негова задължение в размер на сумата от 7 663.30 лв., която напълно съвпада със задължението по издадената от доставчика на услугата фактура за същата сума, т.е. към момента на потвърждаването има пълно съвпадане на сумата, предмет на осъдителния иск и тази по „разчета”, какъвто не е случая по конкретното дело. В същият смисъл е произнесеното от Сливенския окръжен съд в решение №280 /14.11.2014г. по в.гр.д. № 545/2014г. на Окръжен съд – Сливен. В двете решения решаващият съд е приел, че признание по смисъла на чл.116 б”а” ЗЗД е налице, когато се признава съществуване на задължението, което кореспондира на признатото право. В този смисъл е решение №100/20.06.2011г. по т.дело № 194/2010г., постановено по реда на чл.290 ГПК от ВКС, ТК, ІІ т.о. Обжалваното решение не е постановено в противоречие с решение № 105/5.06.2014г. по т.дело № 1697/2013г. на ВКС, ТК. Отговорът на правния въпрос по конкретното дело е, че отразяването на вземането в договор / споразумение/, сключен между длъжника и третото лице, в който не участва кредиторът, не съставлява признание, водещо до прекъсване на давността по чл.116 б”а” ЗЗД, т.е липсва идентичност между двете решения.
Непротиворечива е съдебната практика, че за да е налице „признание” по смисъла на закона, то трябва да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда, тъй като признаването на фактическия състав само по себе си не означава признаване на последиците от този фактически състав. Касаторът не е изложил доводи по смисъла на т.4 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС при позоваването си на допълнителния селективен критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на решението и по този селективен критерий.
Доколкото съдът е обосновал решението си и с погасяване на вземането на ищеца по давност въпрос № 4 няма обуславящо за изхода на делото значение.
В заключение, липсват предпоставките на закона за касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
С оглед на резултата от касационното обжалване на ответника ще следва да се присъдят разноските за заплатено адвокатско възнаграждение за изготвения отговор на касационната жалба, документирано в представен договор за правна защита и съдействие от 24.08.2016г. в размер на 2450 лв.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №189/13.06.2016г. , постановено по в.т.дело № 118/2016 г. на Пловдивския апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 614/26.12.2015 г., постановено по търг.д. № 10/ 2015 г. на С. окръжен, с което са отхвърлени исковете на [фирма] срещу [фирма], [населено място] за сумата от 35 816.23 лв., представляваща стойността на доставено гориво по фактура № [ЕГН]/9.І.2010 г. и иска по чл.86 ЗЗД за сумата от 10 980.17 лв., представляваща мораторните лихви за забавено плащане на главницата по фактурата за периода от 27.02.2012 г. до 27.02.2015 г., както и за сумата от 825.96 лв., представляваща неизплатената стойност по фактура №[ЕГН]/27.06.2009 г. за доставено гориво и по иска по чл.86 ЗЗД за сумата от 25.32 лв., представляваща част от дължимите мораторни лихви за забавено плащане на главницата по фактурата за периода от 27.02.2012 г. до 27.02.2015 г., както и в частта за разноските.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК] разноски 2450 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: