О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 237
гр. София,12.03.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на десети март през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от Костадинка Недкова т. д. № 2125 по описа за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Й. С. срещу решение от 23.02.2015г. по в.гр.д. № 19890/2014г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № I-45-54 от 15.04.2014г. по гр.д. № 44962/2012г. на Софийски районен съд.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради всички, предвидени в чл.281, т.3 ГПК основания – нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответникът по жалбата не взема становище по нея.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че не е допустимо като предмет на делото да се въвеждат от авалиста каузалните отношения между издателя и поемателя по записа на заповед. Изложени са съображения, че по делото не е доказано, че записите на заповед имат обезпечителен характер спрямо договорите за лизинг, но дори са се приеме, че има подобна връзка, възражението е неоснователно, тъй като е налице е неизпълнение на задължението за заплащане на лизингови вноски и други задължения по договора за лизинг. Аргументирано е, че дори да се приеме, че подобни лични възражения са допустими, в случая няма данни за злоупотреба от ищеца – приносител на ефекта с оглед изслушаната по делото ССЕ, от която се установява, че дружеството има значителни задължения към ищеца по всеки от договорите за лизинг. Съдът е изложил разбирането си, че при прекратяване на договор за лизинг по вина на лизингополучателя, последният няма права на собственост върху изплатената част от лизингованата вещ и за него е без значение, дали вещта е препродадена на трето лице, тъй като приспадане на заплатените от лизингополучателя вноски с печалби на лизингодателя не може да бъде направено. Съдът е счел, че задължението на авалиста има самостоятелен неакцесорен характер, поради което той не може да противопостави на приносителя на ефекта възражения, които лицето, чието задължение се обезпечава, би могло да направи. Поради самостоятелната правна природа на авала е направен извода, че дори да не са налице материалноправните предпоставки за възникване на валидно меничелнично задължение на авалата, задължението на авалиста ще бъде действително.
В изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдението, че въззивният състав се е произнесъл по следните правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд: /1/ „Задъжението на авалиста по запис на заповед самостоятелно и независимо ли е от задължението, което обезпечава и може ли авалистът да противопоставя на поемателя на записа на заповед личните възражения на издателя за обвързаност между записа на заповед и обезпеченото каузално правоотношение с поемателя?“ /решен в противоречие с решение № 40/05.06.2012г., т.д. № 148/2011г. на ВКС и решение № 17/21.04.2011г., т.д. № 213/2010г. на ВКС/; /2/ „Следва ли ответникът по установителен иск по чл. 422 ГПК да доказва каузалните отношения, във връзка с които са издадени процесните записи на заповед, при положение, че ищецът изрично признава връзката между последните и каузалните отношения?“ /решен в противоречие с решение № 128/23.10.2012г., т.д. № 561/2011г. на ВКС/ и /3/ „Длъжен ли е съдът да извърши проверка за съществуването на каузално правоотношение между страните при наличие на такова възражение, направено от ответника?“ /решен в противоречие с решение № 378/30.11.2011г., гр.д. № 314/2011г. на ВКС, решение № 133/05.07.2013г., т.д. № 104/2011г. на ВКС, решение № 102/25.07.2011г., т.д. № 672/2010г. на ВКС и решение № 105/13.07.2012г., т.д. № 564/2011г. на ВКС/.
Въззивното решение не е постановено в противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС във връзка с първия поставен от касатора въпрос, може ли авалистът да противопоставя на поемателя на записа на заповед личните възражения на издателя по записа на заповед и обезпеченото с него каузално правоотношение с поемателя. Съгласно посочената от самия жалбоподател практика на ВКС по чл.290 ГПК, не е допустимо авалистите да противопоставят на приносителя на менителничния ефект възражения, произтичащи от каузалното правоотношение между него и издателя на записа на заповед. От страна на авалиста са допустими всякакви възражения, в т.ч. и лични, във връзка с каузалното правоотношение на хонората и приносителя единствено в хипотеза, когато авалистът също е страна по него, какъвто не е настоящият случай. Когато, обаче страни по каузалното правоотношение са само приносителят и хонората, свързаните с него относителни възражения на хонората могат да бъдат противопоставени от авалиста на приносителя само, ако последният е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право, разбирани като знание за наличие на относителни възражения по каузалното правоотношение с хонората, което подлежи на изрично доказване от авалиста. Въззивната инстанция в случая се е позовала на липса на злоупотреба с права, предвид наличието на значителни непогасени задължения по договорите за лизинг за лизингови вноски, неустойки и застраховки, във връзка със съществуването на които не е поставен въпрос от касатора.
Вторият въпрос не е обуславящ за изхода на спора по см. на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въпреки, че въззивният съд е приел, че не е доказано записите на заповед да имат обезпечителен характер спрямо договорите за лизинг, същият се е позовал и на липсата на данни за наличие на злоупотреба от ищеца – приносител на ефекта, доколкото въз основа на заключението на ССЕ се установява, че дружеството има значителни задължения към ищеца по всеки от договорите за лизинг.
Последният въпрос относно съществуването на каузално правоотношение между страните по делото е неотносим за спора, тъй като по делото липсва такова твърдение. Поддържа се, че каузално правоотношение е налице между издателя и поемателя, а не между ответника, в качеството му на авалист, и ищеца – поемател по менителничния ефект. Посочената от жалбоподателя практика не е относима за спора по делото, тъй като предмет на същата са отношенията издател – поемател, а не допустимостта на релативни възражения от авалиста при предявен срещу него иск от поемателя,
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 23.02.2015г. по в.гр.д. № 19890/2014г. на Софийски градски съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.