О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 233
[населено място], 12.03.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на първи март през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Недкова т. д. № 1854/2015г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 30 от 19.01.2015г. по в. т. д. № 1386/2014г. на Окръжен съд – Стара Загора, с което е потвърдено решение № 588 от 23.05.2014г. по гр. д. № 3966/2013г. на Районен съд – Стара Загора. С първоинстанционното решение [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата от 7 755,25 лева, представляваща обезщетение по чл.79, ал.1, пр.2 ЗЗД в размер на равностойността на дължимата материална престация като цена по договор за наем, ведно със законната лихва върху сумата от завеждане на иска до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 10 407,15 лева, представляваща обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД в размер на средния пазарен наем за периода 01.01.2012г. до 01.08.2013г. с оглед ползването без основание на източната част на поземлен имот, местност „Кокарджа” в землището на [населено място], общ. Х., ведно със законната лихва върху сумата от завеждане на иска до окончателното изплащане на задължението.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради материалноправна незаконосъобразност, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като се иска отмяната му. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение.
Ответникът по жалбата, [фирма], счита, че въззивното решение не следва да се допусне до касационно обжалване, а при допускане моли жалбата да бъде оставена без уважение. Претендира присъждане на разноски за делото пред касационната инстанция – 960 лева адвокатско възнаграждение, като представя списък по чл.80 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че са предявени кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл.79 ЗЗД за заплащане на обезщетение вместо изпълнение и с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД за обезщетение за ползване на имота след прекратяване на наемния договор, а при условията на евентуалност е предявен иск с правно основание чл. 233, ал. 1, изр. 2 ЗЗД – за вреди на ползвания имот. Съдът е приел, че между страните е сключен договор за наем, съгласно който [фирма] е предоставило за временно ползване площадка в землището на [населено място], а [фирма] се е задължило да извърши със свои средства и за своя сметка ремонт. Съдът е установил, че [фирма] е изпълнило точно задължението си като е предоставило за ползване процесния недвижим имот в добро състояние, поради което за [фирма] е възникнало задължението да извърши ремонт, за изпълнението на което задължение не са представени доказателства. С оглед пълно неизпълнение на договорното задължение, решаващият състав е приел, че касаторът [фирма] дължи обезщетение на [фирма] вместо изпълнение след прекратяване на договора. Освен това въззивният съд е счел, че за [фирма] е възникнало задължение да заплати на [фирма] обезщетение при продължаване ползването на наетия имот след прекратяване на наемния договор при наличие на противопоставяне на наемодателя. Според съда, изпратената нотариална покана по правната си същност представлява едностранно изявление за прекратяване на договора, което съдържа и противопоставяне на продължаване на наемната връзка. [фирма] е продължило да ползва имота след прекратяване на наемния договор, въпреки противопоставянето на наемодателя, поради което дължи обезщетение в размер на средно пазарния наем за площта.
В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на формулирания материалноправен въпрос, който според касатора, „би имал значение за точното прилагане на разпоредбата на чл. 79 ЗЗД”: „Може ли от изправна страна по договор за наем на имот да се претендират неустойки на основание чл.79 ЗЗД, без те да са предварително уговорени в клаузите на този договор?”. Касаторът сочи следната съдебна практика, която счита за относима: решение № 17/09.03.2010г. по т.д. № 414 / 2009г. на I ТО на ВКС.
Формулираният в изложението въпрос не е включен в предмета на делото и не е обусловил изхода на спора, тъй като иск за неустойка по чл.92, ал.1 ЗЗД /неправилно квалифициран от жалбоподателя по чл.79 ЗЗД/ не е предявяван, съответно не е разглеждан от съдилищата. Ето защо не е осъществено общото основание по чл.280, ал.1 за допускане на касационния контрол, поради което е безпредметно обсъждането на наведените допълнителни селективни критерии. Може само да се отбележи, че цитираната от жалбоподателя практика на ВКС е напълно неотносима за предмета на спора, тъй като с нея е дадено разрешение в хипотеза на разваляне на договор с обратно действие, какъвто не е настоящият случай.
Въпреки изхода на делото, на ответника по касацията не следва да се присъдят разноски за настоящата инстанция, тъй като не се доказва такива да са направени. В представения договор за правна защита и съдействие /ДПЗС/ е посочено, че договореното възнаграждение от 960 лева с вкл. ДДС е платимо по банковата сметка на адвокатското дружество, но липсват доказателства за извършване на безкасовото плащане. Въпреки, че при изброяване на приложенията към отговора на касационната жалба е посочено, че се прилагат „ДПЗС и доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение”, доказателства за заплащане на договореното възнаграждение реално не се представени по делото. Ето защо и с оглед разрешението, дадено в т.1 от Тълкувателно решение № 6/ 06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, настоящият състав приема, че на ответника по касацията не могат да бъдат присъдени претендираните разноски, тъй като не се доказва договореното адвокатско възнаграждение да е заплатено.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд,
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 30 от 19.01.2015г. по в. т. д. № 1386/2014г. на Окръжен съд – Стара Загора.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.