1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 433
[населено място], 12.06.2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на деветнадесети март през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. №2223 /2014 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от управителя Д. В. и адв. Славея Боева, ПАК срещу решение №688 от 10.04.2014г., постановено по гр.дело № 134/2014г. на Пловдивския окръжен съд, в частта, с която, след частична отмяна на решение на Пловдивския районен съд, постановено по гр.дело №14284/2012г. е отхвърлен искът на дружеството – касатор срещу М. в Република България – София за разликата над 16 128лв. до 23 043 лв. или за сумата от 6 912 лв. Искането е за отмяна на решението , в частта, с която е отхвърлен частично искът за неустойка по чл.92 ЗЗД, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост.
Подвържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по материалноправния въпрос от значение за изхода на спора: Следва ли съдът на основание чл.92, ал.2 ЗЗД да намали размера на неустойката при възражение за прекомерност, ако с това ще се подцени санкционния характер на същата и ще се наруши равновесието между трите й функции – предупредителна, обезщетителна и санкционна, при наличие на събрани доказателства за грубо нарушение на задълженията по договора от виновната страна. При допълнителния критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК касаторът поставя процесуалноправния въпрос Следва ли съдът да се произнася по възражение за прекомерност на неустойката по чл.92, ал.2 ЗЗД, ако страната не е прецизирала, коя точно от тези хипотези визира. Твърди, че съдът е надхвърлил функциите си, произнасяйки се по възражение за прекомерност като едно „голо” възражение – не са изложени съображения защо е прекомерен размера на неустойката, нито са посочени доказателства за това.
Ответникът по жалбата М. , чрез г. д-р М. А. Х. и адв. Лидия Г. САК, заявява становище за недопускане на решението на Пловдивския окръжен съд до касационно обжалване. Направено е искане за присъждане на адвокатско възнаграждение. С отговора на касационната жалба представя три броя ксерокопия на съдебни решения на ВКС.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК.
Предпоставка за допустимост на касационното обжалване е наличието на разрешен от въззивния съд правен въпрос от материалното и процесуално право. От това следва, че релевантността на поставения от касатора въпрос се ограничава до правните изводи на съда по същество досежно съобразяването им с практиката и закона, и не обхваща и преценката на приетата по делото за установена фактическа обстановка.
Пловдивският районен съд се е произнесъл по иск за неустойка по чл.92 ЗЗД, предявен от касатора за неизпълнение от ответника на срочен договор за наем след 20.07.2010 г., уговорена в чл.5.2 от договора, в размер на наемната цена за 12 месеца или общо за сумата от 23040.00лева с ДДС. Искът е уважен изцяло от първоинстанционния съд.
Решението е частично отменено с обжалваното решение.
По направеното от ответника възражение за прекомерност на неустойката въззивният съд е приел, че в отношенията между страните разпоредбата на чл.309 ТЗ не намира приложение. Ответникът не е ангажирал доказателства за прекомерен размер спрямо претърпените вреди и няма твърдения за неправилно изпълнение. Съдът е счел, че е налице неизпълнение отчасти на срочния договор за наем, след отстраняване на наемателя от имота на 20.07.2010 г. за срок от 25 месеца от уговорените 36 или за около 70%. Справедливият размер на дължимата неустойка е 16128.00лева, която сума следва да бъде присъдена, а до пълния предявен размер от 23 040.00лева искът за неустойка е отхвърлен.
По основанията по чл.280, ал.1 ГПК:
Формулираният от касатора материалноправен въпрос не изпълнява общото основание на чл.280, ал.1 ГПК доколкото съдът е приел, че в отношенията между страните е приложима третата хипотеза на чл.92, ал.2 ЗЗД. Въззивният съд е намалил размера на неустойката поради частично изпълнение на задължението от наемодателя по срочния тригодишен договор за наем, а именно за периода от 1.09.2009г. до 20.07.2010г. В чл.5.2 от договора страните са уговорили неустойка за неизпълнение на задълженията по договора и начина на формирането й – размера на наема за 12 месеца. С оглед на приложената от въззивния съд хипотеза на чл.92, ал.2 ЗЗД, неоснователно е позоваването от касатора на решение №255 по т.дело № 1107/2010г. и решение № 194 по т.дело № 223/2009г. на ВКС, ТК/ постановени по реда на чл.290 ГПК/. В решенията ВКС посочва начина на определяне на размера на неустойката при прекомерност при съблюдаване на съотношението действителния размер на дължимата неустойка с претърпените вреди, като при определянето на размера й следва да се отчитат и нейните основни функции, т.е. посочената съдебна практика не е относима за хипотезата частично неизпълнен договор, приложена от съда.
Процесуалноправният въпрос: Следва ли съдът да се произнесе по възражението за прекомерност на неустойката по чл.92, ал.2 ЗЗД, когато страната не е прецизирала във възражението си коя от хипотезите визира, е довод за недопустимост на решението – произнасяне от съда по въпрос, с който не е сезиран, макар и аргументиран с липсата на указания за конкретизиране на възражението. Според правната теория и установената съдебна практика съдът не се произнася служебно за намаляване на наустойката поради прекомерност. В конкретния случай съдът е сезиран с искане за намаляване на размера на неустойката, поради което не е нарушен принципа за диспозитивното начало в гражданския процес, поради което решението на въззивния съд е допустимо. Въз основа на наведените от ищеца и установени в хода на процеса факти с правно значение, относими към възражението на ответника, съдът е намалил размера на неустойката съразмерно на осъщественото от ищеца ползване на обекта, предмет на договора за наем. Въпросът не се явява обуславящ изводите на съда, което е достатъчно да не бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване в обжалваната му част, съгласно дадените в т.1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС разяснения.
В заключение, липсват предпоставките на закона за касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1 ГПК. С оглед на изхода от касационно обжалване на ответника по касация ще следва да бъдат присъдени документираните разноски за адв. възнаграждение в договор за правна защита и съдействие от 25.06.2014г. в размер на 638 лв.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №688 / 10.04.2014г., постановено по в.гр. дело №134 /2014 г. на Пловдивския окръжен съд в обжалваната му част.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на М. в Република България – [населено място] разноски 638 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: