О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 750
гр. София, 14.10.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на петнадесети май през две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 3117 по описа за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. В. срещу решение № 186/30.01.2014г. на Апелативен съд – София, постановено по в.т д. № 3638/2012г., с което е отменено решение № 1002/31.05.2012г. на Софийски градски съд по т. д. № 2342/2010г., като е признато за установено по предявения от ТБ [фирма] иск с правно основание чл.422, ал.1 във връзка с чл.415 ГПК, че ответниците по иска – [фирма] и В. И. В., дължат солидарно сумите: главница в размер на 2 249 935, 44 евро, договорни лихви в размер на 213 674, 22 евро, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 18.06.2010 г. до окончателното плащане. Със същото решение съдът на основание чл.78, ал.1 във връзка с чл.81 ГПК е осъдил В. И. В. да заплати на [фирма] съдебни разноски в размер на 14 599, 66 лв. – държавна такса и 18 059, 59 лв. адвокатско възнаграждение.
Жалбоподателят, В. В., поддържа, че решението е недопустимо, съответно неправилно, поради противоречие с материалния закон, наличие на съществени процесуални нарушения и необоснованост.
Ответникът по жалбата излага доводи за липса на основания за допускане на касационното обжалване, съответно за неоснователността на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваният съдебен акт, Апелативен съд – София е приел за установено от правна страна следното:
Прието е, че са неоснователни релевираните от ответника правоизключващи и правопогасяващи възражения, а именно – че договорът от 02.10.2009г. за встъпване в дълг не е приет като доказателство по делото /според протоколът от проведеното на 04.11.2011 г. заседание, Софийски градски съд е приел в оригинал посочения договор/, както и че договорът се явява невалиден, предвид твърдението от страна на ответника В., че не е подписал договора за встъпване в дълг /подписването на договора от В. е установено назначената по делото СГЕ/. Въззивният съд е приел за неоснователно и възражението, че процесният договор е подписан от страна на банката – ищец от лице без представителна власт, като освен мотиви, че е налице надлежна представителна власт, съдът допълнително е изложил съображения, че в случая е потвърдено действието по подписване от страна на трима законни представители на [фирма], а дори и да се приеме обратното, е осъществена хипотезата на чл.301 ТЗ. Отделно от това, относно възражението за недействителност на посоченото основание, съдът е посочил, че само дружеството – ищец може да се позовава на него, тъй като единствено дружеството би могло да бъде увредено от нередовно представителство.
Неоснователно, според въззивния съд, е и твърдението на ответника по иска за липса на договорно правоотношение, поради оттегляне съгласието на В. за сключване на договора преди потвърждаване действията на С. К., тъй като моментът на оттегляне на съгласието от страна на В. /обективирано в молбата му от 17.02.2011г./ не предхожда момента на сключване на договора за встъпване в дълг, който е подписан от насрещната страна на 17.05.2010г., вследствие на което договорът е породил действие за страните по него.
Неоснователн,о според Апелативен съд – София, са и възраженията на В. за нищожност на сключения договор, поради нарушение на императивни правни норми, които нарушения се изразяват в: липса на решения на Надзорния съвет и Управителния съвет на банката за сключване на договор за встъпване в дълг; липса на единодушно решение на колективния орган на банката за сключване на договор със служител – администратор – чл.45 ЗКИ и липса на декларация за конфликт на интереси по чл.51 ЗКИ. Съдът е посочил, че дори и да е налице нарушение на вътрешните правила на банката, същите не съставляват нарушение на законова норма от императивен порядък, поради което не може да се обоснове нищожност по смисъла на чл.26, ал. 1 ЗЗД. Относно липсата на декларация по чл.51 от ЗКИ от страна на ответника В. по повод процесния договор, неналичието на същата би могло да обоснове недействителност на договора само, ако възражението е направено от банката, от БНБ или друго заинтересовано лице, каквото качество В. не притежава и съответно – не би могъл да се позовава на това основание.
Въззивният съд изцяло е споделил изводите на Софийски градски съд, досежно обстоятелството, че неупражняването от страна на банката на правото й да изисква доказване на целевото използване на кредита не може да се вмени във вина на носителя на това право, тъй като е недопустимо страната да черпи възражения от неупражняването на едно право на насрещната страна по договора. Въпреки, че банката – кредитодател не се е възползвала от това си правомощие, неупражняването му не води до отпадане на договорната отговорност на В.. Освен това, в случая усвояването на средствата по кредита е приключило преди датата на сключване на договора за встъпване в дълг, поради което се явява необосновано възражението, че съгласието за поемане на задълженията на длъжника е опорочено, поради нецелево изразходване на средствата до този момент.
С оглед изложените аргументи, въззивният съд е приел, че между банката – ищец и втория ответник – В., съществува валидно договорно правоотношение, чиято правна уредба е в чл.101 ЗЗД. Сключеният договор за встъпване в дълг, предвид характера му на каузален договор, има за последица възникването на солидарна отговорност към кредитора от страна на стария и новия /встъпилия/ длъжник, доколкото същият е сключен между новия длъжник и кредитора. Съдържанието и обема на задълженията на двамата ответници по делото са идентични вследствие наличието на изрична уговорка, съдържаща се в договора за встъпване в дълг. Единствено е налице специфика по отношение на реда за удовлетворяване, като е предвидено, че новият длъжник дължи вземанията на кредитора само след липса на изпълнение от страна на стария длъжник, която уговорка е допустима.
Апелативен съд – София е възприел констатацията на първоинстанционния съд, относно неоснователността на твърдението на ответника за липсата на изискуемост на задълженията на ответника, поради неспазване на условията за обявяване на процесния кредит за предсрочно изискуем. Съгласно чл.26, ал.1 от договора, банката има право да обяви кредита за предсрочно изискуем, в случай че кредитополучателят е пропуснал да изпълни което и да е задължение за плащане, като за упражняване на това правомощие на банката е необходимо отправянето на уведомление до длъжника. В случая по делото е налична нотариална покана и удостоверение към нея от 04.02.2010г., изпратена от ТБ [фирма] до [фирма], от което е видно, че дружеството не е открито на посочения в поканата адрес. Предвид това обстоятелство, в случая е налице фингирано връчване по чл.50, ал.4, във връзка с чл.47, ал.1 ГПК, тоест – нотариална покана се счита за редовно връчена. Редовно връчена на 20.05.2010г. е и нотариалната покана до В. В., с която ищецът го е уведомил за обявената предсрочна изискуемост на задълженията на ответното дружество по договора за кредит и за липсата на изпълнение към този момент.
По отношение размера на задълженията, съдът е констатирал, че същите – установени в процеса със ССЕ, съвпадат по размер с претендираните от ищеца и към датата на заявлението по чл.417 ГПК са: 4 400 491, 23 лв. – главница, 417 910, 45 лв. – договорна лихва.
Въззивният съд е приел, че неправилно Софийски градски съд се е произнесъл по предявените искове като е признал за установено дължимостта на процесните суми в лева, тъй като ищецът е заявил претенцията си в евро, съобразно присъденото със заповедта по чл.417 ГПК. В случая е налице специфичен установителен иск, чийто предмет е строго обвързан с вида и обема на присъденото със заповедта за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК, вследствие на което дори и да е налице еквивалентност между стойностите на вземането в български лева и евро, съдът не може да приеме за установена дължимостта на вземането във валута, която е различна от присъдената от заповедния съд. Същевременно, съдът е приел, че извършеното погасяване на част от дълга в изпълнителното производство по издадения по чл.417 ГПК изпълнителен лист не рефлектила върху основателността на предявената претенция, тъй като искът с правно основание чл.422, ал.1 ГПК се счита за предявен от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение. Поради това обстоятелство, предметът на иска по чл.422, ал.1 ГПК е строго определен и обусловен от предмета на присъденото в заповедното производство, поради което е недопустимо да се установява нещо различно от присъденото от заповедния съд.
Предвид горното, Апелативен съд – София е решил, че предявеният иск за установяване съществуването на процесните вземания следва да бъде уважен в размерите, установени от ССЕ, и е отменил изцяло обжалваното решение на Софийски градски съд.
В изложението към жалбата се поддържа, че е налице недопустимост на решението, тъй като е прието, че ответниците солидарно дължат на банката вземанията по кредита, без в исковата молба да е налице изрично искане за признаване на солидарността. Сочи се, че разрешеният от въззивния съд процесуалноправен въпрос е в противоречие с практиката на ВКС, тъй като и при действието на ГПК (отм.), и по действащия понастоящем ГПК, е прогласено диспозитивното начало, изискващо съдът никога да не допълва или измества /поправя/ искането на страните, в частност на ищеца, защото при оказването на съдебна закрила съдът е ограничен само до рамките на подадената пред него молба /исковата молба за защита нарушените на ищеца права/. Твърди се, че относно процесуалната недопустимост на решението съдът се е произнесъл и по следните въпроси: срокът за подаване на възражение съгласно чл.414, ал.1 ГПК /касаеща заповедта по чл.410 или по чл.417 ГПК/ не тече преди деня на връчване заповедта на длъжника; срокът за подаване на възражение срещу заповедта по чл.410 или чл.417 ГПК не е постановен от закона в полза на длъжника, и същият преди да му бъде надлежно връчена заповедта няма право да подава възражение срещу нея, с което си действие да прекъсне временната й изискуемост; ако длъжникът е подал възражение срещу издадена заповед, преди да му е връчена по посочен от закона способ, не възниква задължение за съда съгласно чл.415, ал.1 ГПК да укаже на заявителя за едномесечния срок за предявяване на иск и довнасяне на държавна такса и респективно – при неизпълнение да пристъпи към обезсилване акта на заповедния съд. Поставят се въпросите, дали съдът може да отмени започнал да тече преклузивен срок за предявяване на иска по чл.422 ГПК и да дава нов срок за предявяването му и той съставлява ли определяне на по-дълъг по см. на чл.62, ал.3 ГПК по-дълъг срок, определен от съда от посочения в закона. Сочи се, че така разгледаните от съда въпроси са в противоречие с практиката на ВКС, а и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Формулира се и въпросът, дали е долустим установителният иск по реда на чл.422 ГПК за признаване съществуване на вземане, за което е издадена недопустима заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, тъй като тя не се основава на документ по чл.417, т.2 ГПК, доколкото се твърди, че представеният в заповедното производство документ не представлява извлечение от счетоводните книги на банката, а е извлечение от сметка.
Настоящият състав намира, че не е налице поддържаната вероятна недопустимост на исковете, за която съдът следи и служебно. В исковата молба се иска да се установи, че двамата ответници дължат вземанията по заповедта за изпълнение към банката, без да се сочи, дали те се дължат солидарно или разделно, но с направената по-късно конкретизация от банката- ищец, тази нередовност на исковата молба е отстранена, поради което не е налице твърдяното нарушение на диспозитивното начало, а от там и недопустимост на въззивния акт. Поставените въпроси във връзка със срока за подаване на възражение срещу заповедта за изпълнение, за който се твърди, че е спазен, не са решаващи относно допустимостта на решението, като такива са единствено въпросите, дали може да се отмени разпореждането, с което се дава срок за предявяване на иска по чл.422 ГПК и се даде нов срок за предявяването му, тъй като последните са относими за преценката, дали искът е предявен в срок. Разпореждането на заповедния съд за даване на срок за предявяване на иск по реда на чл.422 ГПК, по арг. на чл.62 ГПК, вкл. когато е неправилно, не може да води до накърняване правата на страната, на която съдът определя срок за предприемане на определеното процесуално действие. Ето защо, въз основа на отмененото от заповедния съд определение, с което се дава срок за предявяване на установителния иск, не може да се направи извод за предявяване на исковете извън определения за това от съда срок. На последно място, наведеното основание за недопустимост на заповедта за изпълнение не е налице, тъй като извлечението от сметка представлява извлечение от счетоводните книги на банката. Освен това, липсата на представяне на изискуемия документ по чл.417 ГПК не води до недопустимост, а до неправилност на заповедта за изпълнение. Дори обаче да се приеме, че заповедта по чл.417 ГПК е недопустима, същата като необжалваема, поражда целените с нея правни последици.
Относно неправилността на постановеното решение в изложението към касационната жалба се формулират следните процесуалноправни въпроси, за които се поддържа, че са разгледани от съда в противоречие с практиката на ВКС и имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: /1/ Ако в един частен документ няма изрично въведено условие /изрично изискване/ той да бъде подписан от издателите му върху всичките му страници (на всеки отделен лист), съставлява ли подписът върху част от документа (подписан дори в заключителната му част) доказателство съгласно чл.180 от ГПК, че всички изявления в документа са на подписалото се лице?; /2/ Когато искът се основава на писмен договор и ответникът го оспори с довод, че не е подписал всички страници от договора, като предяви обвинение за т. нар. „кражба на подпис”, чия е доказателствената тежест по смисъла на чл.154 от ГПК за установяване съгласието му да се обвърже изцяло с условията на договора, включително с тези, в неподписаната от него част?. Така поставените въпроси не покриват общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол, тъй като въззивният съд се е позовал не само на непредставянето на доказателства от ответника по иска – настоящ касатор във връзка с възражението му, но и на липсата на конкретни твърдения в какво именно се изразява различието между подписания от него екземпляр и този, представен по делото, съответно за коя част от договора липсва съгласие, за които няма поставен въпрос.
Не е осъществено общото основание по чл.280, ал.1 ГПК и по въпросите, кога става изискуем предсрочно и изцяло един кредит и по-конкретно – дали става изискуем /ако банката – кредитор намира, че има настъпили предвидените в договора и закона условия/, когато банката заяви и уведоми валидно своя контрагент, че дължи да върне кредита, включително като определи срок за връщане, или изискуемо ли е станало връщането на кредита, въпреки, че длъжникът не е бил уведомен за изявлението на своя контрагент, че е упражнил правото си да обяви предсрочната /и изцяло/ изискуемост, тъй като те не са обуславящи изхода на спора, доколкото въззивният съд е приел, че длъжникът е бил уведомен за волеизявлението на банката, с което обявява кредита за предсрочно изискуемо, след настъпване на предвидените за това условия по договора. Това е относимо и за въпроса, ако за един солидарно задължил се длъжник по банков кредит, задължението според клаузите на договора възниква само след като е възникнало за и неизпълнено от другия длъжник, то съществува ли изискуемо спрямо първия длъжник, ако и докато на другия /вторият, основният длъжник кредитополучател/ не бъде уведомен за изявлението на банката кредитор, че вече дължи – предсрочно и изцяло връщане на кредита.
По отношение на въпроса за връчване на нотариална покана до юридическо лице в случая, когато нотариусът не намери адрес, то удостоверявайки този факт, е ли достатъчно за да се приеме че връчването е валидно, защото е осъществено при условията на фингирано връчване по чл.50, ал.4 във връзка и с изпълнение на изискването на чл.47, ал.1 от ГПК е осъществено общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, но не и релевирания допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на въззивното решение до касация. Липсват доказателства, че представено /не в цялост/ решение на Апелативен съд – София е влязло в сила, поради което не се доказва то да представлява съдебна практика по см. на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, съгласно Тълкувателно решение № 1 / 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Предвид изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Предвид изхода на делото на ответника по касацията следва да се присъдят разноски за настоящата инстанция в размер на 29 635,20 лева- заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 186/30.01.2014г. по в.т д. № 3638/2012г. на Апелативен съд – София.
ОСЪЖДА В. И. В., [населено място], [улица], да заплатят на [фирма], ЕИК[ЕИК], разноски в размер на 29 635,20 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.