О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 569
[населено място], 22.06.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на тридесет и първи март през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. № 3491/2015 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано по касационна жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място] срещу решение №242/2.07.2015г., постановено по т.дело № 356/2015г. на Пловдивския апелативен съд, търговско отделение, трети състав, с което след частична отмяна на решение №2/8.01.2015г. по т.д. № 13/2013г. на Пазарджишкия окръжен съд, е постановено решение, с което е признато за установено по отношение на дружеството [фирма] в н., по отношение на синдика на това дружество и по отношение на всички кредитори в производството по несъстоятелност на [фирма], че не съществуват вземанията, предявени от кредитора [фирма] срещу длъжника [фирма], както следва: вземане в размер на 492 527.01 лв., с вкл. ДДС, представляващо част от претендирана цена от 819 072 лв. с вкл. ДДС на стока по данъчна фактура №106/31.01.2010г., издадена за доставка на 17 064 тона натриев полуфабрикат и за вземане в размер на 57 674.38 лв., представляваща част от претендирано обезщетение в общ размер 95 915.44 лв. за забавено плащане на сумата от 492 527.01 лв. от цената на фактура №106/31.01.2010г., в размер на законната лихва върху нея за периода от 2.02.2010г. до 21.03.2011г., които две вземания са били включени в списъка на одобрените и приети вземания с определение №534/28.12.2012г., постановено по т.дело №66/2010г. на Пазарджишкия окръжен съд. Решението е обжалвано от касатора и в частта, с която е потвърдено решението на Пазарджишкия окръжен съд, с което са признати за несъществуващи по отношение на длъжника в несъстоятелност, синдика и кредиторите на несъстоятелността вземанията на кредиторите [фирма], вкл. в списъка на неприетите вземания под №11 до размер на сумата от 326 544.99 лв., представляващи цената на 17 064 т. натриев полуфабрикат по фактура №106/31.01.2010г. и под №2 до размер на сумата от 32 238.06лв., представляваща обезщетение за забава на задължение за цена по фактура №106/31.01.2010г. Решението е обжалвано и в останалите му части, досежно направените от страните разноски.
Касаторът поддържа оплаквания за недопустимост и неправилност, поради нарушение на материалния и процесуален закон и необоснованост, а като основание за допускане на касационно обжалване – чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК.
С вх. № 2655/12.03.2016г. касаторът [фирма], чрез адв. Л. Д. навежда доводи за недопустимост на обжалваното решение на Пловдивския апелативен съд, по съображения, че не може да се направи категоричен извод от документите по делото дали първоначалният ищец [фирма] е съществуващ правен субект или е прекратен или заличен от публичния регистър, респ. при каква форма на преобразуване е настъпила заявената промяна.
Ответникът по касационната жалба [фирма] – Италия, [населено място] излага аргументи за недопускане на обжалваното решение до касационно обжалване. Прави се искане за присъждане на разноски по представен списък по чл.80 ГПК.
Постъпил е отговор на молба вх. № 2655/12.03.2016г. от [фирма] – Италия, в която са изложени съображения за неоснователност на доводите за недопустимост на обжалваното решение.
Ответникът по касационната жалба – [фирма] н. не взима становище по жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК.
Пловдивският апелативен съд се е произнесъл по отрицателен установителен иск по чл.694, ал.1 ТЗ, предявен от [фирма] – кредитор в производство по несъстоятелност на търговското дружество [фирма], за установяване по отношение на кредиторите на несъстоятелността, че две вземания, предявени от [фирма], приети в производството по несъстоятелност с определение на Пазарджишкия окръжен съд под № 534/28.12.2012г., по т.дело № 66/2010г., не съществуват. Това е вземане по данъчна фактура №106/31.01.2010г. за сумата от 812 072лв., с вкл. ДДС, представляваща цената на доставена стока / натриев полуфабрикат/ и вземане за сумата от 95 912.44лв., представляващо лихва за забавено плащане на тази цена за периода 2.02.2010г. до 21.03.2011г.
За да уважи предявеният отрицателен установителен иск частично / главница и лихви за забава/, Пловдивският апелативен съд, след обстойно обсъждане на доказателствата по делото, възраженията и доводите на страните е приел, че договорът за продажба, от който произтича вземането по фактура №106/31.01.2010г. за сумата от 819 072 лв., с вкл. ДДС, не е нищожен на поддържаните от ищеца основания по чл. 26 и чл.40 ЗЗД; при установената по делото неопровергана непротивопоставимост на извършените в счетоводството на ответниците едностранни записвания – по отношение на правата на трети лица, вкл. и на ищеца, погасителния ефект на извършеното между [фирма] и [фирма] в н. прихващане на 30.04.2010г., е имало за свой предмет вземането на [фирма] по процесната фактура №106/ 31.03.2010г., а не на други вземания, подробно разгледани и отхвърлени от въззивният съд като неоснователни. Решаващият извод на съда е, че след като цялото вземане по фактурата е било погасено с подписване на протокола – споразумение за прихващане още на датата 30.04.2010г., то установителният иск е следвало да бъде уважен за сумата от 819 072 лв. и акцесорното вземане за сумата от 95 912.44 лв., а не само за част за сумата по фактурата, респ. за мораторни лихви.
Предпоставка за допустимост на касационното обжалване е наличието на разрешен от въззивния съд правен въпрос от материалното и/или процесуално право. От това следва, че релевантността на поставения от касатора въпрос се ограничава до правните изводи на съда по същество досежно съобразяването им с практиката и закона, и не обхваща и преценката на приетата по делото за установена фактическа обстановка.
По довода за недопустимост на обжалваното решение:
Съгласно постановките на т.1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК, ВКС следи служебно за валидността и допустимостта на обжалваното въззивно решение, поради което независимо, че молба вх. № 2655/12.03.2016г. е подадена от касатора след срока по чл.283 ГПК, настоящият състав ще следва да се произнесе дали решението на Пловдивския апелативен съд е евентуално недопустимо.
За да се произнесе, съставът на първо отделение на ВКС, ТК, съобрази следното:
С определение №278/16.05.2014г. Пазарджишкият окръжен съд е заличил страната [фирма], със седалище в Н. , Италия и е конституирал като страна по установителния иск [фирма], регистрирано в фирмения регистър на Търговско промишлената, занаятчийска и земеделска палата – Н., Италия, поради правоприемство. Нито една от участващите в процеса страни не е възразила по представените на съда документи относно правоприемството между двете търговски дружества и представителството на [фирма] от С. Б., упълномощила процесуалния представител на дружеството по делото. Оплаквания за съмнения относно правоприемството между двете дружества не са правени и във въззивната инстанция. Представените с молбата документи / изв. от търговския регистър и указания за вписвания от Агенцията по вписванията/ касаят друго търговско дружество [фирма]. Вписаното като съдружник дружество [фирма] в [фирма] е въз основа на документ от 28.09.2011г., т.е. далеч преди вписаното вливане / сливане чрез поглъщане/ от 13.05.2013г. във фирмения регистър на Търговско промишлената, занаятчийска и земеделска палата – Н., Италия / стр. 326/. При тези факти настоящият състав на ВКС, ТК не намира данни за недопустимост на въззивното решение на посоченото в молбата основание.
По основанията по чл.280, ал.1 ГПК:
В раздел І, т.1 на Изложението на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване са изложени доводи за необоснованост и незаконосъобразност на въззивното решение във връзка с приложената от съда поредност на погасяване на задълженията по чл.76, ал.1 ЗЗД. Поддържа се от жалбоподателя, че неправилно П. е определил поредността на погасяване на задълженията въз основа на доводи, извлечени от различни по-късни от датата на протокола за прихващане волеизявления на ответниците.
Въпросът е отправен към конкретно установената фактическа обстановка и преценката на съда защо трябва да се счита за погасено, поради прихващане вземането на [фирма] срещу [фирма] в н. по фактура №106/31.01.2010г. След обстоен анализ на заключението на счетоводната експертиза за съществуващите задължения между двете дружества / ответници по делото/ към датата 30.04.2010г. и обособяването им в две групи непогасени задължения – за плащане на остатъка от цената с лихви за продажбата на недв. имот от [фирма] на [фирма] с нот.акт от 6.06.2008г. и втората група задължения по фактура №106 от 31.03.2010г., П. е съобразил, че в споразумението от 30.04.2010г. липсва яснота относно точния предмет на прихващането и кои точно задължения са били прихванати между двете търговски дружества. След анализ на счетоводните записвания на двете групи задължения към 30.04.2010г. между двете търговски дружества –ответници, при съобразяване на процесуалното поведение на ответниците по образуваното по искова молба на касатора гр.д. №1024/2009г. на Пазарджишкия окръжен съд / с предмет разваляне на договора за продажба по нот.акт от 6.06.2008г., на основание неплащане на остатъка от цената за продажбата/, както и поддържаното становище в образуваното производство по несъстоятелност, че [фирма] няма задължения към [фирма] за закупени суровини през 2010. в размер на 819 072 лв., е изведен извод, че намерението на страните по протокола за прихващане от 30.04.2010г. е задълженията по нот.акт от 6.06.2008г. да не са предмет на прихващането. Затова предмет на прихващане са втората група задължения, а именно тези по фактура №106. От горното следва, че преценката за поредност на прихващанията на задължения е направена след оценка на доказателствата по делото, поради което така формирания довод по приложението на чл.76, ал.1 ЗЗД не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК да е формулиран правен въпрос, обусловил правните изводи на въззивния съд. Обосноваността на тези изводи, касаещи начина на формиране на вътрешното убеждение на съда в преценката на конкретните доказателства, са извън предмета на настоящето производство по селектиране на касационната жалба. След като няма формулиран правен въпрос, съгласно постановките на т.1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС, настоящият състав не коментира цитираните в Раздел І на Изложението съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. Приложението на чл.76, ал.1 ЗЗД зависи от конкретната фактическа обстановка, която за всеки отделен случай е различна.
В Раздел І, т.2 според касатора, дори да се приеме теоретично, че вземането е погасено чрез прихващане, че с протокола от 30.4.2010 г. се погасява тъкмо желаното от ищеца задължение по фактура № 106/31.1.2010 г., съдът е бил длъжен да вземе предвид и приложи императивната норма на чл.645, ал.4 ТЗ и ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Искането за допускане на касационно обжалване по този въпрос и допълнителен критерий е неоснователно. Чл.645, ал.4 ТЗ урежда фактическия състав за прогласяване на относителната недействителност на прихващанията, извършени от длъжника след началната дата на неплатежоспособност, респ. свръхзадължеността. На недействителност може да се позове кредитор или синдика, чрез предявяване на специалния иск по чл.645, ал.4 ТЗ за попълване масата на несъстоятелността, като участието в процеса на синдика е задължително / чл.649, ал.3 ТЗ/. Не е налице поддържаното противоречие с приетото в т.1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно даденото разрешение, че при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е длъжен да приложи императивна материалноправна норма, установена в обществен интерес, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване с оглед на характеристиката на иска по чл.645, ал.4 ГПК.
В раздел ІІІ на Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът, при допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, твърди, че ВКС следва да вземе становище по въпроса за извършеното прихващане след начална дата на неплатежоспособността, счита ли се това прихващане ex lege по отношение на кредиторите на несъстоятелността, съгласно императивната норма на чл.645, ал.4 ТЗ? и Кога длъжникът с повече от едно еднородно задължение към един кредитор има право по реда на чл.76, ал.1 ЗЗД да заяви кое от задълженията избира да погаси с частично плащане – преди факта, респ. едновременно с факта, на погасяването или след момента на погасяването?
Относно така поставените въпроси не са изложени съображения за наличие на хипотеза по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, съгласно дадените т.4 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС критерии и разяснения, доколкото по приложението на чл.645, ал.4 ТЗ и чл.76, ал.1 ЗЗД има установена съдебна практика.
По критерия т.2 на чл.280, ал.1 ГПК няма формулиран въпрос, който да е решаван противоречиво от съдилищата.
В заключение на изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1, т.1, т.2 и 3 ГПК, поради което обжалваното решение на Пловдивския апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване.
На основание чл.78 ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по жалбата [фирма] направените и поискани разноски в размер на 19 500 лв. адвокатско възнаграждение /списък по чл.80 ГПК, договор за правна защита и съдействие от 26.10.2015г., фактура №640 /26.10.2015 г. и извлечение от разплащателна сметка на У. Б. АД/.
Водим от горното Върховният касационен съд, ТК, състав на първо отделение :
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №242/2.07.2015г., постановено по т.дело № 356/2015г. на Пловдивския апелативен съд, търговско отделение.
ОСЪЖДА [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място] да заплати на [фирма], [населено място] – Италия разноски в размер на 19 500 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: