О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 146
гр. София, 13.03.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на девети март през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 118 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение № 1882 от 10.10.2016г. по гр.д. № 3451/2016г. на Апелативен съд София, с което след отмяна на решение № 1105/05.02.2016г. по гр.д. № 19266,/,2014г. на СГС, е отхвърлен, като погасен по давност, предявения от касатора по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване съществуване на вземане на дружеството – касатор към Е. Х. М. в размер на 14 542,15 евро, представляващо част от общо задължение в размер на 15 934,76 евро, дължимо въз основа на запис на заповед от 16.05.2008г., авалиран от ответника по иска и предявен за плащане на 12.12.2013г., ведно със законната лихва, считано от 4.07.2014г. до окончателното плащане на дълга, за която сума е издадена по чл.417, т.9 ГПК заповед за изпълнение № от 23.09.2014г. по ч.гр.д. № 36545/2014г. на СРС, 120 състав.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е необосновано, неправилно и постановено в противоречие с материалния закон, поради което се иска неговата отмяна. Претендират се разноски.
Ответникът, Е. Х. М. от [населено място], счита, че не са налице основания за допускане на касационен контрол, като при условията на евентуалност се позовава на неоснователност на жалбата. Претендира съдебни разноски за трите инстанции.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е приел за безспорно по делото, че по силата на запис на заповед № 83217 от 16.05.2008г. [фирма] се е задължило безусловно да заплати на [фирма] или на негова заповед при предявяването на записа на заповед сумата от 15 934,76 евро. Менителничният ефект е платим на предявяване, като поемателят е определил срок за предявяване за плащане до 36 месеца от издаването. Записът на заповед е авалиран от ответника по иска, Е. Х. М.. Предявен е за плащане след изтичане на 36 – месечния срок – на 12.12.2013г. с нотариална покана от същата дата. По записът на заповед не е осъществено плащане след датата на неговото предявяване. При така установената фактическа обстановка решаващият състав е приел за основателно възражението на ответника по иска, че към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 04.07.2014г. вземането по ценната книга е погасено по давност. Изложени са съображения, че при запис на заповед с падеж на предявяване, доколкото предявяването следва да се осъществи в определения от закона или от издателя срок за предявяване /в случая 36 месеца от издаването на 16.05.2008г. на менителничния ефект/, крайният възможен падеж съвпада с датата на изтичане на определения срок за предявяване – 16.05.2011г., от когато тече и тригодишният давностен срок по чл.531 ТЗ, който е приложим и спрямо авалиста, на основание чл.485, ал.1 ТЗ. По делото е установено, че записът на заповед е бил предявен след изтичането на този срок /на 12.12.2013г./, като заявлението за издаване на заповед за изпълнение от 04.07.2014г. е подадено след изтичане на тригодишния давностен срок по чл.531, ал.1 ТЗ на 16.05.2014г.
Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 и т. 3 ГПК с твърдението, че атакуваното решение съдържа произнасяне по включените в предмета на спора и имащи значение за изхода на делото правни въпроси: „/1/ От кой момент започва да тече давността по чл. 531, ал. 1 ТЗ относно ефектите с падеж на предявяване – дали от датата на падежа на задължението или с изтичането на срока за предявяване за плащане на ефекта (срока по чл. 487, ал. 1 ТЗ), ако такова предявяване не е настъпило?, решен в противоречие с: решение № 505/1.07.2004г. по гр.д. № 97/2004г. на І ТО на ВКС, определение № 737/8.11.2013г. по т.д. № 2293/2013г. на ІІ ТО на ВКС, определение № 234/7.05.2009г. по т.д. № 235/2009г. на ІІ ТО на ВКС; /2/ В случай, че ефектът не е бил предявен за плащане в срока за предявяването му, настъпва ли автоматично падеж на задължението с изтичането на този срок?, решен в противоречие с: решение № 1/1.03.2010г. по т.д. № 520/2009г. на ІІ ТО. на ВКС, решение № 978/20.06.2003г. по гр.д. № 164/2003г. на V ГО на ВКС, определение № 813/30.12.2009г. по ч.т.д. № 868/2009г., определение № 861/3.12.2010г. по ч.т.д. № 899/2010г., определение № 776/5.11.2011г. по ч.гр.д. № 733/2010г. определение № 52/17.17.01.2011г. по ч.т.д. № 852/2010г., определение № 108/16.02.2012г. на ВКС”.
Въпреки, че формулираните въпроси са обусловили изхода на спора, поради което е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационен контрол, не са осъществени допълнителните критерий по чл. 280, ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК, предвид яснотата на разпоредбата на чл. 531, ал. 1 ТЗ и произнасянето на въззивния състав в съответствие със задължителната за съдилищата практика -решение № 69/05.07.2016г. по т.д. № 81/2015 на І ТО на ВКС; решение № 162/2.11.2012г. по т.д. № 1126/2012г на ІІ ТО на ВКС. Посочените от касатора актове – определения по чл.288 ГПК, решения на ВКС, постановени по отменения ГПК, решения на по-долни инстанции не формират задължителна практика на ВКС по см. на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, съгласно т.2 и т.3 от Тълкувателно решение №1 / 19.02.2010г. по т.д. № 1 / 2010г. на ОСГТК на ВКС, които освен това и не са представени по делото /с изключение на ОС Пловдив/.
С оглед на изложеното настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да се допусне до касационен контрол.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 1200 лева- заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1882 от 10.10.2016г. по гр.д. № 3451/2016г. на Апелативен съд – София.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК], да заплати на Е. Х. М. ЕГН [ЕГН], [населено място], кв. Драгалевци, [улица], вх. А, ет. 3, ап. 12, разноски в размер на 1200 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.