2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 517
гр. София, 19.06.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и втори май през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от съдия Костадинка Недкова т. д. N 4129 по описа за 2013г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ДФ „З.” срещу решение от 21.06.2013г. по гр.д. № 132/2013г. на Окръжен съд – Монтана, с което е потвърдено решение от 22.02.2013г. по гр.д. № 493/2012г. на Районен съд – Монтана за отхвърляне на предявените от него по реда на чл.422 искове за установяване на вземане по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с твърдяна нищожност на сключения между страните договора, по който авансово е изплатена част от предоставена безвъзмездна финансова помощ и на вземания за законна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД, за които е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 123082011г. на Районен съд – Монтана.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Ответникът по жалбата, М. И. З., счита, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол, като при евентуалност се поддържа, че жалбата е неоснователна. Не е направено искане за присъждане на направените за настоящото производство разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, с което са отхвърлени исковете, предявени по реда на чл.422 ГПК, въззивният съд е приел, че сключеният между страните на 14.11.2008г. договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по мярка „Създаване на стопанства на малки фермери” по Програмата за развитие на селските райони за периода 2007г- 2013г., не е нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, тъй като не противоречи на чл.9, ал.1, т.8 от Наредба № 9 / 03.04.2008г., определяща като допустими за финансиране кандидатите с общ икономически размер на земеделското стопанство не по-малко от 2 икономически единици /2 ИЕ/. Изложени са аргументи, че изискването за представяне на разрешително за производство на посевен и посадъчен материал, издадено от И., посочено в т.18 на Приложение № 2 от наредбата, е въведено с изменението й, обн. в ДВ бр.60/ 2012г., в сила от 07.08.2012г., като към датата на сключване на договора през 2008г. такова изискване не е съществувало. Посочено е, че разрешението по чл.28, ал.1 ЗППМ, на липсата на което се позовава ищецът – настоящ касатор, не придава на площите качеството на разсадник, като то е необходимо за упражняване на дейността от лицето, но не и за валидността на сключения от него договор и не се отразява на изискуемия минимум от икономически единици по Наредба № 9/ 2008г. Според решаващия състав, разрешение по чл.28, ал.1 от Закона за посевния и посадъчния материал /ЗППМ/ не се е изисквало и поради това, че съгласно чл.53, ал.1, т.1 ЗППМ, разпоредбите на закона не се прилагат за посадъчен материал, предназначен за опити, какъвто е бил настоящият случай.
Допускането на касационното обжалване е обосновано с твърдението, че въззивното решение съдържа произнасяне по значимия за изхода на делото, правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото /чл.280, ал.1, т.3 ГПК/, а именно : „Установяването на условие за допустимост за финансиране на мерки по ПРСР, а именно противоречие на кандидата или проект с условията по приложимата наредба, отразява ли се на действителността на сключения между ДФ „З.” и бенефициера договор за финансова помощ?”.
Поставеният от касатора въпрос не обуславя наличието на общата предпоставка за допускане на касационния контрол, тъй като въпрос не е обусловил изхода на спора. Въззивният съд не е приел, че противоречие на кандидата или проект с условията по приложимата наредба, не се отразява на действителността на сключения между ДФ „З.” и бенефициера договор за финансова помощ, а е счел, че договорът не е нищожен, тъй като липсва твърдяното противоречие, относно наличието на което жалбоподателят не е формулирал въпрос. Предвид указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационния контрол на съдебния акт, поради което не следва да се обсъжда релевираната от жалбоподателя допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3.
Въпреки изхода на производството, на ответника по касацията не могат да се присъдят направените за него разноски, тъй като не е сезирал съда с искане за това.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 21.06.2013г. по гр.д. № 132/2013г. на Окръжен съд – Монтана.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.