О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 377
гр. София, 03.05.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и осми април през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от Костадинка Недкова т.д. № 2798 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. А. П.-Х. срещу решение № 521 от 25.06.2015г. по в.т.д. № 577/2015г. на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 941 от 25.02.2015г. на Районен съд – Варна по гр.д.№ 10159/2014г. С последното Е. А. П. – Х. е осъдена да заплати на К. Н. Н. 11 000 евро, представляваща сума, с която се е обогатил ответникът във вреда на ищеца поради изгубване исковете по запис на заповед поради давност, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на вземането, на основание чл. 534, ал.1 ТЗ.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и се иска отмяната му. Според жалбоподателката неизвършването на необходимите действия по запазване правата по менителничния ефект има за своя правна последица неговото преюдициране. Счита, че непредявяването на ценната книга в законоустановения срок лишава притежателя й от облекчения ред за реализиране на правата по нея и води до ефекта, предвиден в чл.534, ал.1 ТЗ – обуславя допустимостта на предявяването на иск. Жалбоподателката излага съображения, че законодателят е предвидил два варианта за погасяване на правото по този иск, като срокът за всеки от тях започва да тече от настъпването на съответният юридически факт, а не е винаги шест години от падежа.
Ответникът по жалбата, К. Н. Н., счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, тъй като по поставените въпроси има непротиворечива практика на ВКС и решението следва да бъде оставено в сила. Претендира сторените съдебно деловодни разноски пред касационната инстанция.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че искът по чл.534 ал.1 от ТЗ е предоставен на този приносител на менителничен ефект, който е изгубил правото си на иск поради погасяване му по давност, както и на този, който е загубил правото си на иск, поради неизвършване на необходимите действия за запазване на правата по ефекта. Съдът не счита, че в хипотезата на издаден запис на заповед с посочен падеж на задължението – конкретна дата, предявяването на последния за плащане на издателя му в срокове по чл.491 от ТЗ е необходимо действие, а непредявяването му за плащане в следващите два работни дни представлява по естеството си неизвършване на необходимите действия от приносителя на ценната книга за запазване на правата по нея, т.е. налице е преюдициран менителничен ефект по смисъла на закона. Съдът е изложил съображения, че когато менителничният ефект е запис на заповед и е налице съвпадане на фигурите на издател и платец правилата за регрес спрямо издателя са неприложими. Според съда, за да е налице подлежащо на изпълнение вземане, не е необходимо записът на заповед да е бил предявен за плащане. По своята правна същност предявяването на записа на заповед за плащане представлява покана за изпълнение на менителничното задължение. Съдът е приел, че непредявяването на посочения менителничен ефект за плащане не се отразява върху възможността да бъде ангажирана отговорността на издателя, а предявяването за плащане се явява предпоставка само за поставянето на длъжника в забава и представлява необходимото съдействие от кредитора за изпълнение на задължението. Според съда, непредявяването на записа на заповед за плащане в срок води до загубване на правата по него по отношение на регресно отговорните лица, но това не се отнася за издателя на записа на заповед и неговия авалист. Съдът е счел прекият менителничен иск на приносителя на записа на заповед с падеж 20.09.2008г. за погасен по давност на 20.09.2011г. Съдът е счел възражението за погасяване на иска по давност за неоснователно, тъй като давностният срок по чл.534 ал.2 от ТЗ за предявяване на иска за неоснователно обогатяване на издателя на записа на заповед изтича на 20.09.2014г., а исковата молба е предявена на 06.08.2014г.
В изложението към касационната жалба се твърди, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като касаторът поставя следният правен въпрос, който счита, че е решен в противоречие с практиката на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: От кой момент започва да тече тригодишният срок по чл.534, ал.2 ТЗ поради изгубване на исковете по издаден запис на заповед с посочен ден на падеж на задължението, ако записът на заповед не е бил предявен за плащане в законоустановения срок? Сочи следната съдебна практика: решение № 42 от 07.04.2009г. по т.д. № 453/2008г., решение № 339 от 02.07.2007г. по т.д. № 10/2007г. на ВКС, решение № 599 от 17.03.2006г. по т.д. № 664/2004г. на ВКС и ТР № 1 от 28.12.2005г. на ОСТК на ВКС.
Поставеният от касаторката въпрос се извежда на плоскостта на преюдицирането на преките менителнични права, докато въззивният съд е разрешил поставения спор, приемайки по същество, че тези права са прескрибирани /погасени по давност/. Във връзка с прескрибирането решаващият състав изрично е посочил, че не е необходимо записът на заповед с падеж на конкретна дата да бъде предявен, за да тече срокът на погасителната давност относно преките менителнични права, поради което въпросът, дали предявяването е в „законоустановен срок” не се явява обуславящ за изхода на спора. Предвид изложеното, формулираният в изложението въпрос, свързан с преюдициране на менителнични права, не покрива общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, поради което касационното обжалване не може да бъде допуснато. С оглед неосъществяване на общото основание за допускане на решението до касация, съгласно т.1 от Тълкувателно решение № 1 / 19.02.2010г. по тълк. д. № 1/ 2009г. на ОСГТК на ВКС, безпредметно е обсъждането на наведените допълнителни селективни критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Въпреки това, следва да се отбележи, че постановеното решение е в пълно съответствие със задължителна практика на ВКС, вкл. цитирана от самата касаторка /макар и неправилно интерпретирана/ , включваща и Тълкувателно решение № 1 / 28.12.2005г. по тълк.д. № 1/ 2004г. на ОСТК на ВКС.
Предвид изхода на делото, в полза на ответника по касацията следва да бъдат присъдени разноски в размер на 1190 лева – заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 521 от 25.06.2015г. по в.т.д. № 577/2015г. на Окръжен съд – Варна.
ОСЪЖДА Е. А. П.-Х., ЕГН [ЕГН], да заплати на К. Н. Н., ЕГН [ЕГН], направени по делото разноски в размер на 1190 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.