3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 531
гр. София, 10.07.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осми май през две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 3505 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение № 458 / 07.10.2013г. по т.д. № 726 / 2013г. на Апелативен съд – П., с което е потвърдено решение № 172 / 17.12.2012г. по т.д. № 130/2011г. на Окръжен съд – Пазарджик, в частта за осъждане на касатора да заплати на [фирма] сумата от 134 802,24 лева, представляваща неизплатено задължение по чл.4, ал.1 от договор за възлагане на обществен превоз на ученици до 16 годишна възраст с автобусен превоз от 15.09.2008г. и в частта, в която, след отмяна на първоинстанционното решение, общината е осъдена да заплати на ищеца законна лихва за забава върху главницата, считано от 29.07.2011г. до окончателното плащане.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответникът по жалбата, [фирма], не представя отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е счел, че фактът, че превозвачът – ищец е издал фактури за неплатените превози на отделните училища, като преки ползватели на превозите по сключения между страните договор за обществена поръчка за възлагане на обществен превоз на ученици до 16 годишна възраст, не може да отмени договорното задължение на общината да плати тези превози. В случая не е налице изключението по чл.21, ал.1, предл.2-ро ЗЗД, тъй като няма изрично съгласие на кредитора за заместване на длъжника с друг по чл.102, ал.1 ЗЗД. С оглед на това, общината – възложител не е заместен длъжник, поради което не може на това основание да се освободи от изпълнението на задълженията си по договора. Без значение е фактът, че увеличението на цените на превоза не е предмет на нарочни анекси, тъй като съгласно чл.6, ал.2 от договора, това увеличение зависи от обективното наличие на определени факти и действа автоматично – с настъпване на фактите. Посочено е, че във въззивната жалба на общината не се съдържа оплакване за неправилно определена цена на превоза, такова възражение не е направено при решаване на делото от окръжния съд, нито при приемане на заключението на счетоводната експертиза. Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта за присъждане на неустойка, като решението в тази част е влязло в сила, и е осъдил общината да заплати законна лихва за забава от завеждането на исковата молба до окончателното плащане на главницата, като претенцията за лихва е счетена за основателна.
В изложението към жалбата се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните обуславящи изхода на спора правни въпроси: „/1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди направеният във въззивната жалба довод за допуснато процесуално нарушение относно правилното конституиране на ответниците в процеса?; /2/ Следва ли възложителят да плати, тогава когато изискуемите за плащането документи, предвидени в чл.4 от договора, не са представени пред него, а пред получателя на услугата?; /3/ Следва ли училищата, като самостоятелни юридически лица /чл.10 от Закона за народната просвета/, разполагащи с делегирани бюджети, като получатели на транспортните услуги, на които е фактурирана извършената дейност, осчетоводили вземанията срещу тях и дали счетоводни потвърждения за наличие на задължения, да заплатят стойността на извършените превози на ученици?; /4/ Липсата на изрична клауза в договора, предвиждаща изменението на цената само с двустранен анекс означава ли, че промяната на основен елемент на договора, а именно цената може да стане едностранно?; /5/ Допустимо ли е в мотивите да няма съображения за дължимост на лихва, а в диспозитива на решението да се присъжда лихва върху вземането?; /6/ Може ли въззивният съд да замени недължимата неустойка със законната лихва върху сумата от датата на предявяване на иска до окончателното плащане?”. Твърди се, че дадените разрешения по първи, четвърти и пети въпрос са в противоречие на задължителната практика и е налице касационното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, а останалите въпроси са от значение за развитие на правото.
Въпросът за конституирането на ответниците по иска не предпоставя общата предпоставка за допускане на касационното обжалване, предвид факта, че уваженият иск е бил насочен именно към общината като страна по договора, въз основа на който се търси заплащане на цената за превозите, възложени с този договор. Вторият въпрос в изложението не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд, поради което не е обусловил изхода на спора и спрямо него не е осъществено общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол. Това е относимо и за третия формулиран въпрос, тъй като задължението на общината е изведено от релативното действие на сключения между нея и ищеца договор за обществена поръчка и липсата на хипотезата на чл.102, ал.1 ЗЗД, във връзка с които не са поставени въпроси от жалбоподателя. Спрямо четвъртия въпрос също не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд не е приел, че цената се променя едностранно от превозвача, а че настъпва автоматична промяна на размера на навлото при обективно проявление на уговорени от страните в договора обстоятелства. В случая не е налице и твърдяното от касатора противоречие между мотивите и диспозитива на решението относно присъдената лихва за забава, за която е прието в мотивите, че претенцията е основателна за периода от завеждане на исковата молба до окончателното плащане на главницата. Последният въпрос също не покрива общото основание за допускане на касационния контрол, тъй като въззивният съд не е „заменил” неустойката, дължима при едностранно прекратяване на договора, с лихвата за забава плащането на главницата, а е счел, от една страна, че претенцията за неустойка е неоснователна, поради липса на надлежно прекратяване на договора, а другата страна е приел, че искът за заплащане на лихва за забава от датата на завеждането на исковата молба до окончателното изплащане на главницата, е основателен.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 458 / 07.10.2013г. по т.д. № 726 / 2013г. на Апелативен съд – П., в обжалваната част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.