5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№172
гр. София, 21.03.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шестнадесети март през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 176 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото [фирма], [населено място], срещу решение № 1805 от 08.09.2016г. по в.т.д. № 5437/2015г. на Апелативен съд София, в частта, с която след частична отмяна е уважен предявения на основание чл.92, ал.1 ЗЗД от , [населено място], осъдителен иск за сумата 28 625,82 лева, представляваща неустойка по чл.30 от договор за наем от 01.11.2008г. за периода от 23.01.2014г. до 25.08.2014г., ведно със законната лихва върху същата сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 24.09.2014 г. до окончателното изплащане на сумата.
Касаторът, [фирма], [населено място], излага подробно становище за неправилност на въззивното решение, постановено в нарушение на материалния закон и съществено процесуално нарушение. Иска се неговата отмяна в обжалваната част и постановяване на друго решение, с което исковете за неустойка да бъдат отхвърлени. Дружеството твърди, че атакуваното решение е постановено в противоречие с т.2 на ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, като въззивният състав не бил анализирал възражението му за прогласяване нищожност на клаузата по чл.30 от процесния договор за наем във вр. с чл 26, ал.1, предл. трето на ЗЗД, поради накърняване на добрите нрави. Счита, че е налице нарушение при преценка на свидетелските показания като решаващият състав не бил взел предвид и не бил анализирал обективно и безпристрастно показанията на разпитаните по делото свидетели Г. П. и П. Ц., които непротиворечиво установили, че от деня на изтичането на договора 21.01.2014г. били предани на ищеца оригиналите на ключовете, дистанционното управление и не били допускани до наетия имот. Заявява, че нито първата, нито втората инстанция в диспозитивите на постановените решения не са се произнесли по направеното възражение за прихващане на сумата 19 077,36 лв., представляваща разлика между прихванатия наем и действителната стойност на вложените от дружеството средства за извършен основен ремонт и подобрения на наетия имот.
В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК се сочат следните материалноправни и процесуални въпроса, като съществени за изхода по конкретното дело: „/1/ Въззивният съд не е ли длъжен служебно да се произнесе, като вземе предвид всички посочени основания във възражението за нищожност на клаузата по чл.30 от договора за наем като противоречаща на добрите нрави?; /2/ Неприлагайки разпоредбата на чл.172 от ГПК при преценка на свидетелските показания, не е ли допуснал съществено нарушение на процесуалния закон, довело до съществени нарушения и на материалноправни разпоредби на закона?; /3/ Длъжен ли е да се произнесе в диспозитива на решението си досежно направено евентуално възражение за прихващане по чл. 103 ЗЗД или е достатъчно само да го коментира в мотивите на решението?”.
Ответникът по касационната жалба , [населено място], в писмения си отговор изразява становището си за нейната недопустимост и неоснователност.
Подадена е и насрещна касационна жалба от, [населено място], срещу решение № 1805 от 08.09.2016г. по в.т.д. № 5437/2015г. на Апелативен съд – София, с което след частична отмяна е отхвърлен предявеният от тях на основание чл.236, ал.2 ЗЗД осъдителен иск за заплащане на сумата 10 084,21 лева, представляваща обезщетение за непредаване на нает имот в размер на наемната цена за същия периода от 15.01.2014г. до 25.08.2014г., ведно със законната лихва върху същата сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 24.09.2014г. до окончателното изплащане. Ищецът-наемодател намира за неправилен изводът на въззивния съд, че има право на договорна неустойка, но не и на обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД, доколкото едновременно присъждане както на неустойка, така и на обезщетение за едно и също неизпълнение, на едно и също задължение и за един и същи период, би довело до неоснователно обогатяване. Излага подробно становище, че има право както на уговорената в договора неустойка, така и на обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД, тъй като в договора било посочено, че наемодателят има право да получи уговорената неустойка наред с всички останали последици от неизпълнението.
В приложеното към насрещната касационна жалба се сочи като основание за допускане на касационно обжалване чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следния материалноправен въпрос: „Допустимо ли е присъждането едновременно на законово обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД за вреди, причинени от задържането на наетата вещ след прекратяването на наемния договор и въпреки противопоставянето на наемодателя, едновременно с присъждането на договорна неустойка за същото неизпълнение и за същия период?”.
Препис от насрещната касационна жалба и нейните приложения е връчен на ответната страна [фирма], [населено място], която в писмен отговор изразява становището си за нейната неоснователност.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната и насрещната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими като подадени от надлежна страна, в преклузивния срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционното решение относно точния момент на освобождаване на наетия имот от страна на наемателя – ответник по иска – м. август 2014г., липсата на продължаване на срока на наемния договор след 15.01.2014г., дължимостта на присъдените консумативни разноски и неоснователността на заявеното от ответника по исковете възражение за прихващане със стойността на извършени в обекта СМР. С оглед на това е прието за безспорно от решаващия състав, че сключеният на 01.01.2008г. договор за наем между Националната търговско-банкова гимназия като наемодател и [фирма] като наемател, с който е отдаден част от недвижим имот – публична държавна собственост, представляващ училищен бюфет с площ 86,19 кв.м., е сключен за срок от 5 години, като с анекс към договора от 25.10.2013 г. срокът договора е удължен до приключване на търга за избиране на нов наемател, но не по-късно от 15.01.2014г. Уговорено е, че при прекратяване на наемното правоотношение, наемателят се задължава в едноседмичен срок от датата на прекратяването да предаде имота на наемодателя с приемно-предавателен протокол в добър вид. В чл.30 от договора е предвидено, че наемателят дължи на наемодателя при задържане на имота след срока, уговорен в чл. 22, за всеки ден задържане неустойка в размер на тройния дневен наем. Съгласно анекс към договора от 13.01.2010 г. е уговорено наемът да е 13 лв. на кв.м. или сумата от 1 120,47 лв., върху която се начислява ДДС, като е представен акт за регистрация по ЗДДС на НТБГ от 29.12.2009г. Съгласно чл. 3, ал. 2 от договора, страните са уговорили да се извърши приспадане между стойността на извършените от наемателя ремонтни действия, описани в чл.18, ал.1 от договора и дължимия наем за период, съответстващ на стойността на инвестицията, но не е по-дълъг от една година, като за целта се сключи допълнително споразумение към договора след приключване на ремонтните дейности. В ал.4 е посочено, че ако стойността на ремонта надвишава дължимия наем за една година, с допълнително споразумение се извършва прихващане до размера на годишния наем, а разликата до действителната стойност на ремонта е за сметка на наемателя и той няма право да претендира възстановяването й. С нотариална покана от ищеца-наемодател с изх. № 22/8.01.2014г. ответникът-наемател е уведомен, че с изтичане на уговорения срок – 15.01.2014г. договорът се прекратява и следва имотът да бъде върнат. Въз основа на горното и препращането по чл.272 ГПК въззивният съд е приел, че договорът за наем е прекратен с изтичането на 15.01.2014г.връщането на имота от наемателя е извършено с приемо – предавателен протокол от 25.08.2014г., подписан от представители на страните, като във връзка с опразването на имота е била издадена заповед на Областния управител на Област София от 29.07.2014г., с която е бил определен срок за доброволно освобождаване 25.08.2014г. Предвид на това и след подробно обсъждане на свидетелските показания през призмата на чл.172 ГПК първоинстанционният съд, към чийто мотиви е препратил въззивът, е приел за неоснователно твърдението на ответника по исковете – настоящ касатор, че е върнал имота преди 25.08.2014г. Посочено е, че фактът, че за процесният имот имотът не е ползван спрямо предназначението си не означава, че е бил освободен и предаден на наемодателя. Обосновано е, че до датата на двустранния протокол от 25.08.2014г. наемателят е имал ключове от обекта и е държал в него оборудване, което едва тогава е изнесъл.
Решаващият въззивен състав е достигнал до извода, че двете претенции за уговорена неустойка и законово установено в чл.236, ал.2 ЗЗД обезщетение не могат да се кумулират. Приел е, че страните могат да уговарят неустойка за неизпълнение на задължението на наемателя да върне вещта, каквато е и процесната, и която не би била нищожна само поради установеното от законодателя задължение за наемателя за обезщетяване, уредено в чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Възприел е настоящият случай за аналогичен на съотношението между уговореното в диспозитивната норма на чл. 86, ал. 1 ЗЗД обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение и уговорена между сраните мораторна неустойка за същата забава, които не се дължат кумулативно, т.е. за един и същ период. Изложени са съображения, че законово установеното в чл.236, ал.2 ЗЗД обезщетение и уговорена от страните в договора неустойка са призвани да обезщетят наемодателя за едни и същи вреди – претърпените от неосвобождаването на наетия имот след прекратяването на договора за наем. Заключил е, че на наемодателят – ищец принципно се дължат уговореното между сраните, т.е. договорената неустойка в определения от страните в договора помежду им размер и само в случай, че такава неустойка или не е уговорена, или поради друга, законоустановена причина същата би се явила недействителна, би се дължало установеното от законодателя в разпоредбата на чл.236, ал.2 ЗЗД, обезщетение. За да уважи иска е счел, че уговорената и конкретно претендирана неустойка, не се явява нищожна и като уговорена без краен срок и предел, доколкото крайният й размер се дължи и на продължителността на неизпълнението на задълженията на длъжника, който ако би изпълнил своевременно, би ограничил и размера на неустойката.
Въззивната инстанция е приела за неоснователно и възражението за прихващане, тъй като не съществува вземане на ответника по исковете за заплащане на разноски за извършения ремонт в наетия имот. В тази насока съдът по реда на чл.272 ГПК се е позовал на клаузата на чл.3, ал.4 от договора, според която, наемателят има право на ремонт и преустройство на наетия имот и на приспадане на стойността на разходите за същия с дължимия наем за една година, като изрично е предвидено, че разликата над едногодишния наем е за сметка на наемателя и не се възстановява. В изпълнение на тази уговорка между страните с анекс към договора е извършено прихващане на наем в размер на 13 445,64 лева за периода от 01.01.2009г. до 31.12.2009г., като е посочено, че сумата над тази стойност остава за сметка на наемателя, който започва да плаща дължимия наем от 01.01.2010г.
Настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да се допусне до касационен контрол. Поставените от касатора, [фирма], правни въпроси № 1 и № 3 са относими към спора, но по отношение на тях не са осъществени допълнителните критерии за допускане на решението до касация, посочени в изложението. Въззивното решение по въпроса относно критериите при преценката, дали уговорката за неустойка е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС, инкорпорирана в т.3 от Тълкувателно решение № 1 / 15.06.2010. по тълк.д. № 1/ 2009г. на ОСТК на ВКС. Преценката е извършена към меродавния момент- сключването на договора, съобразено е, че не се явява нищожна неустойка, уговорена без краен срок и предел, доколкото крайният й размер се дължи и на продължителността на неизпълнението на задълженията на длъжника, който ако би изпълнил своевременно, би ограничил и размера на неустойката. Взето е предвид, че неустойката освен обезщетителна функция /в еднократния размер на наема/ има и санкционна такава. С оглед липса на законови или обществени промени, водещи до необходимост от даване на различно тълкуване, не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По отношение на третия въпрос, длъжен ли е съдът да се произнесе в диспозитива на решението си досежно направено евентуално възражение за прихващане по чл. 103 ЗЗД или е достатъчно само да го коментира в мотивите на решението, липсва неяснота или противоречиво тълкуване от страна на гражданските съдилища, поради което не налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като практиката на административните съдилища е неотносима относно преценката на критериите по чл.280, ал.1 ГПК.
Вторият въпрос на търговското дружество – касатор, дали въззивният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалния закон, довело до съществени нарушения материалноправни разпоредби на закона, неприлагайки разпоредбата на чл.172 от ГПК при преценка на свидетелските показания, не покрива общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол, тъй като е въпрос относно правилността на акта, който не е предмет на преценката, която се извършва от ВКС във фазата на селектирането на касационната жалба. Освен това, в самия въпрос се съдържа невярно твърдение за неприлагане на чл.172 ГПК от въззивния съд относно събраните гласни доказателства, предвид препращането по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първата инстанция, в които подробно са изложени съображения кои свидетелски показания съдът кредитира и защо.
Предвид липсата на предпоставки за допускане на касационния контрол по жалбата на касатора, такъв не може да бъде допуснат и по насрещната жалба.
На ответника по касацията следва да се присъдят направените за настоящата инстанция разноски в размер на 1050 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1805 от 08.09.2016г. по в.т.д. № 5437/2015 г. на Апелативен съд София.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК], да заплати на , [населено място], [улица], разноски в размер на 1050 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.