О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 309
гр. София, 08.05.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на дванадесети юни през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 4573 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], срещу решение № 1708 от 02.08.2013г. по т.д. № 4175/2012г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение от 23.12.2011г. по т.д. № 773/ 2009г. на Софийски градски съд, VI-7 състав за осъждане на касатора да заплати на [фирма], на основание чл.266 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, сумата от 300 351,60 лева – възнаграждение за извършени и приети строително-монтажни работи по договор за строителство от 16.01.2004г., ведно със законна лихва върху тази сума за период от датата на исковата молба до окончателното плащане, както и мораторна лихва от 128 889,20 лева за периода от 22.05.2006г. до 2.05.2009г.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради всички, предвидени в чл.281, т.3 ГПК основания – нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Допускането на касационното обжалване се основана на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответникът, [фирма], не представя отговор по жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по сключения между страните договор за строителство, изменен с подписания от тях анекс №1, ищецът е изпълнил СМР, за които се претендира заплащане, като след зачитане на погасителния ефект на направеното от ответника по исковете – настоящ касатор, прихващане с вземане за поправяне на скрити недостатъци, е уважил иска по чл.266, ал.1 ЗЗД за сумата от 300 351,60 лева. Въпреки, че са възприети твърденията на касатора за наличие на неточно изпълнение във времево отношение на задълженията на ищеца, както по отношение на междинните етапи, уговорени в линеен график, така и по отношение на крайния срок за извършване на СМР по чл.15, ал.1 от договора, така както е променен с анекс № 1, решаващият състав е направил извод за неоснователност на възраженията за прихващане с неустойки за забавено изпълнение. По отношение на мораторната неустойка по чл.83 от договора за неспазване на крайния срок за изпълнение на договора е изведено, че възлиза в размер на 320 000 лева – 10% върху предоговорената с оглед намаляване на обема на дължимите СМР стойност на договора от 5 416 229,09 лева на 3 200 000 лева, усвоена от касатора по предоставената му от ищеца банкова гаранция за добро изпълнение. Въззивната инстанция, извършвайки тълкуване на разпоредбите на анекса, чрез съпоставяне на клаузите в същия, е приел, че с анекса се препраща към механизма на изчисляване на неустойките / определен процент върху общата стойност на СМР/, но не и към първоначалната цена на договора, като база за изчисляването им. Аргументирано е, че стойността на договора, преди предоговарянето й с анекса, се формира като цена на СМР, които след предоговарянето не са предмет на договорните отношения между страните, поради което тя не служи като основа за неустойката за забава на редуцирания с анекса обем СМР. Относно неустойката за неизпълнение на СМР в рамките на договорените междинни срокове са изложени съображения, че вземането е недоказано по размер, тъй като не е доказано размера на неизпълнението в срок съобразно линейния график, което служи за база за изчислението на тази неустойка, предвид съдържащите се зачерквания и поправки в представените с отговора на исковата молба протоколи обр.19 №№ 1-16, непозволяващи да се установи еднозначно стойността на изпълненото строителство, съответно с оглед неподписването на констативните протоколи от 23, 30 април и 10 май 2004г. от представител на ищеца, оспорени от последния.
Допускането на касационното обжалване е обосновано с твърдението, че въззивният съд с обжалваното решение се е произнесъл по следните правни въпроси, включени в предмета на спора, които са от значение за формиране на решаващата вола на съда: „/1/ Допустимо ли е тълкуване на договора при ясно съдържание на тълкувана клауза?; /2/ Допустимо ли е при тълкуването съдът да прилага само някои от критериите на чл.20 ЗЗД, а не всеки един от тях?; /3/ Относно годността на писмените доказателства да бъдат доказателствени средства, когато върху тях е извършено въздействие?; /4/ За задължението на съда да приложи нормата на чл.162 ГПК в случаите, в които приеме, че възражението за прихващане е основателно, но не е установен размерът на активното вземане, предмет на възражението?”. Жалбоподателят се позовава на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационния контрол.
Първият въпрос, дали следва да се тълкува клауза от договора, ако тя е ясна, не обуславя допускането на касационното обжалване. Същият предпоставя възприемане на съдържащото се във въпроса твърдение на касатора за липса на нужда от тълкуването на клаузата, което е в противовес на факта, че самият жалбоподател претендира, че анализираната клауза от анекса към договора има конкретно съдържание, изводимо чрез стриктното тълкуване на текста на анекса, вкл. въз основа на целта му.
Формулираният въпрос за приложението на критериите на чл.20 ЗЗД е относим за спора и е обусловил крайния извод на въззивната инстанция, но въпреки наличието на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, не е осъществена релевираната от касатора допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивният съд е извършил тълкуване на клаузата за неустойка за неспазване на крайния срок за изпълнение на възложените СМР в съответствие с дадените разрешения от ВКС в цитираната от касатора задължителна практика относно приложението на чл.20 ЗЗД, отчитайки, че максималния размер на неустойката е функция от размера на определеното с договора възнаграждение и намалението на това възнаграждение, с оглед постигнатото между страните съгласие за отпадане от предмета на договора на част от първоначално договорени с него СМР.
Последните два въпроса, поставени от жалбаподатеря, са относими към правилността на решението, тъй като обхващат преценката за допуснати от въззивната инстанция процесуални нарушения, поради което не могат да обусловят допускането на решението до касация.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1708 от 02.08.2013г. по т.д. № 4175/2012г. на Апелативен съд – София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.