О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 310
гр. София, 26.05.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на единадесети май през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 914 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], чрез особен представител адв. В. С. Й.-В., срещу решение № 380 от 28.11.2016г. по т.д. № 406 / 2016 г. на Апелативен съд П., с което е обезсилено решение № 157 от 11.04.2016 г., постановено по т.д. № 927 по описа за 2013г. на Окръжен съд Пловдив в частта, с която е признато за установено по отношение на дружеството, че дължи на [фирма] сумата от 1 000 000 лева, част от общо задължение от 1748757.89 лева, дължима по споразумение от 25.04.2012г. и производството по предявения положителен установителен иск е прекратено.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно, поради което следва да бъде отменено и върнато на апелативния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Изложени са съображения, че постановените от Окръжен съд Пловдив: определение № 2136/12.07.2013 г. по ч.гр.д. № 1883/2013г., определение № 3262/15.11.2013 г. по ч.гр.д. № 3437/2013г., определение от 14.11.2014г. по ч.гр.д. № 3375/2014г. решават възникналия в заповедното производство спор между страните относно наличието или не на основание за приключване на заповедното производство, поради оттегляне на възражението, като е приел, че възражението не е оттеглено и следва да се проведе исково производство, като е назначен особен представител на дружеството. Касаторът счита, че тези определения са задължителни за страните и за съда, разглеждащ заповедното производство, на основание чл.278, ал.3 ГПК. Намира за неправилен изводът на съда, че възражението на единия управител на дружеството, Г. В., е било надлежно оттеглено от другия управител, Н. П. с нарочна молба от 29.05.2012г., както и че всякакви последващи процесуални действия в заповедното производство са правно ирелевантни. Ответникът по жалба, [фирма], в писмен отговор изразява становище за нейната неоснователност. Претендира разноски, като твърди, че прилага списък по чл. 80 ГПК, без такъв да е представен.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да обезсили първоинстанционното решение, съставът на въззивния съд е достигнал до извода, че предявеният по делото положителен установителен иск по чл.422 ГПК е недопустим, поради липса на правен интерес от търсената с него правна защита. Счел е, че подаденото на 23.05.2012г. от дружеството длъжник, чрез неговия управител Г. В., възражение по чл.414, ал.1 ГПК против издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК, е било надлежно оттеглено от другия управител на дружеството, Н. П., с писмена молба от 29.05.2012г. Аргументирано е, че последващите изявления направени от името на длъжника, чрез назначения в заповедното производство особен представител, че поддържа първоначално направеното възражение против заповедта за изпълнение, са правно ирелевантни. Изложени са съображения, че при наличие на депозирано възражение, което впоследствие е оттеглено, новото възражение за оспорване на дълга в заповедното производство следва да е направено в срока по чл.414, ал.2 ГПК, като изтичането та този срок преклудира правото на страната да възрази писмено срещу издадената заповед за изпълнение. До изтичане на преклузивния срок по чл.414, ал.2 ГПК ново възражение не е подадено от длъжника, в резултат на което са настъпили правните последици по чл. 416 ГПК и заповедта за изпълнение е влязла в сила. Посочено е, че решаващият състав не е обвързан от определенията, постановени от заповедния съд, както и от различни състави на Окръжен съд Пловдив и на Апелативен съд П. относно релевантните за правния спор по делото въпроси относно допустимостта на предявения по реда на чл.422 ГПК иск, тъй като произнасянето е на съдилища с по-нисък или равен по степен ранг, които не са задължителни за състава, постановил обжалвания в настоящото производство акт. Налице е и позоваване на дадените разрешения в т.5а, т.10а от ТР №4 от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС. Подробно е аргументирано и недопустимостта за назначаване в заповедното производство по реда на чл.29, ал.4 ГПК на особен представител на дружеството-длъжник, тъй като при спорове между двама управители на дружеството не е налице регламентираната в чл.29, ал.4 ГПК хипотеза на противоречие на интереси на представляван и представител, проявима, когато едно и също лице представлява и двете насрещни страни в процесуалното правоотношение или когато едно и също лице е едновременно представител на една от страните и участва в лично качество като насрещна страна в същото производство.
В изложението към жалбата се иска допускане на касационно обжалване на атакуваното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение на следните правни въпроси: „1/ Обвързан ли е исковият съд, който разглежда иска по чл. 422 ГПК /във всичките му инстанции/, от определение по чл. 278 ГПК на въззивния съд, с което по жалба, по реда на чл. 419 ГПК, се отменя определение на заповедния съд, с което се прекратява производството по подадено възражение; назначава се особен представител на дружеството длъжник; отменя се разпореждането за незабавно изпълнение?; 2/ Служебната проверка на съда, разглеждащ установителния иск, обхваща ли наличието на възражение на длъжника по чл. 414, ал. 1 ГПК и спазването на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК за подаването му пред съда по заповедното производство в случаите, когато по тези въпроси се е развило производство по реда на чл. 274-279 ГПК /глава 21/ и спорът е решен с влязло в сила определение на въззивния съд?; 3/ Длъжен ли е съдът в заповедното производство, както и съдът по иска по чл.422 ГПК, да извърши обективна преценка дали вземането се оспорва с оглед наличните по делото обстоятелства, включително когато след подаване на възражението се извършват противоречиви процесуални действия, каквито са извършени от двамата управители на дружеството длъжник?”
По отношение на първите два въпроса не е налице наведеното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като съгласно т.5а от Тълкувателно решение №4 от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС исковият съд извършва самостоятелна преценка на всички предпоставки за допустимост на иска, вкл. относно наличието на подадено в срок и неоттеглено възражение на длъжника, без да е обвързан от преценката на заповедния съд. Това разрешение е приложимо и в случаите, когато преценката на заповедния съд е била предмет на инстанционен контрол, тъй като даденото разрешение в тълкувателното решение се базира на общия принцип за непротивопоставимост на исковия съд на всяка преценка, направена в заповедното производство, вкл. по реда на инстанционния му контрол, ако предмет на преценката е обстоятелство, касаещо допустимостта на самото исково производство. Няма изменение на закона или на обществените условия, които да налага друго, различно тълкуване. Липсва и неяснота относно приложението на разпоредбите на чл.274-чл.279 ГПК относно това, за кой съд произнасянето по реда на инстанционния контрол има задължително действие, като мотивите на въззивния съд са в съответствие с постоянната практика на ВКС, според която задължителен характер има единствено актът на по-горен по степен съд спрямо по-долустоящия съд, при разрешаването на спора, предмет съответното производство, по отношение на което е инстанционният контрол. Следва да се има предвид и обстоятелството, че развитието на производството по чл.419 ГПК е ирелевантно за исковото производство по реда на чл.422 ГПК, поради което част от първия въпрос, свързан с определението по чл.419 ГПК и неговия инстанционен контрол, не е и относим за спора.
Третият въпрос също не може да предпостави допускането на касационния контрол, тъй като при наличие на противоположни по характер процесуални действия, извършени от двата управители на дружество, които го представляват поотделно, вкл. в хипотеза на оттегляне на извършени от единия управител процесуални действия от другия управител, също е формирана задължителна практика на ВКС във връзка с разпоредбата на чл.29, ал.4 ГПК, вкл. цитирана от въззивния съд, според която тези действия са валидни и ако водят до вреди на дружеството, защитата срещу същите е чрез ангажиране на отговорността на съответния управител за тези вреди от самото дружество, което представлява. Въззивното решение е в съответствие с практика на ВКС, като няма основание за промяна на последната.
Въпреки изхода на спора, на ответника по касацията не се присъждат разноски за настоящата инстанция, тъй като липсват доказателства такива да са направени.
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ / ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 380 от 28.11.2016г., постановено по т.д. № 406 по опис за 2016 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.