1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 374
[населено място], 16.05.2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на осми май през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. № 3694/2013 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Обжалвано е решение № 911 от 10.05.2013г., постановено по гр.дело № 19/2013г. на Софийския апелативен съд, ГК, първи състав, с което е потвърдено решение №5306/18.07.2012г., постановено по гр.дело № 8270/2011г. на СГС, ГО, І-6 състав. Жалбоподателят ЗД [фирма] иска отмяна на въззивното решение като неправилно. В изложението си към касационната жалба касаторът формулира четири процесуалноправни и материалноправни въпроса при допълнителните критерии по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1ГПК.
Ответникът по жалбата С. Н., чрез адв. П. П., в писмен отговор излага съображения за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Третото лице помагач Г. А. Х. не заявява становище по допустимостта и основателността на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК.
С обжалваното решение е потвърдено решение на СГС по чл.226, ал.1 ГПК, с което е уважен прекия иск на ищцата С. Ц. Н. от [населено място] за заплащане на обезщетение за търпени неимуществени вреди от смъртта на Н. А. В., с който е имала фактическо съжителство като съпрузи и от него родени деца. Смъртта е настъпила по вина на Г. А. Х. , конституирана като трето лице помагач на застрахователя – касатор, на 27.04.2009г. поради причинени ПТП при неспазване на правилата за движение на ЗдвП и доказана с влязло в сила споразумение по н.о.д. № 824/2010г. на Софийския окръжен съд. Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на касатора, че е недоказано застрахователно правоотношение между застрахователя и делинквента, като се е позовал на събраните по делото доказателства застрахователна полица за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” и свидетелство за регистрация на МПС на лек автомобил „А. Р.”, рег. [рег.номер на МПС] . Направен е извод за принос на пострадалия – В. при съпричиняване на резултата, изразяващ се в знание, че делинквентът Г. Х., към момента на ПТП е била непълнолетна и е нямала правото да управлява лекия автомобил. Същият сам се е поставил в опасност като е пътувал в МПС управляван от неправоспособен водач. За правилни са преценени съображенията на първоинстанционния съд при определяне на процента съпричиняване / 30%/ и размера на обезщетението за неимуществени вреди.
Според чл.280, ал.1 ГПК предпоставка за допустимост на касационното обжалване е наличието на разрешен от въззивния съд правен въпрос от материалното и/или процесуално право. От това следва, че релевантността на поставения от касатора въпрос се ограничава до правните изводи на съда по същество досежно съобразяването им с практиката и закона, и не обхваща и преценката на приетата по делото за установена фактическа обстановка.
По първия въпрос: как следва да се определи справедлив размер на обезщетението с оглед на чл.52 ЗЗД и обстоятелствата които обуславят това, във връзка с Постановление №4/68г. на ВС и практиката на ВКС по чл.290 ГПК, когато ищец е лице живяло на съпружески начала с починалия, критериите еднакви ли са с тези за съпрузи, деца и родители, има ли критерии и кои са те, които да разграничават сексуални партньори и лица живеещи на съпружески начала, не е налице допълнителния критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Както при позоваване на цитираното Постановление на Пленума на ВС, така и на решения, постановени по реда на чл.290 ГПК от ВКС, касаторът не е посочил в какво се изразява допуснатото от въззивния противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС при определяне на размера на обезщетението. В Постановление №4/68г. на ВС са посочени обстоятелствата, които съдът трябва да вземе предвид при определяне на размера на обезщетението, като при смърт са от значение възрастта на увредения, общественото му положение, отношението между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществена обезвреда. Що се касае до различните размери на определените в решенията обезщетения при смърт те се дължат на различните факти, установени по конкретното дело. Във втората му част въпросът не обосновава общото основание по чл.280, ал.1 ГПК след като във въззивната жалба касаторът не е навел доводи и оплаквания, че ищцата няма право на обезщетение, тъй като не попада в кръга на лицата, които имат право на обезщетение при смърт на пострадалия, достатъчно за да не се допусне касационно обжалване на решението по този въпрос. Не зависимо от това, не е налице и допълнителния критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. С Постановление №4/61г., Постановление №5/69г. и Постановление №2/84г. на Пленума на ВС са посочени кръга на лицата, които имат право на обезщетение при смърт на пострадалия при непозволено увреждане, като от него не са изключени лицата, които са установили отношения помежду си, които представляват фактическия състав на правно регламентираните и оформени отношения при сключване на брак. Това са трайно установени близки отношения, които не са оформени по съответния ред. В случая след преценка на доказателствата по делото съдът е направил извод, че ищцата има право на обезщетение по чл.52 ЗЗД, тъй като попада в кръга на лицата посочени в цитираните постановления, като лице, което е живяло на съпружески лица с пострадалия, от което имат родени три деца.
По втория и третия въпроси: кога може да се приеме за доказан определен факт в гражданския процес с оглед на разпоредбата на чл.154 ГПК и могат ли да се приемат за спазени изискванията на Постановление №7/78г./ неправилно посочено като ТР/ когато съдът е приел наличие на валидно застрахователно правоотношение, без да са изследвани изрично посочените в т.3 и т.4 въпроси не само не обосновават общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК поради това, че са поставени общо, но не е налице и допълнителния критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК доколкото изводът на въззивния съд за възникнало застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност” на лекия автомобил, управляван от третото лице помагач по време на ПТП, е основан на представените от ищцата писмени доказателства пред първоинстанционния съд – застрахователна полица №025 от 10.02.2009г. със срок на действие 9.02.2010г., в която е посочен размера на застрахователната премия, каква част от нея е платена при сключване на договора и какви са последиците за застрахования при неплащане на разсрочените вноски на застрахователната премия. Процесуалноправен въпрос за допуснати от въззивния съд нарушения по обсъждане на доказателствата по делото и правилното възприемане на съдържащите в тях факти не е поставен от касатора. Застрахователят не твърди и не е представил доказателства да е упражнил предоставено му от чл. 202, ал.1 и ал.2 КЗ право да прекрати договора за застраховка при неплащане на застрахователната премия от застрахования. Представените съдебни актове по чл.290 ГПК по приложението на чл.154 ГПК отм. са постановени при различна фактическа обстановка от тази по конкретното дело, поради което не обосновават също критерия по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Според касатора разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД не сочи според какви критерии може да се определя процента на съпричиняване, поради което на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК прави искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. С оглед на приетото от съда съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия въпросът е обуславящ изхода на спора при определяне на размера на обезщетението, но не обосновава допълнителния селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК във връзка с т.4 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС. По приложението на чл.51, ал.1 ЗЗД има трайноустановена съдебна практика, която не се налага да се променя, законовата разпоредба е ясна и не се налага тълкуването й. Въпросите за съпричиняването на пострадалия и за размера на обезщетението за неимуществени вреди, са винаги специфични с оглед данните по конкретното дело, обуславят решаващата воля на съда, който разглежда спора и нямат значение за точното прилагане на закона, и за развитие на правото.
В заключение, липсват предпоставките на закона за касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 911/10.05. 2013г., постановено по в.гр.д № 19/2013 г. на Софийския апелативен съд, ГК, Ісъстав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: