О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 758
гр. София, 16.10.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на петнадесети октомври през две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Недкова т. д. № 667/2015 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] и по касационна жалба на „К. съюз – П.” срещу решение № 274 от 29.10.2014г. по в. т. д. № 215/2014г. на Великотърновски апелативен съд, с което, след отмяна на решение № 85 от 22.05.2014г. по т. д. № 187/2013г. на Плевенски окръжен съд, е отхвърлен като неоснователен предявеният от „К. съюз – П.” и [фирма] иск по чл.240а, вр. чл.240, ал. 2 ТЗ против Б. М. А. и М. К. В. за солидарно заплащане на сумата 30 218,48 лева /заплатени лихви за забава/, ведно със законната лихва от 03.10.2013г. до окончателното й изплащане.
В касационните жалби се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, постановено при нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано, поради което се иска отмяната му и потвърждаване на първоинстанционото решение.
Ответниците по касационната жалби, Б. М. А. и М. К. В., представят становище, че решението не следва да бъде допуснато до касация, като по същество жалбата е неоснователна. Претендират разноски за производството пред настоящата инстанция.
Третото лице помагач, В. Г. Д.,не взема становище по жалбите.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение не е недопустимо поради факта, че по делото не е конституиран като ответник третият член на Съвета на директорите и негов председател В. Д.. Съдът е счел, че отговорността по чл.240, ал.2 ТЗ е солидарна и води до обикновено другарство, а единствено в хипотезата на задължително необходимо другарство условие за допустимостта на иска е същият да бъде предявен срещу всички другари. Решаващият състав е приел за установено, че липсва валидно взето писмено решение на Съвета на директорите за изплащане на лихвите за забава. Преводните нареждания за изплатени лихви не са подписани от ответницата Б. А. и не се установява от събраните доказателства нейно участието при вземане на решение на Съвета на директорите за изплащане на лихвите. Въззивният съд е установил още, че ответникът М. В. е подписал процесните преводни нареждания, като съдът е счел, че изплащането на мораторните лихви следва да се счита като действие от изключителната компетентност на същия в качеството му на изпълнителен директор. Същият би могъл да носи самостоятелна отговорност и по аргумент от чл.244, ал.7 ТЗ и тази отговорност е договорна, но неблагоприятният икономически резултат не е основание за ангажиране отговорността на ответниците по реда на чл.240, ал.2 ТЗ.
В изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС по ГПК /отм./ и практиката на другите съдилища /чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/, а именно: решение № 475/15.10.2013г. по т.д. № 743/2013г. на Апелативен съд – Пловдив, решение № 331/25.11.2008г. по т.д. № 501/ 2008г. на Апелативен съд – В. Т., решение № 256/15.10.2013г. по т.д. № 242/2013г. на Апелативен съд – В. Т. и решение по т. д. № 345/2005г. на ВКС.
При въведената факултативност на касационното обжалване, за да се допусне такова, следва да са налице изискванията, регламентирани в чл.280 ГПК. На първо място жалбоподателят следва да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да касае конкретния правен спор, да е бил предмет на разглеждане в обжалваното въззивно решение и неговото разрешаване да е обусловило изхода на делото. Съгласно дадените разяснения в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, Върховният касационен съд не е задължен да извежда служебно правния въпрос от изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира посочения от касатора въпрос. В изложенията към касационните жалби такъв въпрос не е формулиран, като цитирането на съдебна практика не съставлява поставяне на въпрос от жалбоподателите. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, то липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване, без обсъждане на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Ответниците по касация Б. М. А. и М. К. В. претендират разноски за касационното производство, като представят договори за правна помощ № 439143/10.02.2015г., № 439141/27.01.2015г. и договор от 16.02.2015г. за изготвяне на отговори на касационните жалби и за договорено възнаграждение съответно в размер на 1000 лева, 3000 лева и 850 лева. За договорените адвокатски възнаграждения / 1000 лева и 3000 лева/, от ответницата Б. А. във връзка с всяка от двете жалби, в договорите за правна защита и съдействие е посочено, че възнагражденията са изплатени в брой. За адвокатското възнаграждение, дължимо от ответника М. В., е посочено, че плащането ще се извърши в срок до 27.02.2015г., но не са представени доказателства за извършването на това плащане. Съгласно т.1 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната реално е заплатила възнаграждението, като в договора следва да е вписан начинът на плащане /ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка/. С оглед на изхода от касационното обжалване и на база представените доказателства за изплатено адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на Б. М. А. следва да се присъдят направените разноски по двете жалби, докато искането за присъждане на разноски в полза на М. К. В. е неоснователно, поради недоказване изплащането на адвокатския хонорар.
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 274 от 29.10.2014г. по т. д. № 215/2014г. на Апелативен съд – В. Т..
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], [улица], да заплати на Б. М. А. разноски – адвокатско възнаграждение в размер на 1 000 лева.
ОСЪЖДА „К. съюз – П.”, гр П., [улица], да заплати на Б. М. А. разноски – адвокатско възнаграждение в размер на 3 000 лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.