1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 608
[населено място], 01,07, 2016г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на четиринадесети април през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията К. т.д. № 2812/2015 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 997/15.05.2015г., постановено по т.дело № 3707/2014г. на Софийски апелативен съд, т.о. шести състав, с което са отхвърлени исковете на дружеството – касатор срещу ЗАД [фирма] по чл.208 КЗ за заплащане на сумата от 107 103.02лв., ведно със законната лихва, считано от 11.11.2009г. до окончателното й заплащане и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 36 215.63 лв. обезщетение за забава. Решението е обжалвано и в частта за разноските. В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за незаконосъобразност, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а като основания за допускане на касационното обжалване – чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответникът по жалбата ЗАД [фирма] в писмен отговор аргументира становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване. Не се прави искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК.
Според чл.280, ал.1 ГПК подлежат на касационно обжалване решенията на въззивните съдилища, в които съдът се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Или предпоставка за допустимост на касационното обжалване е наличието на разрешен от въззивния съд правен въпрос от материалното и процесуално право. От това следва, че релевантността на поставения от касатора въпрос се ограничава до правните изводи на съда по същество досежно съобразяването им с практиката и закона, и не обхваща и преценката на приетата по делото за установена фактическа обстановка.
По основанията по чл.280, ал.1 ГПК:
1.Извънсъдебното признание на неизгодни за страната факти представлява ли доказателство, което следва да бъде преценявано с оглед на всички обстоятелства по делото. По този въпрос касаторът счита, че е налице противоречие с решение № 235 по гр.дело № 513/2010г. на ВКС, ГК, ІV с.
Касаторът поддържа, че въззивният съд е игнорирал изразените от ответника изявления в изходящи от него и приложени по делото документи, че застрахователното обезщетение по сключения застрахователен договор трябва да покрива възстановителната стойност на имуществото, което представлява извън съдебно признание на този факт. Всички доказателства са в подкрепа на твърдението на ищеца, че обезщетението за погиналото застраховано имущество се дължи по възстановителната стойност съгласно чл.203, ал.3 КЗ и неправилно не са приети от въззивния съд при постановяване на решението.
По повод поддържаното от ищеца становище, че обезщетението за частично погиналото имущество, покрит риск по сключен между страните договор за имуществено застраховане, се дължи по възстановителната стойност, въззивният съд е приел, че този довод би бил основателен, ако това е било уговорено в застрахователния договор. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл.184, ал.3, т.5 КЗ, съгласно които застрахователната сума или начина на определянето й са един от задължителните реквизити от минимално необходимото законово съдържание на договора за застраховка, като в случаите, че обезщетението се дължи по възстановителната стойност, то изрично е следвало да бъде уговорено в договора, но не и в документи съставени след датата на настъпване на застрахователното събитие. За неправилно е прието твърдението на ищеца, че в приложените по делото становище №392/17.01.2007г. и писмо №1287/21.07.2008г. застрахователят е приел, че застрахователната сума трябва да обезщети застрахованото лице по възстановителната стойност на погиналото/увреденото имущество.
Касаторът не обосновава допълнителния селективен критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като липсва обективен идентитет между конкретното дело и посоченото от касатора решение № 235, постановено по гр.дело № 513/2013г. на ВКС, ГК, ІV г.о. С това решение ВКС, ГК е приел, че в нарушение на чл.188 ГПК отм. съдът не е извършил преценка на доказателствата по делото в тяхната цялост, вкл. не е обсъдено от съда извънсъдебното признание на страна по делото от значение за разкриване на симулация при сключване на договора, чиято недействителност се цели да бъде установена с предявения установителен иск по чл.26, ал.1 ЗЗД. По конкретното дело САС е основал изводите си, както беше посочено по-горе, на формалния характер на договора за застраховка. Съдът е обсъдил документите, на които се позовава касаторът, поради което е изпълнил задължението си по чл.235, ал.2 ГПК да основе решението си въз основа на събраните по делото доказателства.
2.Какъв е начина на определяне на застрахователното обезщетение при частично увреждане на застрахованото имущество и приложението на общите правила за подзастраховане. По този въпрос се поддържа противоречие с решение на ВКС ТК, постановени по реда на чл.290 ГПК : решение № 209 т.дело № 1069/2010г. ВКС, ТК, решение № 161 постановено по т.дело № 724/2009г. и решение № 128 по т.дело №969/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.
За да отхвърли искът по чл.203, ал.1 КЗ изцяло, след отмяна на решение №441 от 22.02.2013г. постановено по т.д. № 1937/2009г. / с това решение главният иск на ищеца е бил уважен за сумата от 20 804.05лв. и отхвърлен за разликата до 107 103.02 лв., САС е обсъдил въведеното с отговора на исковата молба на [фирма] възражение за подзастраховане, поради уговорената по-малка застрахователна сума от действителната и че обезщетението трябва да бъде определено според съотношението между застрахователната сума и действителната сума на застрахованото имущество. Съдът е възприел заключението на в.л. М., според което към датата на настъпване на застрахователното събитие / по-малко от седем месеца след сключване на застрахователния договор/ пазарната стойност на застрахованото имущество е 2.7 пъти по – висока / 540 748 лв./ от застрахователната сума 200 000лв., налице е подзастраховане, поради което дължимото обезщетение по застрахователния договор на основание чл. 205, ал.1 КЗ се определя на 17 818лв.
С представената съдебна практика касаторът не обосновава допълнителния селективен критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Решение № 209 по т.дело № 1069/2010г. на ВКС, ТК съдържа произнасяне по матералноправния въпрос за приложимостта на утвърдената в Наредба №24/ 8.03.2006г. на КФН Методика към имеществената застраховка „Каско на МПС” и значението за дължимото от застрахователя застрахователно обезщетение, като отговора е, че тя съставлява указание за застрахователя за определяне на размера на щетата на МПС , когато не се представят фактури за извършен ремонт на МПС в сервиз и когато застрахователното обезщетение се определя по експертна оценка. Дадените в решението разрешения по приложението на чл.203, ал.3 КЗ и Наредба №4 нямат отношение към поставения от касатора правен въпрос и изводите на въззивния съд, че размерът на обезщетението следва да бъде определено като се приложат правилата на подзастраховането- чл.205, ал.1 КЗ.
Останалите две решения на ВКС, ТК също не обосновават извод за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване, тъй като те са постановени по правен въпрос за определяне на застрахователното обезщетение при застраховане на бъдеща реколта, т.е. при специфичен вид имуществено застраховане при отчитане на специфичните правила в застрахователната полица за този вид застраховане, в който случай застрахователя не може да се позовава на подзастраховане.
3. Следва ли служебно да бъде назначена експертиза по почин на въззивния съд, относно стойността на имуществото предмет на обезщетение, за да се извърши проверка на събраните по делото доказателства. По този въпрос касаторът счита, че трябва да бъде приложена т.10 на ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС.
Въпросът е обоснован с доводи, че извън преценката на въззивния съд са приетите заключения на арх. Ц. Б. и комплексната съдебно-техническа – пожаротехническа експертиза. Кредитираната от съда експертиза дава тежест на пазарна стойност на сградата, като част от застрахованото имущество, но не и стойността на движимите вещи. Ако е имало нужда от назначаване на допълнителна експертиза за установяване на стойността на имуществото, поради разлика в заключенията, от което не е изяснена от фактическа страна базата на определяне на стойността на застрахованото имущество, въззивният съд е могъл да назначи нова експертиза.
Въззивният съд е приел, че по делото има изслушани три експертизи. Комплексната съдебно-техническа-пожаротехническа експертиза с в.л. Б. е дала заключение, че стойността на разноските за възстановяване на щетите от пожара / конкретизирани като вид и количество/ са 49 701.03 лв. без ДДС при действителна строителна стойност на имуществото към датата на застраховането -254 603.30 лв. Изслушаната техническа експертиза с в.л. Р. е дала заключение, че стъклопакетите от покривната конструкция на заведението следва да бъдат подменени, а по отношение на алуминиевите елементи не може да се конкретизира каква част от тях подлежат на подмяна. Третата експертиза на в.л. М. е дала заключение за пазарната стойност на застрахованата сграда от 540 750 лв., която надхвърля 2.7 пъти застрахователната сума по застрахователната полица. След като е обсъдил възражението на ответника за подзастраховане, както и разпоредбата на чл. 205, ал.1 КЗ, че при уговорена по – малка застрахователна сума от действителната, обезщетението се определя според съотношението между застрахователната сума и действителната стойност, т.е. тази по заключението на в.л. М..
Настоящият състав на ВКС, ТК намира, че не са налице постановките на т.3 на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставения процесуалноправен въпрос, доколкото ТР е прието при действието на действащия ГПК, в който въззивното производство е уредено като ограничено въззивно обжалване. Съгласно дадените в ТР разяснения, въззивният съд не може служебно да назначи експертиза за установяване на който и да е правно релевантен факт, ако няма оплакване във въззивната жалба, освен ако доказателството е необходимо за служебно прилагане на императивна правна норма. Във въззивната жалба не се съдържат оплаквания за установяване на нови факти или за такива, които не са били установени поради допусната от първоинстанционния съд процесуални нарушения, което налага назначаване на нова експертиза. Оплакванията на въззивника – касатор са били концентрирани по коя стойност трябва да бъде изчислено застрахователното обезщетение / действителна или възстановителна/, следователно след като оплаквания във връзка с останал неизяснен по делото факт от назначените експертизи не е правен във въззивната жалба, за въззивния съд не съществува задължение да назначи нова експертиза.
В заключение не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 997/15.05.2015г., постановено по в.т.дело №3707 /2014 г. на Софийския апелативен съд, търговско отделение, шести състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: