О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 438
гр. София, 12.06.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 2403 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Б. У., действащ като [фирма] срещу решение № 103 от 12.03.2014г. по в.т.д. № 1516/2012г. на Окръжен съд – Стара Загора, с която е потвърдено решение № 1222 от 24.10.2013г. по гр.д. № 2070 / 2013г. на Районен съд – Стара Загора в частта за осъждане на касатора да заплати на [фирма], на основание чл.266 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, сумата от 14 000 лева – неизплатен остатък от възнаграждение по договор за изработка от 15.11.2012г., сумата от 124,37 лева – лихва за забава върху главницата за периода от 01.01.2013г. до 31.01.2013г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от подаване на исковата молба – 31.01.2013г. до изплащането й, ведно с разноски.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради незаконосъобразност и необоснованост.
Ответникът по жалбата, [фирма], не представя отговор по жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното решение в уважителната му част, въззивният съд е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите му, като е приел, че между страните е възникнало правоотношение по договор за изработка от 15.11.2012г., по силата на който ответникът по исковете – настоящ касатор, е възложил на ищеца, в качеството на изпълнител, извършването на ремонт на жп линия в база на „Л.” Стара З. за срок от 35 календарни дни, като от общо уговореното възнаграждение от 42 000 лева с ДДС е изплатена сумата от 27 600 лева с ДДС. Въз основа на разпитаните по делото свидели е прието, че на 21.12.2012г. ищцовото дружество вече е било изпълнено ремонта на жп линията, като законните представитгели страните са имали среща до магазин „Б.” за подписване на приемо – предавателния протокол за обекта, но тъй като представителят на възложителя – касатор не се е явил, протоколът е подписан едностранно от изпълнителя и от свидетелите. Ищецът е издал фактура, която не е подписана от касатора, като не е налице отразяване на същата в счетоводството му, в дневника за покупките и не е ползван данъчен кредит по фактурата. Въззивният съд е счел, че само въз основа на неподписана от получателя фактура не може да се установи извършването на ремонтните работи, като е обосновал тяхното извършване с други събрани по делото доказателства. Изводът за наличие на изпълнение на възложената работата, включително във времево отношение, е направен и въз основа на дадените показания от служител на трето за спора лице – „Транспортно строителство и възстановяване” – Горна О., който преди К. на 2012г. е работел с подбивна машина на обекта /около 2 километра/ и установява, че към този момент ремонтът на жп линията вече е бил завършен, и то без недостатъци, което е било необходимо условие, за да може да се ползва подбивната машина, която се движи именно по релсите и ако има неизправност на някоя от стрелките, машината не би могла да мине от един коловоз към друг и би имало риск да падне. За извършената с машината работа е съставен дневен акт № 027208 / 18.12.2012г., с който ищецът е приел същата, въз основа на което на 21.12.2012г. е издадена и фактура. Вещото лице по приетата по делото СТЕ също потвърждава факта, че технически подбивната машина не би могла да започне работа преди цялостното изграждане на жп релсите, като установява, че обема на работата, съгласно процесния договор, е извършен изцяло в съответствие с техническите норми. Според решаващия състав, обстоятелството, че работата е извършена от страна на ищеца е видно и от заключението на СИЕ, според което касаторът е получил от [фирма] цялата сума за ремонта на въпросната жп линия на три транша, като последният транш е бил на 19.12.2012г. Въз основа на това, показанията на машиниста на подбивната машина и заключението на вещото лице, че преди цялостното изграждане на жп релсите в съответствие на техническите норми, подбивната машина не е могла да започне работа, е прието, че към 18.12.2012г. ремонтът на жп е бил завършен от страна на ищеца. Изложени са съображения, че представеният от ответника договор с „Гарови сторежи” за извършване на ремонтни работи на жп клон „Л.” Стара З., е сключен едва през май 2013г. в хода на процеса /делото е образувано на 31.01.2013г./, като дори да се приеме, че е имало ремонтни работи, които е следвало да се извършат, те се дължат на експлоатацията на жп линията, а не на некачествено изпълнение на работите от страна на ищеца. С оглед приетото от въззивния съд изпълнение на работата съобразно договореното в качествено и времево отношение, е изведено, че за възложителя е възникнало задължение да приеме работата, съгласно чл.264, ал.1 ЗЗД. Касаторът не се е явил, за да приеме извършената от ищеца работа по процесния договор, към който момент той е следвало да направи и своите възражение за некачествено изпълнение. Въпреки неявяването си, за да приеме работата, на същата дата – 21.12.2012г. /първият ден след изтичане на срока на договора/ жалбоподателят е извършил плащане на ищеца по процесния договор в размер на 10 000 лева, поради което неизлагането на възражения за свършената работа следва да се тълкуват като приемане на работата, като възложителят не може да черпи права от собственото си недобросъвестно поведение. Въззивният съд е счел за неоснователни и недоказани направените от ответника прихващания с вземания за неустойка и за изразходвано гориво за ползвана механизация, собственост на касатора. Посочено е, че съгласно чл.3 от договора, доставянето на материалите, необходими за извършване на възложените работи, е задължение на възложителя, като същият не е ангажирал и доказателства между страните да съществува договореност за заплащане на изразходваното гориво, нито са налице доказателства за неговата стойност. Неоснователността на възражението за прихващане с вземане за неустойка за забава на строителните работи е изведено от липсата на твърдяната забава, тъй като възложената работа е изпълнена в уговорения от страните срок от 35 календарни дни, считано от сключване на договора.
Допускането на касационното обжалване е обосновано с твърдението, че въззивният съд с обжалваното решение се е произнесъл по следните правни въпроси, включени в предмета на спора, които са от значение за формиране на решаващата воля на съда: „/1/ Наличието на неподписана от получателя фактура, неотразена в счетоводството на ответника и неползването на данъчен кредит може ли да установи извършването на ремонтните работи?; /2/ Достатъчно ли е само двустранно подписан договор от двете страни по делото, за да възникне задължение за ответника за плащане и това достатъчно доказателство ли е за свършената работа от ищеца по делото?; /3/ Неотразената фактура в счетоводството на ответника, съответно неползването на данъчен кредит по тази фактура и неподписания протокол за свършена работа достатъчно доказателство ли са, за да установят неприемане на изработеното по договора за изработка?; /4/ Допустимо ли е да се доказва само със свидетелски показания свършената работа по договора за изработка и съответно неприемане на работата и в случай, че това е допустимо свидетелят трябва ли да удостовери факта къде, кога и как е станало приемането на работата на обекта?; /5/ Къде следва да стане същинското предаване на извършената дейност по договора за изработка, за да е налице приемане на качеството и срока на изпълнение? С какви доказателства, допустими по ГПК, следва да бъде доказано и кой е носителят на доказателствената тежест в процеса?”. Касаторът поддържа, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочена задължителна практика на ВКС по чл.290 ГПК – основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а останалите въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото /чл.280, ал.1, т.1 ГПК/, като за наличието на втората релевирана допълнителна предпоставка не са изложени доводи.
Формулираните от касатора въпроси не отразяват решаващите мотиви на съда, въз основа на които е изведена дължимостта на претендираното възнаграждение по чл.266, ал.1 ЗЗД, поради което не са обуславящи за изхода на спора и не предпоставят допускането на касационния контрол. Съставът на въззивния съд изрично е посочил, че само въз основа на неподписана от получателя фактура, не може да се установи извършването на ремонтните работи, като е обосновал тяхното извършване въз основа на съвкупна преценка на другите събрани по делото доказателства – свидетелските показания на машиниста, заключението на техническата експертиза и заплащането за същата работа на касатора от неговия възложител. Ето защо, цитираната от жалбоподателя практика на ВКС относно значението на неподписаната фактура, нейното неосчетоводяване и неползването на данъчен кредит, не е относима към настоящия случай, при който извършването на работата е изведено на базата на друг доказателствен материал, поради което не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационния контрол. По същите съображения неотносим се явява и вторият въпрос, тъй като въззивната инстанция не е направила извод, че двустранно подписания договор е достатъчен за възникване на задължението за заплащане на възнаграждението и че договорът е достатъчно доказателство за извършването на работата от изпълнителя. В решението е прието, че за плащането на възнаграждението е необходимо приемане на работата, но незаконосъобразният отказ на възложителя да приеме изработеното съобразно договореното не може да го ползва, тъй като той е в неизпълнение на задължението си по чл.264, ал.1 ЗЗД. Доколкото извършването на работата не е изведено само въз основа на свидетелски показания, то неотносим за изхода на спора е и четвъртият формулиран въпрос. В решението не се съдържа отговор на въпроса, къде следва да се извърши приемането на работата, поради което и петият въпрос не покрива общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК. Предвид неосъществяването на общата предпоставка за допускане на касационния контрол, не следва да бъде разглеждано посоченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, още повече, че то не е обосновано.
. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 103 от 12.03.2014г. по в.т.д. № 1516/2012г. на Окръжен съд – Стара Загора.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.