О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№471
[населено място], 01.06.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на десети март през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. №2157 /2015 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано по касационна жалба на С. С. С.- Х. срещу решение № 510/ 16.03.2015г., постановено по т.д. № 4569/2014г. на Софийския апелативен съд, в частта, с която е уважен установителния иск по чл.422 ГПК за сумата от 163 181.59 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, както и в частта за разноските.
В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за незаконосъобразност, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а като основания за допускане на касационното обжалване – чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Ответникът по жалбата [фирма] поддържа становище за недопускане на обжалваното решение до касационно обжалване, по съображения изложени в отговор на касационната жалба. Не е направено искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК, поради което е процесуално допустима.
С обжалваното решение, след отмяна на решение №4568/16.06.2014г. по гр.дело № 15023/2012г. на СГС, г.о. за главницата над сумата от 169 279.87 лв. до 332 461.46 лв., както и в частта за разноските за сумата от 161.73 лв. и 5602.10 лв./ адвокатско възнаграждение/, Софийският апелативен съд е признал за установено по иска по чл.422 ГПК съществуване на вземане на [фирма] срещу касаторката – ответница по делото С. С. С.-Х. с източник договор за кредит за рефинансиране и довършване на недв. имот №НL 5347 от 24.11.2005г. за сумата от 163 181.59 лв. главница / наред с установеното главно вземане с решението на СГС за сумата от 169 279.87 лв./ ведно със законната лихва върху сумата от 163 181.59 лв., считано от 4.10.2011г. до окончателното й заплащане. Тъй като първоинстанционното решение е било обжалвано само от [фирма], решението на СГС, с което е бил уважен установителния иск за сумата от 169 279.87 лв. е обявено за влязло в сила.
По основанията по чл.280, ал.1 ГПК:
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че САС се е произнесъл по материалноправни и процесуално правни въпроси, които са решени в противоречие със практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Счита, че в обжалваната част решението противоречи на практиката на ВКС, „засягаща обосноваността на съдебното решение, защото то се основава на неправилна интерпретация от страна на съда на събраните по делото доказателства и фактическа обстановка.” Като допълнителен селективен критерий се сочи ТР №2 от 2.07.2004г., постановено по гр.дело № 2/2004г. на ОСГК на ВКС, в което необосноваността на съдебното решение е дефинирана като порок, който се изразява в грешка при формирането на вътрешното убеждение на съда, в опорочаване на истинността на фактическите му констатации по материалноправния спор.
Настоящият състав на ВКС, търговска колегия, първо отделение намира, че първият поставен от касатора правен въпрос не отговаря на обшия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно задължителните за съдилищата указания, дадени в т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният въпрос трябва да е от значение за формиране на решаващата дейност на съда, но не и за правилността на обжалваното решение. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение, визирани в чл.281, т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извърши едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба/ т.1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС/. В случая, в изложението си касаторът излага съображения за неправилност на решението, поради допуснато от съда нарушение на процесуални норми по оценка на доказателствата по делото и за необоснованост, поради опорочени фактическите констатации на съда. Тъй като формулираният процесуален въпрос се разглежда в контекста на установената по делото фактическа обстановка и се свежда само до оценъчната дейност на съда по доказателствата по делото, твърдяната неправилност на въззивното решение в обжалвавата му част за основателност на предявения от ищеца установителен иск по чл.422 ГПК, не аргументира наличие на основанията за допустимост на обжалването му по касационен ред. След като твърденията за необоснованост на решението се квалифицират по чл. 281 ГПК не са налице предпоставките за приложно поле на нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК по този първи въпрос. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване по този въпрос, без да се разглежда допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК/ т.1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС/.
На второ място в Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че решението противоречи на практиката на ВКС , засягаща тълкуването на действителната воля на страните, подписали споразумението от 9.05.2006г., относно даването на съгласие от касатора за предсрочно обявяване на кредита за предсрочно изискуем, обосновано с оспорване на подписа си положен под него. Като допълнителен критерий се сочат решения № 504/26.07.2010г. по гр.дело № 120/2009г. на ІVг.о. на ВКС и решение №788/15.12.2005г. по гр.дело № 513/2004г. на ВКС, ІV г.о. Въпросът за приложимостта на чл. 20 ЗЗД не е обусловил решаващите изводи на съда за уважаване на иска, тъй като страните не са спори за съдържанието на клаузите в споразумението. Съдът извършва тълкуване на действителната обща воля на страните при спор относно точния смисъл на договорни клаузи. От изложените аргументи на касаторката във въззивната жалба, поддържани и в касационната жалба следва, че тя оспорва автентичността на споразумението от 9.05.2006г., т.е. че това споразумение не изразява нейна воля, след като не го е подписала. Искането й за назначаване на графологична експертиза за изследване на положения подпис в споразумението от 9.05.2006г. е оставено без уважение от въззивния съд като преклудирано, поради забраната на чл.266 ГПК. Съдът е приел също, че документът – споразумение е без значение за спора, доколкото кредитополучателят се е позовал в нот.покана за предсрочна изискуемост на кредита на клауза в договора / чл.19/, а не на основание на добавения чл.26 от споразумението. Изложеното дава основание на настоящия състав на ВКС, ТК да приеме вторият въпрос като небославящ решаващите изводи на съда за уважаване на иска за сумата от 163 188.59 лв., поради което и не попада в общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК за селектиране на касационната жалба. По изложените по – горе аргументи, залегнали в т.1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС, не се обсъждат допълнителните критерий по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
В заключение, липсват предпоставките на закона за касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 510/16.03. 2015г., постановено по в.т.дело № 4569/2014 г. на Софийския апелативен съд,12 т.о., девети състав, в обжалваната му част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: