3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 376
гр. София, 15.05.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осми май през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова ч. т. д. N 1170 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Р. И. П. и В. Л. П., [населено място], срещу определение № 59 от 26.02.2014г., постановено по ч. гр. д. № 60/2014г. от Апелативен съд – Б., с което се потвърждава определение № 121 от 30.01.2014г. по гр.д. № 631/2013г. на Окръжен съд – Бургас, с което е оставена без разглеждане молбата на касаторите – ответници по исковете по чл.422 ГПК, за постановяване на обезпечителна мярка „спиране на производството по изп.дело № 878/ 2013г. по описа на ЧСИ с рег. № 704 И. М.”.
Частните жалбоподатели поддържат, че определението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което искат отмяната му.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното определение, с което молбата за обезпечение е оставена без разглеждане, въззивният съд е приел, че по арг. на чл.389 ГПК, ответниците по исковете по чл.422 ГПК не са активно легитимирани да подадат молба за допускане на обезпечение на исковете, като искането им за спиране на изпълнението е преклудирано, тъй като не е направено в срока за възражение през заповедния съд.
Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК вр. чл.274, ал.3 ГПК с твърдението, че атакуваното определение съдържа произнасяне по включените в предмета на спора и имащи значение за изхода на делото правни въпроси: „/1/ Придобиват ли ответниците правата на ищци в исковия процес по чл.422 ГПК за подаване на молба за спиране на заведеното след издаване на заповедта, изпълнително производство, които права имат ищците за обезпечаване на вземането си, щом нуждата от обезпечение в това исково производство имат ответниците, а не ищците?; /2/ Важат ли правилата на чл.389 ГПК за ответниците в процеса по чл.422 ГПК, след като процесуалният закон не установява забрана искането за допускане на обезпечение да бъде направено в хода на производството и съответно да бъде разгледано от съда във всяко положение на делото?; /3/ Длъжни ли са съдилищата да прилагат Директива 93/13 на Е. в защита на правата на потребителя, още повече, че същата е създадена конкретно за защита на физически лица в процеса, какъвто е настоящият случай?; /4/ За кого е налице обезпечителна нужда в процеса по чл.422 ГПК, при разменени роли на ищец и ответник и наличие на обезпечителна нужда само за ответниците; /5/ Допустимо ли е съдът да се произнесе без да обсъди нито едно от приложените писмени доказателства към молбата за спиране на изпълнителното дело?”. По отношение на втори, четвърти и пети въпрос се поддържа наличието на противоречива практика на съдилищата- основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, като по втори въпрос е налице и позоваване на противоречие на въззивното определение с практиката на ВКС – критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Спрямо въпроси №№ 1 и 3 се навежда, че е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като се твърди, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
В основата на първи и четвърти въпрос от изложението стои тезата на жалбоподателите, че при иск по чл.422 ГПК ответникът по него е активно легитимиран да иска допускане на обезпечение, поради наличие на обезпечителна нужда. Въззивният съд не е извел липсата на активна легитимация на ответниците по иска по молбата за обезпечение във връзка с обезпечителната нужда, наличието или липсата на която не е обсъждана от съда, а от буквалното тълкуване на разпоредбата на чл. 389, ал.1 ГПК, според която искането за допускане на обезпечение на иска следва да бъде направено от ищеца. Ето защо, спрямо посочените въпроси не се доказва осъществяването на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол.
Вторият, формулиран от касаторите въпрос, също не е обусловил изхода на спора, тъй като въззивната инстанция е мотивирала преклудирането на възможността да се иска допускане на спиране на изпълнението с разпоредбата на чл.420 ГПК, относно приложението, на която липсва поставен от жалбоподателите въпрос.
Липсва произнасяне на въззивния съд и относно приложението на Директива 93/13 на Е., като съображенията на съда за недопустимост на молбата за налагане на обезпечение от страна на ответника по иска не включват обсъждане на правата на потребителите, поради което въпрос трети също не се явява обуславящ за изхода на спора и не предпоставя допускането на касационния контрол, предвид неосъществяването на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК.
Доколкото предмет на въззивното производство е преграждащото определение на първоинстанционния съд, с което същият е оставил без разглеждане молбата на ответниците за допускане на обезпечение на предявените срещу тях искове по чл.422 ГПК чрез спиране на принудителното изпълнение по заповедта за незабавно изпълнение, разглеждането на писмените доказателства, представени за доказване основателността на молбата за обезпечение, не се обхваща от предмета на спора, поради което и спрямо петия въпрос в изложението не е налице общият критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на атакуваното определение до касация.
Предвид неосъществяването на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, съгласно разясненията, дадени в т.3 от Тълкувателно решение № 1 / 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/ 2009г. на ОСГТК на ВКС, безпредметно се явява обсъждането на релевираните допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1 т.1- т.3 ГПК.
С оглед изложеното, настоящият състав приема, че в случая не са налице изискванията на закона за достъп до касационен контрол.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 59 от 26.02.2014г., постановено по ч. гр. д. № 60/2014г. от Апелативен съд – Б..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.