7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 452
[населено място], 24.07. 2017г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на първи юни през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. №438 /2017 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано по касационна жалба на [община], срещу решение №131 от 17.11.2016г., постановено по в.т.дело № 271/2016г. на Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 18 от 30.06.2016г. по т.дело №101/2015т. на Сливенския окръжен съд. Поддържат се оплаквания за недопустимост и неправилност на решението, поради нарушаване на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Искането е за отмяна на въззивното решение и отхвърляне на предявените искове като неоснователни. Като основания за селекция на касационната жалба са посочени тези по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
В писмен отговор [фирма] излага съображения за недопускане на решението до касационно обжалване. Направено е искане за присъждане на разноски за тази инстанция.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
С обжалваното решение е потвърдено решение на Сливенския окръжен съд от 30.06.2016г., постановено по т.д. № 101/2015г., с което е [община] е осъдена да заплати на [фирма] сумата от 68 457.38 лв., представляваща обезщетение по споразумение от 3.06.2009г. за извършени подобрения в имот – отдаден на дружеството под аренда от 31.07.2003г.,ведно със законната лихва от датата на подадената искова молба, като за разликата до 83 595, 76 лв. искът е отхвърлен като неоснователен.
Решението е обжалвано с въззивна жалба само в осъдителната му част. В частта, с която е отхвърлен искът за разликата до 83 595, 76 лв. решението не е обжалвано от [община], поради което е влязло в сила. За да потвърди решението на окръжния съд в осъдителната му част, Бургаският апелативен съд е приел, че между страните на 31.07.2003 г. е подписан договор за арендуване на земеделска земя с площ 414дка и 690 кв.м., срещу заплащане на годишна арендна вноска в размер на 2903 лв. Договорът е сключен за срок от 40 години. Арендаторът се е задължил да използва предоставената земя за създаване на трайно насаждение – лозе. С протокол от 07.02.2006 г., в изпълнение на Заповед № РД-15-146 от 01.02.2006 г. на Кмета на на [община], е извършена проверка по изпълнение договора за аренда и е констатирано, че по процесния договор в отдадените под аренда земи не е създадено трайно насаждение – лозе. На арендатора е било предложено да се подпише анекс за удължаване срока за създаването му до 31.12.2006 Вместо лозе, предоставената земеделска земя е ползвана за създаване на овощна градина – черешови дръвчета, за което дружество е кандидатствало и му е отпусната финансова помощ от ДФ «Земеделие» по програма С.. Въз основа на съставени протоколи от 28.11.2006 г. и 10.11.2008г. е установено, че от отдадената под аренда земя неизползваеми са 75 дка и 53 дка, поради промяна на предназначението на земеделската земя. С протокол от 3.06.2009г. е подписан анекс към договора, с който страните са уговорели промяна на арендната вноска, а арендодателят е поел задължението да заплати на арендатора обезщетение за направените от него подобрения в площите, с които е намалена предоставената му с договора за еранда земя. Стойността на изброените в анекса подобрения / насъждение, напоителни съоръжения, инсталации и др./ и съответно на обезщетението е трябвало да бъде определена от лицензиран оценител по пазарни цени – чл.3.2 от анекса. Във връзка с доводите на [община], че предварително съгласие за промяна в трайното насаждение от лозе в овощна градина, апелативната инстанция приела, че такова е дадено от арендодателя в анекса и протокола от 12.03.2012г. и е изразена волята на арендодателя да заплати стойността на този вид подобрения, такива каквито са създадени на процесните площи, което включва в себе си и дадено съгласие с тяхното извършване. Съдът като е взел предвид постигнатата договореност между страните с анекса от 03.09.2009 г., за заплащане по искане на арендатора на обезщетение за 1786 бр. дръвчета, създадени на площ от 53 дка, отнета по протокол от 10.11.2008 г. за разширение на гробищния парк и на площа от 3 дка по протокола от 12.03.2013 г., е намерил искът за иснователен за сумата от 68 457.38 лв. Размерът на обезщетение е определен от експерт, със специалност « агроном – лозаро-градинар». Според експерта от отнетата земя на арендатора са премахнати общо 1786бр. дръвчета, като стойността на едно дръвче се определя като се вземат предвид всички разходи, при което стойността на едно дръвче възлиза на 38.33лв. или общо 68 457.38 лв. Допускането на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасянето от въззивния съд по материалноправен и/или процесуален въпрос, по отношение на който са налице някои от допълнителните основания по т.1-3 ГПК. Правния въпрос по смисъла на закона е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания съдебен акт и същият е следвало да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на правния въпрос се определя от правните аргументи на съда досежно съобразяването с практиката и закона, а не от приетата за установена фактическа обстановка. Неоснователно е оплакването, че съдът се е произнесъл свръхпетитум. Съдът не се е произнесъл по претенция за сумата от 32 469.48 лв., представляваща разходи за изграждане на система за капково напояване, тъй като такъв иск не е бил предявен. Съдът е възприел заключението на вещото лице, според което цената на 1бр. дръвче се определя на базата на всички направени разходи по засаждането и отглеждане на дръвчетата, вкл. и разходите за изградената система за напояване. По Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК: Касаторът формулира въпрос за задълженията на първоинстанционния съд, произтичащи от чл.145 и чл.146 ГПК, в случай на направено в първото заседание изявление на ищеца, че не поддържа част от първоначално предявените притезания. Следва ли това изявление да намери място в доклада по чл.146 ГПК, както и какви са правомощията на въззивната инстанция, когато са допуснати такива нарушения? Въпросът няма обуславящо за изхода на делото значение по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Действително, ищецът е направил изявление в първоинстанционното производство, че сумата, която е предмет на иска е за подобрения – черешови насаждения и няма претенция за подобрението напоителна система. При постановяване на решението от първоинстанционния съд, потвърдено с обжалваното решение, съдът не се е произнесъл по самостоятелна претенция за цената на изградената от ищеца напоителна система в отдадената му под аренда земи, за която договорът за аренда е прекратен, поради промяна на предназначението на земята от [община]. Тъй като въпросът не е обусловил изводите на съда по конкретния правен спор, касационният съд не обсъжда посочените допълнителни основания.
По въпроса: Длъжен ли е второинстанционният съд в мотивите на инстанционното решение да разгледа всички наведени от страната доводи, аргументи и възражения във въззивната жалба и съответно да се обоснове защо отхвърля същите и съответно, ако не е сторил това дали решението не е постановено при процесуални нарушения ? Въпросът е поставен във връзка с извършеното от ищеца изявление в съдебно заседание, че няма предявена претенция за цената на подобрението напоителна система. Съдът се е произнесъл в мотивите си по този довод на страната, като го е отхвърлил като неоснователен. Така формулиран въпросът е довод за неправилност, поради допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при постановяването на съдебния акт. Както е посочено в т.1 на ТР № №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, основанията за допустимост по чл.280, ал.1 ГПК са различни от основанията за неправилност на обжалваното решение по чл.281, т.3 ГПК. Последните могат да бъдат предмет на обсъждане само ако касационният съд допусне до касационно разглеждане обжалваното въззивно решение. Материалноправният въпрос : Основателността на иска по чл.12, ал.2 от Закона за арендата в земеделието /ЗАЗ/ обусловена ли е от наличието на предварително, изрично, писмено съгласие на арендодателя за извършване на подобрения съобразно чл.9, ал.3 ЗАЗ? По този въпрос се поддържа селективния критерия по чл.280, ал.1, т.2 ГПК с решение № 56 по гр.д. № 131/2013 г. на А. съд-Б.. Не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на решението до касация, тъй като с цитираното решение касаторът не обосновава допълнителния селективен критерий – въпросът да се решава противоречиво от съдилищата. На приложеното с касационната жалба решение на А. съд-Б. няма отбелязване то да е влязло в сила. Съгласно дадените в т.3 на цитираното ТР № 1/2010 г., съдебна практика по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК се формират само от влезлите в сила съдебни решения. Материалноправният въпрос : Предварителното съгласие по чл.9, ал.3 ЗАЗ императивно изискване на закона ли е? Последващото съгласие е ли е основание за уважаване на претенция по чл.12, ал.2 ЗАЗ ? Императивна ли е предварителността на съгласието по чл.9, ал.3 ЗАЗ? По този въпрос се поддържа критерия по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Не са налице предпоставките за допускане на решението до касационно обжалване, тъй като освен поставяне на въпрос от значение за изхода на спора съгласно разясненията, дадени в т.1 на цитираното ТР, касаторът трябва да обоснове и допълнителния селективен критерий. В случая позоваването само на закона, без да са изложени аргументи съгласно дадените в т.4 на ТР №1/2010 г. разяснения за критериите „за точно прилагане на закона, както и за развитието на правото”, не е достатъчно да обосновава основанието по този критерий. Точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика, каквито данни в случая липсват. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществения правен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, какъвто не е настоящия случай. А. -липса на съдебна практика не е аргумент за прилагането на този допълнителен селективен критерий. В случая [община] се е задължила да заплати дръвчета /с каквато цел се арендува земята /, засадени върху площи за които страните са приели, че договорът за аренда е прекратен, поради промяна на статута на земята, не по вина на арендатора, в два документа – анекс към договора от 3.06.2009г./ т.3.2/ и протокол от 12.03.2012г., който препраща към анекса от 3.06.2009г., на които ищецът основава заплащането на обезщетението, предмет на иска. Въпросите: Допуснато ли е нарушение от въззивната инстанция „респективно първоинстанционния съд” като е уважен иск по чл.12, ал.3 ЗАЗ при смесване на увеличена стойност на имота с разходите за това увеличение ? Поддържа се, че въззивният съд е допуснал неправилно смесване на увеличената стойност на имота с разходите на това увеличение и по-конкретно е приет за меродавно размера на разходите за засаждане и отглеждане на черешови насаждения и изграждане на поливна система, като по делото не е изследван въпросът за увеличената стойност на самия имот в резултат на тези твърдени подобрения. Ако са извършени разходи, които са довели до увеличение на стойността на вещта към момента на извършването им, но към момента на постановяване на съдебното решение такова увеличение не съществува, следва ли да се приеме, че има подобрение на имота и дължимо ли е тяхното заплащане? Поддържа се, че решението е в противоречие с решение № 152 по гр.д. №1518/2014 г. на ІV г.о., решение № 108 по гр.д. № 415/2015 г. на І г.о.и Постановление № 6/74 г. на П.. Иск за съоръженията не е предявен, поради което съдът не се е произнесъл по претенция по чл.12, ал.3 ЗАЗ. Въззивният съд е изложил мотиви по съдържащите се във въззивната жалба оплаквания за определянето на цената на насажденията и ги е счел за неоснователни, а доколко преценката му е обоснована и законосъобразна, е въпрос, относим към правилността на обжалваното решение, която не е предмет на обсъждане в стадия за допускане на касационното обжалване. Тъй като въпросът няма съдържанието на материалноправен въпрос, съгласно разясненията в т.1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС, не се обсъжда допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Следващият въпрос: Приложимо ли е разрешението, дадено в т.13 в ППлВС № 6/74 г. че „погасителната давност за вземане на добросъвестен или недобросъвестен владелец за подобрение в чужд имот започва да тече от момента на прекъсване на владението” при произнасяне по възражение за погасителна давност, направено срещу иск по чл.12, ал.3 ЗАЗ? От кой момент започва да тече погасителната давност за предявяване на иск по чл.12, ал.3 ЗАЗ? Поддържа се, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 912 по гр.д. № 4713/2008 г. на І г.о. и ППВС № 6/74 г. и ТР № 85/68 г. на ОСГК на ВС. Въпросът е във връзка със спора, но не е решен в противоречие с цитираната от жалбоподателя съдебна практика. Ищецът е държател на имота, защото го държи на договорно основание. За да отхвърли възражението на ответника за погасяване на вземането по давност, въззивният съд се е съобразил с уговорената от страните в Анекса изискуемост на вземането за обезщетение. Вземането ще стане изискуемо един месец след установяване на размера му от независим лицензиран оценител, т.е. изискуемостта на вземането ще настъпи след сбъдването на посоченото в Анекса условие. В решение №912 по гр.дело № 4713/2008г. на Іг.о. съдът се е произнесъл за изискуемост на вземане за извършени в чужд имот подобрения по иск с правно основание чл.59 ЗЗД и не е уговорен срок за изпълнение. Не е налице противоречие с ТР №85/68г. на ОСГК , доколкото в него също е прието, че отношенията между държателя на имота за извършени от него подобрения и собственика се уреждат в съответствие с договора между тях, а при липса на договор-съобразно правилото на чл.93 ЗС. В конкретния случай страните са постигнали договорка за условията, при които ще бъдат уредени отношенията във връзка с поетото от арендодателя задължение за заплащане на обезщетението. Тъй като по делото няма спор, че ищецът е упражнявал фактическа власт върху аредования имот на основание сключения договор за аренда и не е променял отношението си към имота на държател, постановките на ППВС №6/74г. , в което е уредена давността за вземанията на подобрителя на чужд имот, са неприложими към настоящия казус.
По процесуално-правния въпрос: Може ли съдът да обоснове решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и без да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни, се поддържа противоречие с решение № 24 по гр.д. № 4744/2008 г. на І г.о. на ВКС и цитираната в същото съдебна практика на ВКС. Жалбоподателят поддържа, че в противоречие на събраните доказателства съдът е приел, че към датата на прекратяване на облигационната връзка насажденията са съществували. Прави се довод, че изводът на въззивния съд, че оценка на насажденията не е извършена въпреки поканата от арендатора, не почива на доказателства по делото, както и че не са обсъдени показанията на св.Ш.. По естеството си въпросът съставлява твърдение за нарушение на процесуалния закон от БАС при мотивиране на решението, което съставлявало основание по чл. 281, т. 3 ГПК за касиране на решението, но не и такова по чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обаче въззивният съд е изградил изводите си, че върху претендираните площи от 56 дка е имало насаждения, въз основа на съдържанието и постигнатите договорености в сключения между страните анекс към договора и от заключението на специализираната агрономическа експертиза. Съдът е препратил и към показанията на свидетелите, които действително не са обсъдени по отделно, но с оглед на обстоятелството, че показания в поддържания от ответника смисъл не са събрани. Преценката на събраните по делото доказателства е част от правораздавателната дейност на съда и допуснатите в тази връзка грешки биха били основание за касационно обжалване по чл.281 ГПК, но не са основания по чл.280 ГПК за допускане на решението до касационен контрол.
От изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК за достъп до касация, поради което въззивното решение в обжалваната му част не следва да се допуска до касационно обжалване.
На ответника по касация се присъждат документираните разноски за касационната инстанция в размер на 2000 лв., в договор за правна защита и съдействие, представен с изготвения договор на касационната жалба.
С оглед на изложеното, ВКС, ТК състав на първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №131 от 17.11.2016г., постановено по в.т.дело № 271/2016г. на Бургаския апелативен съд.
ОСЪЖДА [община] да заплати на [фирма], ЕИК:[ЕИК] разноски 2000 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: