3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 338
гр. София, 25.04.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на седемнадесети април през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от съдия Костадинка Недкова т. д. N 3666 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение № 3447/14.05.2013г. по т.д. № 1897/2013г. на Софийски градски съд, с което след отмяна на решението от 10.10.2012г. по гр.д. № 19200/2011г. на Софийски районен съд в уважителната му част, са отхвърлени предявените от касатора положителни установителни искове по чл.422 от ГПК вр. чл.266, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, за признаване за установено по отношение на [фирма], че дължи на касатора сумата от 7 573,20 лева – възнаграждение по договор за строително – монтажни работи, обективиран във фактура № [ЕГН]/ 30.09.2005г., ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 23.07.2009г. до окончателното плащане, както и сумата от 3 248,36 лева, представляваща законна лихва за забава за периода от 23.07.2006г. до 23.07.2009г., и е осъден касатора да заплати разноски по делото.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се иска отмяната му и уважаване на исковете, ведно с присъждане на разноски за всички инстанции. Допускането на касационното обжалване е обосновано с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Ответникът по жалбата, [фирма], счита, че не са налице основанията за допускане на обжалваното решение до касация, а при допускането й се иска жалбата да се остави без уважение, тъй като се поддържа, че решението е правилно.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да отхвърли исковете по чл.422 ГПК вр. чл.266 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че въз основа на ангажираните доказателства – фактура и свидетелски показания, не се доказва между страните да е сключен договор за изработка за възлагане извършването на СМР на посочената цена. Аргументирано е, че фактурата е едностранно съставена от ищеца, не носи подпис на ответника и съобразно приетото заключение на ССЕ не е осчетоводена от него, което би било косвено доказателство за приемането й от ответника. Изложени са съображения, че тъй като твърдяният договор е на стойност над 5000 лева, е недопустимо същият да бъде доказван със свидетелски показания, съобразно чл.164, ал.1, т.1 ГПК, доколкото липсва съгласие за това на ответника по чл.164, ал.2 ГПК. Посочено е, че показанията биха били допустими само при условията на чл.165, ал.1 ГПК, ако ищецът беше доказал факта, че е изгубен или унищожен писмения договор, сключен между страните, за което във въззивната инстанция му е дадена възможност, от която той не се е възползвал- доведеният свидетел твърди, че не е виждал писмен договор, още по-малко- че е загубен или унищожен, а субективната му увереност, че такъв съществува почива само на предположение. С оглед недоказване сключването на договора за изработка, решаващият състав е счел, че за основателността на договорния иск е ирелевантно дали ищецът е извършил твърдяните СМР, което би имало значение при друг иск – например за неоснователно обогатяване, какъвто не е предявен.
В изложението към касационната жалба се поддържа, че с решението си въззивният съд се е произнесъл по следните правни въпроси, включени в предмета на делото и обусловили изхода му: /1/ Налице ли е валидно съглашение между търговци, ако не е обективирано в писмена форма и при липса на договорена между тях цена?; /2/ Може ли приемането на резултата от работата да стане с конклудентни действия – чрез самото упражняване на фактическа власт върху изработеното и експлоатацията му по предназначение от страна на възложителя и дали в този случай е налице изпълнение на фактическия състав на разпоредбата на чл.266, ал.1 ЗЗД, поради което възложителят дължи и заплащане на възнаграждение на изпълнителя?; /3/ Относно съобразяването на съда със заключението на приетата по делото СТЕ, установяваща стойността на изпълнените СМР, за която е прието, че не следва да бъде коментирана.; /4/ Допустими ли са свидетелските показания за установяване на факти, като изпълнение на СМР?”. Касаторът сочи, че дадените в обжалваното решения разрешения от въззивния съд по първите три въпроса противоречат на практиката на ВКС – основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като по отношение на четвъртия въпрос въвежда допълнителният критерий по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Първият формулиран въпрос, налице ли е валидно съглашение между страните при липса на договорена между тях цена, би бил обуславящ изхода на спора само в хипотеза, когато е прието от съда, че е доказано наличието на съгласие на страните за другия елемент на договора за изработка – възлагане на определена работа. В конкретния случай, обаче, въззивният съд е извел неоснователността на исковете от липсата на договорна връзка между страните, като е приел, че няма доказателства за постигнато от тях съгласие не само по отношение на цената на работата, но и относно другия съществен елемент на договора за изработка – възлагане извършването на конкретните СМР, за които се търси заплащане на договорно основание. Представената от жалбоподателя практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК също е, че в хипотеза на доказаност или на безспорност на наличието на съгласие относно елемента – възлагане на извършването на определена работа, стойността на възложената работа, може да бъде определена от страните ориентировачно или да е определяема /решение № 110/ 17.08.2011г по т.д. № 587/2010г. на ВКС, II ТО/, съответно разпоредбата на чл.326, ал.2 ТЗ, да намери по аналогия на закона приложение при договора за изработка, когато той е сключен под режим на ТЗ /решение № 59/10.09.2010г. по т.д. № 511/ 2009г. на ВКС, II ТО/. Видно от изложеното, по отношение на посочения въпрос не е налице, както общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол, така и релевираната допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният акт не противоречи на посочената практика по чл.290 ГПК, доколкото дадените в нея разрешения са при наличие на постигнато съгласие за възлагане на определена работа от едната на другата страна по договора, какъвто не е настоящият случай. Въпросът необходима ли е писмена форма за валидността на договора за изработка, не е разглеждан от решаващия състав, поради което, като необуславящ изхода на делото, не предпоставя допускане на обжалваното решение до касация.
Останалите три въпроса касаят другите два елемента от сложния фактически състав на иска – фактическото изпълнение на СМР и приемането на изработеното от възложителя, които не обуславят изхода на спора по конкретното дело, тъй като въззивният съд е отхвърлил исковете, изхождайки от липсата на първия елемент на фактическия състав на иска – недоказаност на твърдяната договорна връзка, въз основа на която се извъжда наличието на вземане за възнаграждение по договор за изработка. Предвид указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, това е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол на съдебния акт, без да е необходимо обсъждането на допълнителните предпоставки, наведени от жалбоподателя.
С оглед изложеното, касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3447/14.05.2013г. по т.д. № 1897/2013г. на Софийски градски съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.