О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 635
София 30.11.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на деветнадесети ноември през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от съдията Костова ч.т.д. № 2032 по описа за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производство по чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 1600/22.04.2015г., подадена по пощата на 20.04.2015г./ от Р. И. А. от [населено място] срещу определение №27 от 12.03.2015г. по ч.т.дело №40/2015г. на Великотърновския апелативен съд, с молба да бъде отменено като неправилно. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК формулира следните въпроси: 1.Влязлото в сила решение по установителния иск по чл.422 ГПК обосновава ли правен извод за отпадане на правния интерес на длъжника да установи със сила на пресъдено нещо, че изпълняемото право е погасено и взискателят не дължи събиране на вземането си по изпълнителния лист; 2. Ползва ли се с изпълнителна сила решението по установителния иск по чл.422 ГПК и стабилизира ли се заповедта за изпълнение с това решение? Подлежи ли на принудително изпълнение вземане, което е погасено преди влизане в сила на решението?; 3. Липсата на материалноправни предпоставки за преминаване към принудително изпълнение, представлява ли допустим в защита на длъжника по изпълнението отрицателен установителен иск за право, а не за факта и преклудира ли се материалното право? Касаторът се позовава на допълнителния селективен критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК
В отговор на частната касационна жалба ответникът по касация [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място] излага съображения, че не е налице нито една от предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното определение до касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Частната касационна жалба на Р. А. е подадена в срока по чл.275, ал.1 от ГПК, от лице, имащи право на такава, но не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на определението на Великотърновския апелативен съд до касационно обжалване.
С обжалавното въззивно определение е потвърдено определение на първоинстанционен съд, с което е прекратено производството по иск по чл.439 ГПК с ищец Р. А. като недопустим. За да потвърди този резултат апелативната инстанция е приела, че е недопустимо в производството по чл.439 ГПК ищецът да се позовава на факти, които са настъпили преди влизане в сила на заповедта за изпълнение. Ищцата се позовава на факт за оспорване на вземането по изпълнителното дело, настъпил на 16.11.2011г., след издаване на заповедта за изпълнение на 4.05.2011г. Ищцата е поддържала, че на тази дата е погасено вземането по издадената заповед за изпълнение и изпълнителен лист, чрез плащане на продажната цена на недв. имот в размер на 39 500евро по сделка между М. М. и [фирма], обективирана в нот.акт № 107 по н.дело № 765 от 16.11.2011г. на нотариус П. Ц.. Съшествуването на вземането е установено по отношение на касаторката с влязло в сила съдебно решение по установителен иск по чл.422 ГПК.
По основанията по чл.280, ал.1 ГПК:
Първият от формулираните от касаторката правни въпроси не е обуславящ изхода на спора, поради което не обосновава основния критерий по чл.280, ал.1 ГПК. В мотивите на определението на въззивния съд не е направен извод, че решението по чл.422 ГПК само по себе си е пречка за предявяване на отрицателния установителен иск по чл.439, ал.2 ГПК. Правото на длъжника в изпълнителното производство да оспори вземането по изпълнението е признато с чл.439, ал.1ГПК. Искът е средство за защита на длъжника в изпълнителното производство срещу материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение, но при конкретно посочени в закона предпоставки. В чл.249, ал.2 ГПК е постановено, че искът на длъжника може да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, в което е издаден изпълнителния лист, в случая заповедното производство е приключило с влизане в сила на установителното решение по чл. 422 ГПК. Когато ищецът обоснова правния си интерес от установителния иск с факти, които са настъпили преди приключване на производството, в което е издаден изпълнителния лист, искът е недопустим.
С уговорката, че в съдебната практика и правна теория няма спор, че установителния иск не се ползва с изпълнителна сила, отговорът на втория въпрос се съдържа в т.9 на ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС. В същото се приема, че в производството по чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК,съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл.235, ал.3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. От общото правило на чл.235, ал.3 ГПК съдът взема предвид всички факти, които са от значение за спорното право, и това са фактите, настъпили след предявяване на иска – от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до приключване на съдебното дирене в производството по иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, респ.415, ал.1 ГПК.
Третият въпрос е поставен хипотетично и в него се прави смесване между предмета на иска и фактите, на които се основава искът. Предмет на отрицателния установителен иск е вземането на взискателя, оспорено от длъжника в изпълнителното производство и от там на принудителното му изпълнение. Възраженията срещу съществуването на вземането могат да бъдат правопогасителни, правоотлагащи, правопрекратяващи, трябва да се основават на факти, които не са приклудирани при издаване на изпълнителното основание. Следва да се имат предвид постановките, приети в т.11в на ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Приетото разрешение е, че е допустимо релевирането на правопогасяващи възражения, чийто ефект е настъпил както преди подаване на заявлението, така и след депозиране на заявлението и до приключване на съдебното дирене в исковото производство. Освен възраженията за доброволно плащане на задължението и за прихващане е допустимо въвеждането и на други правопогасяващи възражения.
По отношение на трите въпроса касаторът не обосновава допълнителния критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, с оглед на дадените в т.4 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС критерий по прилагането на закона. В случая следва да се отбележи липсата на каквито и да е аргументи за прилагане на селективния критерий „ от значение за точното прилагане на закона, както и да развитие на правото”, при положение, че по тълкуването и по приложението на чл.439 ГПК има установена съдебна практика, по отношение на която не са изложени съображения за необходимост от промяната й, също достатъчно основание за недопускане на определението на Великотърновския апелативен съд до касационно обжалване.
Ответникът не прави искане за присъждане на разноски.
По изложените съображения въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №27/12.03.2015 г, постановено по ч.т.д. № 40/2015 г. на Великотърновския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: