О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 423
гр. София, 10.06.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на четвърти декември през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 1635 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], срещу решение № 256 / 10.02.2014г. по т.д. № 2376 /2013г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, 11 състав, с което е потвърдено решение от 16.03.2009г. по т.д. № 421/2008г. на Софийски градски съд, ТО, и определение от 03.04.2009г., постановено по чл.192, ал.4 ГПК /отм./, с които е признато за установено по иска на [фирма] срещу касатора, за несъществуващо обстоятелство – увеличението на капитала на [фирма], чийто универсален правоприемник е [фирма], чрез непарични вноски на съдружниците, съставляващи 4/4 ид.ч. от недвижим имот – масивна жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица] /стра №2/ на ъгъла с [улица], със застроена площ 396,44 кв.м., състояща се от партер-магазини, мецанин, четири етажа /хотелски/ и мансарден етаж, отменено е решение от 21.03.1994г. на СГС, ФО по ф.д. № 7791/1992г. и ответникът по иска е осъден да заплати [фирма] сумата от 39 116 лева – съдебни разноски.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решения е неправилно, поради нарушение на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответникът по жалбата, [фирма], представя отговор, в който излага становище за липса на предпоставките за допускане на касационния контрол.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционния акт, с който е уважен иска въззивният съд е приел, че влязлото в сила решение по чл.108 ЗС между същите страни, с което по отношение на [фирма] е установено със сила на пресъдено нещо, че [фирма] е собственик на недвижимия имот, предмет на апорта, не преклудира със сила на пресъдено нещо възможността на [фирма] като трето лице да води иск за установяване вписването в тръговския регистър на несъщуствуващо обстоятелство – увеличение на капитала вследствие порок на самия апарт, доколкото двата иска се различават по основание и типа на търсената защита, като обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по иска за собственост не преклудират възможността от воденето на иска по чл.431, ал.2 ГПК /отм./. Правото на защита срещу вписване на несъществуващо обстоятелство не може да се осъществи по реда на възражение в производството по иска за собственост, като може да бъде реализирано само по исков ред чрез изрично признатата процесуална възможност за това. Не е налице липса на процесуалноправна легитимация на ищеца, доколкото същата не следва от материалноправната му легитимация на собственик на имота, а от наличието на спор между страните относно валидността на вписаното обстоятелство. Правният интерес, като процесуалноправна предпоставка за наличието на правото на иск, не произтича от процесуалната легитимация на ищеца, а се явява самостоятелна такава и се преценява конкретно за всеки иск. В случая правният интерес е изведен от действието на решението за установяване на вписване на несъществуващо обстоятелство в полза на ответника занапред и като последица неговото евентуално бъдещо заличаване в търговския регистър, което би представлявало нов факт в правоотношенията във връзка с правото на собственост върху апортираното имущество за периода след постановяване на съдебното решение по иска по чл.108 ЗС и отмяна на нотариалните актове и следователно извън времевите предели на силата на пресъдено нещо. Решаващият състав на апелативния съд е приел, че апортът към 01.06.1993г. е направен в нарушение на разпоредбите на чл.72 и чл.73, ал.1 ТЗ, тъй като в приложения по фирменото дело дружествен договор не се съдържа изрично посочване на съдружниците с апортни вноски, техния вид, паричната им оценка и собственическия титул, който легитимира съдружниците като собственици на непаричните им вноски. Това прави незавършен фактическия състав на апорта по см. на чл.72 ТЗ, а оттам той се явява несъществуващо обстоятелство към датата на решението на СГС за неговото вписване. С оглед на това, че това обстоятелство не е възникнало валидно, поради нарушение на изисването за писмена форма, като форма за действителност на апорта на недвижим имот – отразяването на вноската в дружествения договор с всички предвидени в чл.72, ал.1 ТЗ елементи, вписването в регистъра на увеличението на капитала чрез апортна вноски, предвид неосъществяването на един елемент от сложния му фактически състав, е вписване на несъществуващо обстоятелство. Съдът е счел за неоснователно възражението за прекомерност на адвокатския хонорар от 39 116 лева – направени разноски за първата инстанция от ищеца, доколкото правната сложност на производството е наложило разглеждането на спора многократно, а и показателен е и размерът на хонорара на другата страна. Решението е подписано с особено мнение на член от състава, в което са изложени съображения относно липсата на правен интерес от воденето на иска. Посочено е, че евентуалното положително решение, имащо последица заличаване на апорта, не би рефлектирало в правната сфера на ищеца – не би довело до придобиване на права върху същото имущество, като ефектът ще настъпи в полза на трети за спора лица – бивши съдружници, но не и в патрумониума на ищеца.
В изложението към жалбата касаторът поддържа, че решението противоречи на практиката на ВКС по чл.290 ГПК по въпроса за необходимостта да е налице правен интерес от предявяването на установителен иск по време на цялото производство, като от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото е въпросът, може ли да зависи наличието или не на правения интерес от субективната преценка на носителя на застрашеното право. Сочи се, че определението за разноските противоречи на задължителната практика на ВКС – т.1 и т.11 от Тълкувателно решение № 6/2013г. на ОСГТК на ВКС, по въпросите за необходимостта от представяне на доказателства за плащане на адвокатския хонорар до даване ход на устните състезания в инстанцията, за която са направени разноските.
Съгласно дадените указания в т.1 от Тълкувателно решение №1 /19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, съдът служебно допуска касационен контрол на обжалваното въззивно решение, при констатация за вероятна недопустимост на атакувания акт, дори без касаторът да се е позовал и формулирал въпрос по чл.280, ал.1 ГПК по отношение на нея. С оглед тези правомощия на ВКС, решението следва да бъде допуснато до касация, поради евентуалната му недопустимост във връзка с правния интерес от предявяването на иска.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 40 лева.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 256 / 10.02.2014г. по т.д. № 2376 /2013г. на Апелативен съд – София.
УКАЗВА на касатора, [фирма], в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 40 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.