Върховен касационен съд Стр. 5
Върховен касационен съд Стр
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№844
София, 04.11.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на трети ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 723 по описа за 2016 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] чрез адвокат Н. Б срещу решение № 731/13.10.2015 г. на Варненски окръжен съд /ВОС/, търговско отделение по в.т.д. № 921/2015 г., потвърждаващо решение на Варненски районен съд /ВРС/, с което настоящият касатор е осъден да заплати на [фирма] сумата 23984.60 лв., заплатена на отпаднало основание ведно със законната лихва от 01.09.2014 г. до окончателното плащане и направените разноски.
В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност и необоснованост, а като основания за допускане на касационно обжалване – чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба на [фирма] оспорва допускането на жалбата и същата по същество по съображения в писмен отговор.
Третото лице помагач на страната на ответника и настоящ касатор – КЕВР не взима становище по жалбата.
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Изложените основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1 т.1-3 ГПК, поради следните съображения:
ВРС е сезиран с искове по чл.55 ал.1 предл.3-то ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД от [фирма] срещу настоящия касатор. За да потвърди уважителното решение на ВРС, ВОС е приел, че предявеният иск е такъв по чл.55 ал.1 предл.1-во ЗЗД. Основание за тази квалификация, според ВОС, са твърденията в исковата молба за присъединяване на ВяЕЦ, собственост на ищцовото дружество към електроразпределителната мрежа на ответното дружество /сега касатор/ и за фактическо използване на електроразпределителната му мрежа за пренос на произведената от ищеца електрическа енергия, както и за отпадане на установен от ДКЕВР размер на цената на достъп. По делото е безспорно установено, че ищецът е заплащал на ответника, сега касатор, цена за достъп по фактура № [ЕГН] от 07.01.2013 г. Не се спори, че заплащането е въз основа на определена временна цена за достъп от ДКЕВР с решение № Ц-33 от 14.09.2012 г., което решение е отменено от ВАС в частта му досежно определените временни цени за достъп. Не се твърди от никоя от страните наличие на писмен договор за уреждане на взаимоотношенията помежду им във връзка с предоставяне на услугата достъп до електроразпределителната мрежа, собственост на енергийното предприятие, вследствие на проведена законосъобразно процедура по присъединяване на обект на производителя – ищец към електроразпределителната мрежа, собственост на ответното дружество. Независимо от липсата на писмен договор за достъп до електроразпределителната мрежа, според ВОС, при фактическо предоставяне на услугата достъп до електроразпределителната мрежа, собственост на ответното дружество, вследствие на проведена законосъобразно процедура по присъединяване на обекта на производителя към електроразпределителната мрежа, ползващият услугата производител на електрическа енергия дължи заплащането на цена за достъп, определена от ДКЕВР. Според ВОС отмяната на решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. има обратно действие. Именно това отпадане на последиците от отменен административен акт поражда и задължението за възстановителни мерки, насочени към реституция на положението отпреди действието на акта /чл.301 АПК/ с решение № КМ – 1 от 13.03.2014 г. на ДКЕВР. Решението на ВАС за отмяна на решението на ДКЕВР за определяне на временни цени е конститутивно по своя характер и то рефлектира върху материалното административно правоотношение по повод издадения административен акт, като го променя с обратна сила. Промяната или конститутивното действие се изразява в отпадане на разпоредените с отменения акт права и задължения на присъединените производители на електрическа енергия от възобновяеми източници. Обратното действие на съдебното решение е следствие на конститутивния му характер. С оглед на тези съображения, според ВОС, предявения иск за сумата 23984.60 лв., представляваща получена без основание цена за достъп до електроразпределителната мрежа за периода от м.януари 2013 г. е доказан и основателен и следва да бъде уважен изцяло. Решението е подписано при особено мнение на съдия Ц. П., считаща, че предявеният иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата.
В настоящия случай касаторът излага доводи и формулира следните въпроси: 1.“Следва ли ищецът да направи уточнение в исковата молба какви са взаимоотношенията между него и ответника и да посочи, тези отношения дали се основават на облигационна връзка или не, или се основават на административен акт или не?“ и свързаните с този въпрос – „Редовна ли е исковата молба, в чиято обстоятелствена част не са изложени ясно и непротиворечиво твърдения за източника на правоотношението, съответно фактите от които произтичат претендираните права?“ и „Води ли до невъзможност да се индивидуализира спорния предмет несъответствието между посочените в исковата молба основание и петитум?“ 2. „Каква е правната характеристика и кой и кой е правопораждащия юридически факт на облигационното правоотношение по осигуряване на достъп до електропреносната мрежа между оператора на електроразпределителната мрежа и производителя на електрическа енергия от възобновяеми източници и кой е момента, от който то възниква?“ и свързаните с него – „Представлява ли решението на ДКЕВР, издадено на основание чл. чл. 30, ал. 1, т. 13 и чл. 21, ал. 1, т. 8 от ЗЕ от ЗЕ, правно основание за възникване на правоотношение по осигуряване на достъп до електропреносната мрежа между оператора на електропреносната мрежа и производителя на електрическа енергия от възобновяеми източници?“ и „Неопределеността на дължимото възнаграждение по договора за осигуряване на достъп до електропреносната мрежа между оператора на електроразпределителната мрежа и производителя на електрическа енергия от възобновяеми източници води ли до първоначална липса на основание за възникване на облигационното правоотношение по смисъла на чл 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД?“ Доводите и формулираните с тях въпроси касаят правната квалификация на предявения иск и изложените правни изводи във връзка с нея на ВОС, които според касатора са направени в противоречие с цитирана съдебна практика на тричленни състави на ВКС и ПП на ВС № 1/1979 г. За същите доводи се твърди и наличие на допълнителен критерий за селекция по чл.280 ал.1 т.3 ГПК ако се приеме неотносимост на цитираната съдебна практика. Спорът за правилността, респ. неправилността на квалификацията на иска и отговорът на този въпрос обуславя основание за обжалване по смисъла на чл.281 т.3 ГПК, не и основание за допускане на обжалване по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него решение само когато с последното решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определения от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, а когато липсва такова нарушение, дадената от съда правна квалификация на исковата претенция, с която е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението му /мотиви към ТР № 2/2011 г. на ОСГТК на ВКС/. Доколкото правната квалификация на иска касае правилността на решението и в случая тя е направена в рамките на очертания правен спор от ищеца с редовна искова молба с посочени факти от значение за спора /чл.127 ал.1 т.4 ГПК/, няма основание да се приеме вероятна недопустимост на въззивния акт, за която съдът следи служебно /т.1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/ и в каквато насока навеждат поставените от касатора въпроси. Всички останали доводи относно приложението на чл.55 ал.1 предл.1-во ЗЗД от ВОС също касаят правилността на обжалваното решение, но няма данни доколкото са формулирани въпроси в тази насока, те да са разрешени в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика – ПП на ВС № 1/1979 г. или на тричленни състави на ВКС по обективно неидентични казуси. Следва да се посочи още, че въпросът с действието на отменения от ВАС административен акт в случая – решение на ДКЕВР № Ц-33/14.09.2012 г. е разрешен в съответствие и с междувременно постановените решения на ВКС по чл.290 ГПК /р. № 212/23.12.2015 г. по т.д. № 2956/2014 г. и р. № 155/11.01.2016 г. по т.д. № 2611/2014 г. и р. № 157/11.01.2016 г. по т.д. № 3018/2014 г./, при което няма основание да се приеме наличие на допълнителен критерий за селекция по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, с оглед на твърдение за липса на съдебна практика по свързаните с него доводи и неотносимост на цитираната стара съдебна практика по същите.
По изложените съображения, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на ВОС.
На основание чл.78 ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по жалбата направените и поискани разноски в размер на 1600 лв. адвокатско възнаграждение /договор за правна защита и съдействие и списък на разноски по чл.80 ГПК/ за настоящата инстанция.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът :
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 731/13.10.2015 г. на Варненски окръжен съд, търговско отделение по в.т.д. № 921/2015 г.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], кв. Златни пясъци – И. 2, вх.А, ап.19 сумата от 1600 лв. /хиляда шестстотин лева/ адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.