4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№573
гр. София,15.07. 2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на четвърти юни през две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от съдия Костадинка Недкова т. д. N 3349 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 1238 от 16.06.2014г. по т.д. № 3826/2013г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение от 08.08.2013г. по т.д. № 3229/2012г. на Софийски градски съд, ТО, 10 състав, в частта за отхвърляне на предявените от касатора срещу [фирма] искове с правно основание чл.442 ТЗ за заплащане на сумата от 175 522,78 лева, представляваща разликата над присъдените 2679 лева от общо предявения размер от 178 201,78 лева – задължение по банкова гаранция изх. № НД 296/ 26.04.2006г. и в частта за разноските.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се иска отмяната му и уважаване на иска.
Ответникът по жалбата и иска, [фирма], счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на решението, а при допускането му иска потвърждаване на атакувания акт, като правилен. Претендира заплащане на направени за настоящата инстанция разноски.
Ответникът по жалбата – трето лице помагач, [фирма], не представя отговор по нея.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че процесната банкова гаранция е безусловна т.е. задълженията на банката – издател към бенефициера по гаранцията – ищец, не са поставени в зависимост от каквито и да било други, външни за гаранцията и за отношенията между издателя и бенефициера условия, произтичащи от други, също външни на гаранцията каузални, валутни и други правоотношения, включително и такива между наредителя и бенефициера. Въззивният съд е счел, че в настоящия случай бенефициерът е представил пред банката – гарант визираните в банковата гаранция искане – декларация /надлежно подписана и подпечатана/, че е доставил стоките в съответствие с договора, но не е получил плащане на падежа на предявената по гаранцията сума, както и фотокопия от фактурите, по които се предявява искането за плащането. Същевременно са изложени съображения, че условията за възникване на задължение на банката – издател да плати по гаранцията са уредени само и единствено в самата гаранция, но не всички в случая са осъществени. Гаранцията е издадена само с оглед обезпечаване и плащане на задължението за плащане на цената на стоките, предмет на сключения между наредителя и бенефициера договор № 007 / 06.01.2003г. и анекс № 10 към него от 05.01.2006г. за доставка на електродомакински уреди марка „GORENJE” по цени, съгласно фактури. Второто допълнително условие за плащане по гаранцията – представяне към искането за плащане на фотокопия от фактури не е самоцелно, като банката е поела задължениета на наредителя само за цена на стоки по фактури по посочения в гаранцията договор и анекса към него. Частта от фактурите, приложени към исканията за плащане по гаранцията, по които е отказано плащане от банката – ответник, въпреки, че са издадени между същите страни и за типово същия вид стоки – предмет на договор № 007 / 06.01.2003г., са издадени за доставки след датата на изтичане на срока на договора – 31.12.2010г., като с прекратяването на договора на посочената дата отпада и гаранционното задължение на банката за обезпечаване на задължението за плащане на цената на стоките, предмет на договора за доставка. Фактурите, издадени след тази дата, не са предмет на договора, изрично посочен в банковата гаранция, като източник на правоотношенията, задълженията на наредителя по които банката е приела да обезпечи. Не сочи на друг извод продължаването на срока на гаранцията след 31.12.2010г. – до 06.04.2012г., доколкото е възможно в посочения период на действие на гаранцията да бъдат представени искания за плащане на фактури, издадени преди 31.12.2010г. Каквито и да са отношенията на наредителя и бенефициента по доставката на уредите, документирани с фактури, издадени след 31.12.2010г., същите не са част от предмета и изпълнението на договора и анекса към него, посочени в гаранцията. Според решаващия състав, вписаното в банковата гаранция, че банката се е задължила неотменяемо, независимо от валидността и действието на договора да заплати всяка сума в размер на `150 000 лева, при получаване на определени документи, означава, че банката е длъжна да заплати всяка сума, предявена за плащане като цена на стоки по фактури, издадени в рамките на срока на действие на договора, но не и след изтичането му.
В изложението към касационната жалба се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните, обусловили изхода на спора правни въпроси: „/1/ А. на правоотношението между гаранта и бенефициера при банкова гаранция, може ли да бъде преодоляна в резултат на тълкуване на гаранционния документ?; /2/ Наличието на външна редовност на представените с искането за активиране на банковата гаранция документи, обуславят ли задължение на гаранта да прави същностна проверка на тези документи?; /3/ В какво се изразява надлежната грижа, която банката – гарант по банкова гаранция дължи при проверка на документите, посочени в гаранцията и представени с искането за плащане на сумите по нея?”. Касаторът поддържа, че спрямо първия въпрос е осъществена допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, твърди, че е налице противоречива практика на съдилищата по втория въпрос – чл.280, ал.1, т.2 ГПК и навежда основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на третия поставен въпрос.
Настоящият състав намира, че е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по конкретизираните от ВКС, съобразно т.1 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/ 2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправни въпроси, относими към предмета на производството и обусловили изхода на спора, а именно: относно абстрактния характер на банковата гаранция спрямо валутното отношение и извършването на преценка за наличие на външна редовност на посочените в банковата гаранция и представени с искането за плащане по нея документи, като условие за плащане по гаранцията.
По тези въпроси не е налице формирана практика на ВКС по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В цитираното от касатора решение на ВКС, постановено по чл.290 ГПК, е даден отговор на въпросите, свързани с предявяването на банковата гаранция за плащане, съобразно условията на договора между наредителя и гаранта и гаранционния документ, които не са пряко обуславящи крайния изход на спора, тъй като въззивният съд е приел, че в настоящия случай бенефициерът е представил пред банката – гарант визираните в банковата гаранция искане – декларация /надлежно подписана и подпечатана/, че е доставил стоките в съответствие с договора, но не е получил плащане на падежа на предявената по гаранцията сума, като е представил и фотокопия от фактурите, по които се предявява искането за плащане. Липсата на идентичност на въпросите води до необоснованост на твърдението за проявление на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
От друга страна, въз основа на представеното влязло в сила решение № 1330 от 29.10.2009г. по гр.д. № 1456/2009г. на Апелативен съд – София, се доказва наличието на второто релевирано от касатора основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като в него, противно на обжалваното въззивно решение, е прието, че с оглед абстрактния характер на банковата гаранция, за плащането по гаранцията е необходимо представяне на писмена претенция и други посочени в гаранцията документи, които външно изглеждат съотвестващи на условията на гаранцията, и те трябва да бъдат проверени от гаранта с надлежната грижа, за да се установи дали те външно отговарят на условията на гаранцията.
Настоящият състав намира, че е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване по материалноправните въпроси относно абстрактния характер на банковата гаранция спрямо валутното отношение и извършването на преценка за наличие на външна редовност на посочените в банковата гаранция и представени с искането за плащане по нея документи, като условие за плащане по гаранцията.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 3510,46 лева.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1238 от 16.06.2014г. по т.д. № 3826/2013г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение от 08.08.2013г. по т.д. № 3229/2012г. на Софийски градски съд, ТО, 10 състав, в частта за отхвърляне на предявените от касатора срещу [фирма] искове с правно основание чл.442 ТЗ за заплащане на сумата от 175 522,78 лева, представляваща разликата над присъдените 2679 лева от общо предявения размер от 178 201,78 лева – задължение по банкова гаранция изх. № НД 296/ 26.04.2006г. и в частта за разноските.
УКАЗВА на касатора, [фирма], в едноседмичен срок от съобщението да представят по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 3510,46 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.