О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 79
гр. София, 10.02.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на девети февруари през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от Костадинка Недкова т. д. N 2230 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ц. Н. Г. и Е. П. Г. срещу решение № 299 от 28.06.2016г. по в.гр.д. № 301/2016г. на Окръжен съд Плевен, с което е потвърдено решение № 45 от 13.01.2016г. по гр.д. № 4714/2015г. на Районен съд Плевен, в частта, с която е признато за установено по реда на чл.422 ГПК по отношение на касаторите, че дължат солидарно на [фирма] сумата от 22 610, 05 лева главница и сумата от 1 125.45 лева – лихва върху просрочената главница за периода от 21.01.2015г. до 17.07.2015г., ведно със законната лихва от 17.07.2015г. до изплащане на вземането и разноски, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради всички, предвидени в чл.281, т.3 ГПК основания – нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответникът, [фирма], счита, че не са налице основанията по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол, съответно моли касационната жалба да бъде оставена без уважение, като неоснователна. Претендира разноски в размер на 1 249.61 лв., съгласно приложен списък по чл. 80 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с договор от 08.12.2014г. банка [фирма], в качеството на цедент, е прехвърлила на [фирма], в качеството на цесионер, вземания в състоянието, в което са се намирали към датата на сключване на договора за цесия, произхождащи от договори за кредит, сключени от цедента с физически лица, като продадените вземания са описани подробно в приложение № 1, което е неразделна част от договора. Цесията е съобщена по чл.99, ал.3 ЗЗД от цедента на кредитополучателите на 20.01.2015г. чрез цесионера в качеството му на пълномощник на цедента. Въззивният съд е приел за допустимо цедентът да упълномощи трето лице, включително цесионера, да извърши уведомяването на длъжника за цесията от негово име. Според решаващия състав, върху новия кредитор преминават всички права, които старият кредитор е имал по отношение на длъжника във връзка със съществуващото към момента на сключване на договора за цесия вземане към длъжника, в това число и правото да обяви кредита за предсрочно изискуем при наличието на съответните предпоставки в договора за това. Въззивният съд е приел, че цесионерът надлежно е упражнил това свое право с връчването на писменото уведомление на 20.01.2015г., тъй като от заключението на икономическата експертиза се установява, че са настъпили условията на чл.15.4 от сключения анекс № 1/ 02.09.2010г. към договора за кредит, а именно – просрочие на една месечна вноска от страна на длъжниците. От този момент по отношение на дължимата главница по процесния договор е настъпила предсрочната изискуемост. С оглед на гореизложеното, въззивният съд е приел, че към датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 17.07.2015г. вземането на дружеството цесионер относно главницата в размер 22 610. 05 лева съществува изискуемо вземане в предявения в заявлението размер.
В изложението към касационната жалба се твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал.1, т. 1 – т.3 ГПК, като касаторът поставя следния правен въпрос: При липса на изрично делегирано право от цедента на цесионера да обяви предсрочна изискуемост на длъжника по банков кредит, със сключването на договора за цесия върху цедента преминава ли правото да обяви кредита за предсрочно изискуем?
Формулираният от касатора въпрос покрива общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол, тъй като е обуславящ за изхода на спора по предявените по реда на чл.422 ГПК положителни установителни искове от цесионера срещу длъжници по договор за кредит, предвид решаващият извод на съда, че право на обявяване на кредита за предсрочно изискуем е преминало на основание чл.99, ал.2 ЗЗД към новия кредитор със сключването на договора за цесия и е надлежно упражнено от него към момента на съобщаване по чл.99, ал.3 ЗЗД на цесията на длъжника. Цитираните решения на по-долустоящите съдилищата – решение от 14.05.2015г. по гр.д. № 6581/2014г. на Районен съд Русе и решение № 71 от 08.01.2016г. по гр.д. № 7762/2015г. на Районен съд Варна, не са представени и не са ангажирани доказателства същите да са влезли в сила, поради което те не се явяват практика на съдилищата по см. на чл.280, ал.1,т.2 ГПК, съобразно, т.3 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/ 2009г. на ОСГТК на ВКС. Същото се отнася и за решение от 03.05.2004г. по гр.д. № 1237/2003г. на ВКС, I ТО, постановено по реда на ГПК /отм./, което не формира задължителна практика на ВКС. Посочената практика по чл.290 ГПК на ВКС /решение № 3 от 16.04.2014г. по т.д. № 1711/2013г. на ВКС, I ТО, решение № 137 от 02.06.2015г. по гр.д. № 5759/2014г. на ВКС, III ГО и решение № 123 от 24.06.2009г. по т.д. № 12/2009г. на ВКС, II, ТО/ е неотносима към формулирания в изложението въпрос, тъй като в цитираните решения произнасянето на касационния съд е по други въпроси /по приложението на чл.99, ал.3 ЗЗД/, различни от поставения в настоящото производство /по чл.99, ал.2 ЗЗД/, на който не се дава отговор и с Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС.
По отношение на формулирания въпрос обаче е налице посочено от жалбоподателя допълнително основание за касационно обжалване – по чл.280, ал.1, т.3 от ТЗ, тъй като точното прилагане на закона и развитие на правото формират основание за допускане на касационно обжалване, което е налице, когато приносът в тълкуването на закона осигурява решаването на делата, съобразно точния смисъл на закона, какъвто е и настоящият случай.
Въз основа на горните съображения, касационното обжалване следва да се допусне, съгласно чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК, по материалноправния въпрос: „При липса на изрично делегирано право от цедента на цесионера да обяви предсрочна изискуемост на длъжника по банков кредит, със сключването на договора за цесия преминава ли върху цедента правото да обяви кредита за предсрочно изискуем?”
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторите следва да внесат по сметката на ВКС държавна такса в размер на 474,71 лева.
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 299 от 28.06.2016г. по в.гр.д. № 301/2016г. на Окръжен съд Плевен в частта, с която е признато за установено по реда на чл.422 ГПК по отношение на Ц. Н. Г. и Е. П. Г., че дължат солидарно на [фирма] сумата от 22 610,05 лева главница и сумата от 1 125.45 лева – лихва върху просрочената главница за периода от 21.01.2015г. до 17.07.2015г., ведно със законната лихва от 17.07.2015г. до изплащане на вземането.
УКАЗВА на касаторите, Ц. Н. Г. и Е. П. Г., в едноседмичен срок от съобщението да представят по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 474,71 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.