О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 345
гр. София, 07.06.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шестнадесети февруари през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 2271 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 977 от 12.05.2016г. по в.т.д. № 3695/2015г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 753 от 07.05.2015г. по т.д. № 2445/2014г. на Софийски градски съд. С последното касаторът е осъден да заплати на [фирма] сумата от 651 562.99 лв. на основание чл. 55 ЗЗД, законна лихва върху тази сума считано от 17.04.2014г. до окончателното изплащане на сумата, както и мораторна лихва в размер на 4 171 лв. за периода от 11.03.2014г. до 17.04.2014г.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Ответникът, [фирма], счита, че не са налице основанията за допускане на касационен контрол, както и че касационната жалба е неоснователна, поради което същата следва да се остави без уважение. Претендират се разноски в размер на 98 506.14 лв., съгласно представен списък по чл. 80 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за неправилно възражението на жалбоподателя, че след като между страните е възникнало договорно правоотношение и то не е прекратено/развалено, то институтът на неоснователното обогатяване е неприложим.Решаващият състав е приел за безспорно, че между страните не е имало сключен писмен договор за достъп до електроразпределителната мрежа на енергийното предприятие, тъй като такъв договор не би могъл да се сключи преди одобряване от ДКЕВР на цената за достъп и до одобряването на общите условия на този вид договори, задължителното съдържание на които общи условия е регламентирано в чл. 136 от Наредба № 3/21.03.2013 г. за лицензиране на дейностите в енергетиката. Въззиваемото дружество обаче е получавало такъв достъп в исковия период и е платило съответно възнаграждение. Фактическите отношения, свързани с предоставяне на услуга и плащане на цената й, не са спорни между страните. Липсата на утвърдени общи условия не обуславят недействителност на неформалното договорно правоотношение, което е възникнало между страните по делото. Свободата на договаряне, схващана като правото на договарящите да определят съдържанието на правоотношението между тях, е ограничена от повелителни норми на закона и от добрите нрави /чл.9 ЗЗД/. Законодателят е предвидил изрично съдържанието на онези права и задължения на страните, които засягат сфера с висок обществен интерес. Изискването за задължително съдържание с оглед определени права и задължения на страните не ограничава възможността страните да определят свободно онази част от съдържанието на договорната връзка, която не е обхваната и която не противоречи на императивните условия на закона. Не е предвидена форма за действителност /нотариална, писмена с нотариална заверка или писмена форма/ като условие за валидност на самия договор. За действителността на договора е без значение факта, че в периода на съществуването му държавният регулаторен орган не е утвърдил изискуемите от закона общи условия, тъй като тяхната задължителност възниква с утвърждаването им. По силата на пар.197 ал.2 ПЗР на ЗИДЗЕ законодателят е възложил на ДКЕВР да утвърди временни цени за достъп до сключването на договор, както и условията за достъп по см.чл.84 ал.2 ЗЕ, в случай че страните не сключат договор със задължителната регламентация на правата и задълженията на страните във връзка с диспечирането, предоставянето на студен резерв и допълнителни услуги, в определения в чл.84 ал.2 ЗЕ двумесечен срок. Тоест, в разпоредбата на чл.84 ал.2 ЗЕ законодателят е утвърдил по императивен начин част от задължителното съдържание на договора за достъп. Липсата на писмен договор за предоставяне на достъп, включващ изрични уговорки относно правата и задълженията на страните във връзка с диспечирането, предоставянето на студен резерв и допълнителни услуги, поражда задължение за ДКЕВР да определи условията за достъп, което административният орган е изпълнил с Решение №Ц-33/2012г.. Това решение замества на практика онази част от съдържанието на договора, която страните не са уредили въпреки нормативно установеното задължение за това. Санкцията, предвидена от законодателя в този случай е, че тези условия следва да се определят по административен път. С оглед горното и въз основа на изявленията на страните, съдът е приел, че в исковия период между тях е възникнало договорно правоотношение с предмет предоставяне на ищеца на право на достъп до електроразпределителната мрежа на [фирма] Съставът на Апелативен съд – София не е споделил становището на ищеца по иска, че прякото основание за дължимост на процесната цена е законовото задължение на ответника по чл.84 ал.2 и 3, чл.104 ЗЕ и пар.197 от ЗИД ЗЕ. Цитираните норми уреждат задължение за сключване на договор за достъп, но дължимите цени се регулират по административен път. Основание не е и решението на ДКЕВР, тъй като то не е източник на облигацията между страните. Задължението за плащане на цена за достъпа е част от императивно установеното в закон съдържание на договора. Затова и решението на ДКЕВР за определяне на размера на тази цена в изпълнение на държавната политика за централизирано регулиране на пазара на пренос и продажба на ел.енергия само по себе си не съставлява основание за плащането на цената за достъп, но е част от смесения фактически състав, пораждащ задължението за плащане- от една страна сключен договор за достъп, а от друга страна- решение на ДКЕВР за определяне на размера на възнаграждението, дължимо от производителя на ел.енергия. Да се приеме обратното би означавало да се отрече възмездният характер на договора за достъп, който изрично е предвиден и в ЗЕ. С отмяната на решението на ДКЕВР отпада правото на ответника по иска да търси плащане на цена за достъп в определения в отмененото решение размер. Независимо, че облигационната връзка между страните не е терминирана с отмяната на решението на ДКЕВР, разглежданата претенция за неоснователно обогатяване се основава не с липсата на право за ответника да задържи получената цена въобще, а с липсата на право да задържи платената в този размер цена. Размерът на цената за достъп е съществен елемент от уговорената престация и съставна част от основанието на задължението за плащането й. Затова и липсата на ликвидност, схващана в случая като безспорна установеност на вземането по размер, лишава от възможност кредитора да търси изпълнение на това задължение до момента, в който размерът на плащането бъде определен. Поначало всяко задължение е годно за изпълнение, когато е установено по основание и размер, и е настъпил уговорения или определения в закона падеж. Липсата на влязло в сила решение на административния орган, което да замести отмененото от ВАС решение Ц-33/2012г. не е юридически факт, водещ до прекратяване на облигацията, но погасява с обратна сила правото на кредитора да получи плащане на цената за достъп в размера, определен с отмененото решение на ДКЕВР, доколкото дължимостта й възниква само чрез принудителното му определяне по административен ред /чл.ЗО ал.1 т.13 ЗЕ/. В. характер на сделката не се засяга, но за ответника не съществува правото да търси изпълнение на паричното задължение, чийто размер не е определен и към този момент. Твърдението на жалбоподателя, че следва да се приложи по аналогия чл.326 ал.2 ТЗ, е неоснователно, тъй като посочената разпоредба има общ характер и приложението й е изключено от въведената от законодателя с императив специална норма за изключителна компетентност на ДКЕВР за определяне на размера на възнаграждението за достъп. Въззивният съд е приел, че не е проведено пълно и главно доказване на факти, изключващи правото на ищеца да получи връщане на даденото поради отпадане на задължението да се плати цената за достъп в определения от ДКЕВР размер с Решение №Ц-33/14.09.2012год., поради което е приел, че за ответното дружество е възникнало задължението да върне платената сума.
В изложението към касационната жалба се твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал.1 ГПК, като касаторът поставя следните правни въпроси: /1/ Може ли задължение за плащане по договор за достъп до електропреносна мрежа да има и друг недоговорен източник /сложен фактически състав от договор и нещо друго/ и ако може, кое е непосредственото основание за възникване на задължението за плащане – договорът или юридическите факти с недоговорен произход?, /2/ Допустимо ли е реализиране на кондикционен иск за неоснователно обогатяване поради отпаднало основание за договор с продължително или периодично действие, относимо към заплатените договорноустановени парични задължения до датата на отпадане но основанието? Представлява ли предварителното изпълнение, допуснато от закона за изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие сделки?, /3/ Гражданскоправен ли е смесеният фактически състав, който съдът е приел за единен източник на правоотношение и правно задължение и ако е гражданскоправен кои са правните норми и от кои отрасли, които установяват: а/ кой е главният елемент в смесения фактически състав- гражданскоправният или административният, б/ кой е гражданскоправният елемент, който е източник на СФС с гражданскоправна последица- възникване на правоотношение по достъп до електроразпределителната мрежа и в/ какво е правното значение на допълнителния административен елемент в режима на единния смесен фактически състав (валидност, съществуване, тълкуване, разваляне и прекратяване на породеното правоотношение), г/ какъв е правният режим на конкретния единен смесен фактически състав, който съдът е констатирал и д/ какво е правното значение на последващото отпадане на допълнителния административен елемент след пораждане на гражданскоправните последици, тяхното развитие и погасяване поради неизпълнение?, /4/ Допустимо ли е съдът при обосноваване на своите правни изводи да не посочи материалноправната норма, която прилага и от чийто диспозитив извежда релевантните за спора факти?, /5/ Може ли чрез съдебно тълкуване да се промени съдържанието на понятието „пределна цена“, като съдържанието й се сведе до „неизменимо фиксирана цена“?
Твърди се, че първите два въпроса са решавани противоречиво от съдилищата като са посочени следните съдебни актове: решение по гр.д. № 12946/2015г. на СГС, решение по гр.д. № 2412/2014г. на В., решение по гр.д. № 1483/2015г. на В., решение по гр.д. № 3/2015г. на В., решение по гр.д. № 260/2015г. на В., решение по гр.д. № 3020/2014г. на В., решение по гр.д. № 11899/2014г. на В., решение по гр.д. № 1599/2015г. на В., решение по гр.д. № 2768/2014г. на В., ,решение по гр.д. № 2549/2014г. на В., решение по гр.д. № 8059/2014г. на СГС, решение по гр.д. № 1520/2015г. на В., решение по гр.д. № 363/2015г. на В., решение по гр.д. № 850/2015г. на В..
По отношение на четвъртия поставен въпрос се поддържа, че същият е постановен в противоречие с раздел II на ППВС 1/1953г. , т. 19 от ТР № 1/2000г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Посочени са още следните решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 318 от 06.07.2012г. по гр.д. № 615/2010г. на ВКС, I ГО и решение № 246 от 27.05.2011г. по гр.д. № 1265/2010г. на ВКС,IV ГО.
Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационния контрол. Съгласно решение № 58/ 16.08.2016г. по т.д. № 332/ 2015г. на I ТО на ВКС и много други последващи решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, е прието, че отмяната по реда на АПК с влязло в сила решение на индивидуален административен акт – решение на ДКЕВР, сега КЕВР, определящ временни цени на достъп до електроразпределителната мрежа, предпоставя задължение за връщане на формираните въз основа на същото решение и заплатени от производителите на електроенергия от възобновяеми източници, на операторите на електроразпределителни мрежи, временни цени за достъп, като заплатени на отпаднало основание. В решение № 28/ 28.04.2016г. по т.д. № 353/ 2015г. на II ТО и други, е застъпено становището, че влязлото в сила решение, с което е бил отменен индивидуален административен акт, какъвто е характерът на решението за определяне на временни цени, има обратно действие. Задължителната практика на ВКС по горните два въпроса, които са обуславящите за изхода на спора, е многобройна и безпротиворечива. Доколкото въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС по въпросите, обусловили изхода на делото, липсва наведеното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като наличието на такава практика изключва и проявлението на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, съгласно т.3 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Същевременно, при липса на промяна на закона и на обществения ред, не е налице и необходимост от преодоляване на формираната от ВКС задължителна практика, поради което не е осъществено и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. С оглед изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Предвид изхода на спора, на ответника по касацията не следва да се присъждат разноски за настоящата инстанция, тъй като не се представени доказателства такива разноски да са направени /заплатени/ за касационното производство- описаните доказателства в списъка по чл.80 ГПК не са представени по делото. На второ място, разноски за по-долните инстанции не могат да бъдат присъдени от ВКС при липса на промяна на резултата по делото.
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 977 от 12.05.2016г. по в.т.д. № 3695/2015г. на Апелативен съд София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.