4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 259
гр. София, 28.03.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесети март през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова ч. т. д. N 762 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на [фирма], [фирма], София, [фирма], София, и [фирма], срещу определение № 961 от 18.06.2012г. по в.т.д. № 91/2012г. на Апелативен съд – Пловдив, с което по реда на чл.248 ГПК е оставена без уважение молбата им за допълване на постановеното по делото решение № 152/02.04.2012г. в частта за разноските чрез присъждане на съдебноделоводни разноски за въззивната инстанция в размер на 20 505,98 лева.
Частните жалбоподатели сочат, че атакуваното определение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържат, че апелативният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл.78, ал.1 ГПК, приемайки, че доколкото подадените от насрещните страни жалби са неоснователни, всяка от страните следва да понесе направените от нея разноски във въззивното производство. Излагат се съображения, че правилото на чл.78, ал.1 ГПК намира съответно приложение във въззивното производство, като в него отговорността за разноските се определя съобразно уважената част от претенциите, при отчитане на факта, че всяка страна осъществява процесуалното си представителство и подготвя защитата си не само по подадената от нея въззивна жалба, но и по въззивната жалба на другата страна. Твърди се, че предметът на въззивното производство обхваща и двете жалби с общ материален интерес в размер на претендираните суми за главници и лихви.
Ответникът по жалбата, [община], иска потвърждаване на атакуваното определение, като законосъобразно и обосновано. Счита, за правилен изводът на въззивния съд, че присъждането на разноските е в зависимост от основателността на предявената претенция и след като и двете въззивни жалби са приети за неоснователни, няма основание за присъждане на разноски. Прави се възражение по чл.78, ал.5 ГПК и се иска намаление на разноските за адвокатското възнаграждение, поради прекомерност, до нормативно установения минимален размер на адвокатските възнаграждения.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Частната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Въззивното производство е било образувано по жалби на двете насрещни страни, като ищците са обжалвали първоинстанционното решение в отхвърлителната му част, а ответникът- в частта за уважаване на исковете. С въззивното решение е прието, че жалбите са неоснователни, поради което изцяло е потвърдено първоинстанционното решение, с което [община] е осъдена по предявените частични искове да заплати на [фирма], [фирма], София, [фирма], София, и [фирма], общо /активна солидарност/ сумата от 250 000 лева – дължимо възнаграждение по договор от 29.04.2009г. и сумата 14 063,83 лева – обезщетение за забавено плащане за периода от 02.09.2010г. до исковата молба- 18.03.2011, ведно със законна лихва от исковата молба – 8.03.2011г. до окончателното плащане, като е отхвърлен искът за заплащане на обезщетение за забава плащането на главницата за периода от 10.06.2010г. до 01.09.2010г. и за разликата над уважения размер от 14 063,83 лева до заявения от 19 649,33 лева.
С молба по чл.248, ал.1 ГПК ищците – настоящи частни жалбоподатели, са направили искане за допълване на въззивното решение в частта за разноските чрез присъждане общо на 20 505,98 лева съдебноделоводни разноски за въззивната инстанция, като са посочили, че не само обжалваемият интерес на подадените от страните въззивни жалби, но и отхвърлянето на жалбата на насрещната страна е от значение за изхода на делото и от там – за отговорността за разноските.
С определение по чл.248, ал.3 ГПК апелативният съд е оставил без уважение молбата за допълване на решението в частта за разноските, аргументирайки се, че след като жалбите и на двете страни са приети за неоснователни, всяка от страните следва да понесе разноските за въззивната инстанция, така както са направени. Изложени са доводи, че съгласно разпоредбата на чл.78, ал.1 ГПК, разноските се дължат съразмерно на уважената част от иска – в случая въззивната жалба, тъй като с нея се инициира въззивното производство. Налице е корелация между основателността на искането, с което е сезиран съда, и правото да се присъдят направените в производството разноски. Направен е извод, че разноските не могат да се присъждат според обжалваемия интерес, който е приложим единствено при определяне на дължимата за производството държавна такса.
Във възивното производство [фирма] е запатил държавната такса по жалбата в размер на 111,71 лева и договореното адвокатско възнаграждение от 20 923,20 лева с вкл. ДДС.
Определението е частично неправилно.
За да се ангажира отговорността за съдебноделоводните разноски на насрещната по спора страна, е необходимо кумулативното осъществяване на следните предпоставки: /1/ Страната да е направила искане за присъждане на разноските до приключване на производството в инстанцията, за която се претендират; /2/ Те да са от категорията на посочените в чл.78, ал.1 ГПК съдебноделоводни разноски; /3/ Да са реално направени или да се фингира /чл.78, ал.8 ГПК/ извършването им; /4/ Да са представени доказателства за извършването им до изтичане на срока, в който може да се прави искане за присъждането им; /5/ Изходът на спора, предмет на разглеждане от съответната инстанция, да е в полза изцяло или частично на страната, претендираща разноските за тази инстанция, съгласно правилата, съдържащи се в чл.78, ал.1, ал.3 и ал.4 ГПК /единственото изключение е хипотезата на ал.2 на чл.78 ГПК, при която ответникът признава иск, за който не е дал повод за завеждането му, какъвто не е настоящият случай/.
В конкретния случай, посредством жалбите на двете насрещни страни като предмет на въззивното производство е въведен целият материалноправен спор, предмет на първоинстанционното решение. С въззивното решение жалбите и на двете насрещни страни са приети за неоснователни, поради което решението на първата инстанция е потвърдено изцяло. В тази хипотеза въззивното решение е постановено в полза на всяка от страните за тази част от спорното право, която е предмет на неуважената жалба на насрещната страна. Ето защо, пропорционално на тази част се определя и размера на дължимите й разноски /съобразно съотношението на тази част към пълния размер на материалноправния спор, предмет на въззивното производство/. Апелативният съд правилно е отчел, че за сумата от 5585,50 лева, предмет на неуважената жалба на ищците, резултатът от въззивното производство е отхвърляне на иска за тази сума, но в противоречие с цитираната от него разпоредба на чл.78, ал.1 ГПК, не е съобразил, че отхвърлянето на жалбата на ответника по исковете е по същество уважаване на исковете на ищците за сумата от 264 063,80 лева от въззивната инстанция, поради което, на основание чл.78, ал.1 ГПК, на последните се дължат направените от тях разноски за тази инстанция, съразмерно на уважената част на спорното материално право, предмет на въззивното производство.
С оглед горното и при реално направени само от един от ищците, [фирма], разноски за въззивната инстанция, възлизащи на 21 034,91 лева /111, 71 лева- държавна такса и 20 923,20 лева- адвокатско възнаграждение/, на основание чл.78, ал.1 ГПК, размерът на дължимите на [фирма] разноски възлиза на 20599,19 лева, изчислен пропорционално на уважената част /21 034,91 лв. х 264063,80 лв./ 269649,30 лв./. По отношение на останалите частни жалбоподатели липсват доказателства да са направили разноски за въззивната инстанция, поради което на това основание частните им жалби се явяват неоснователни.
Направеното от ответника едва в частната жалба срещу определението по чл.248, ал.3 ГПК възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на размера на адвокатското възнаграждение е преклудирано и като такова не следва да бъде разглеждано. За направените разноски във въззивното производство страните могат да искат присъждането им най-късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на въззивното дело, в който срок следва да се упражни и правото по чл.78, ал.5 ГПК да се иска намаляването на адвокатското възнаграждение, поради прекомерност. Това произтича от принципите за състезателност и равенство на страните в гражданския процес /чл.8 и чл.9 ГПК/, съобразно които страните следва да изчерпат всички свои искания най-късно до приключване на разглеждането на делото пред съответната инстанция. Страната не може едва в производството по чл.248 ГПК за допълване / изменение на въззивното решение в частта за разноските или в частната жалба срещу определението по чл.248, ал.3 ГПК да упражни за първи път правото си по чл.78, ал.5 ГПК да търси намаляне като прекомерно на заплатения от насрещната страна адвокатски хонорар за въззивната инстанция, тъй като в това производство страните не могат да отстраняват направени от тях процесуални пропуски. В процедурата по чл.248 ГПК единствено съдът, постановил решението, може да поправи допуснати от него грешки при формиране на волята си относно отговорността за разноските. Предвид изложеното, като несвоевременно направено, искането по чл.78, ал.5 ГПК за намаляване на заплатеното адвокатско възнаграждение за въззивното производство, е преклудирано, и като такова се счита за неизвършено. Тъй като по сега действащия ГПК съдът не може служебно да повдига въпроса за намаление на адвокатското възнаграждение, поради прекомерност, произнасянето по него би било нарушение на принципа за диспозитивното начало в гражданския процес.
С оглед горното, обжалваното въззивно определение е неправилно в частта, с която се отхвърля молбата по чл.248, ал.1 ГПК на [фирма], поради което в тази част следва да бъде отменено.
Доколкото в молбата по чл.248, ал.1 ГПК искането за присъждане на разноски е направено за сумата от 20 505,98 лева, по-малка от дължимия размер от 20599,19 лева, то след отмяна на определението на апелативния съд по отношение на ищеца, [фирма], в полза на него следва да се присъдят разноски за въззивната инстанция в размер на 20 505,98 лева.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ОТМЕНЯ въззивно определение № 961 от 18.06.2012г. по в.т.д. № 91/2012г. на Апелативен съд – Пловдив, постановено по реда на чл.248 ГПК, в частта, с която се отхвърля молбата па чл.248, ал.1 ГПК на [фирма], като вместо това ПОСТАНОВЯВА
ДОПЪЛВА по реда на чл.248 ГПК, постановеното по в.т.д. № 91/2012г. на Апелативен съд – Пловдив решение № 152/02.04.2012г. в частта за разноските, като ОСЪЖДА [община] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], разноски за въззивното производство по в.т.д. № 91/2012г. на Апелативен съд – Пловдив в размер на 20 505,98 лева.
ПОТВЪРЖДАВА определението в останалата част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.