О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 895
гр. София, 23.11.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от Костадинка Недкова т.д. № 1136 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Касаторите В. Р. А., В. Г. С.-А., С. Г. Г., Ж. Г. С., А. Д. Сарафска, С. Г. Г. и Д. Г. С. са подали касационни жалби, с които се обжалва решение № 2472/15.12.2015г. по в.гр.д. № 3835/2015г. на Апелативен съд С., с което е отменено решение № 2609/21.04.2015г. по гр.д. № 812/2013г. на Софийски градски съд в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на наследниците на починалия Г. С. К. сумата от по 100 000 лв. за всеки, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, и са отхвърлил изцяло исковете, предявени от наследниците на починалото лице срещу „Д.-Общо застраховане“ ЕАД.
В касационните жалби се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради всички, предвидени в чл.281, т.3 ГПК основания – нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответникът, Л. В. Т., поддържа, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.
Ответникът, [фирма], също представя отговор, в който изразява становище, че подадените касационни жалби са неоснователни. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че застрахованият водач не е виновен за настъпването на ПТП, поради което исковете по чл. 226, ал.1 КЗ и чл. 86, ал.1 ЗЗД, предявени от В. Р. А., В. Г. С.-А., С. Г. Г., Ж. Г. С., А. Д. Сарафска, С. Г. Г. и Д. Г. С. срещу [фирма] и Л. В. Т. за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, са отхвърлени като неоснователни.
Въззивният съд е приел, че в нарушение на съдопроизводствените правила първоинстанционния съд се е произнесъл по същество на предявените от А. Д. Сарафска, С. Г. Г. и Д. Г. С. срещу Л.Т. евентуални искове по чл.45 ЗЗД, въпреки обстоятелството, че е формирал извод за частична основателност на главната претенция, която е била предявена срещу ответника [фирма]. Решението в тази си част е било процесуално недопустимо, но не е било обжалвано от страните, поради което е влязло в законна сила и се ползва със сила на пресъдено нещо, с която се отрича виновното и противоправно поведение на водача Т.. С оглед на това и тъй като отговорността на застрахователя е обусловена от тази на прекия причинител на увреждането, въззивната инстанция е приела, че това е достатъчно основание за отхвърляне на преките исковете по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ на А. Д. Сарафска, С. Г. Г. и Д. Г. С. срещу застрахователя. По отношение на останалите ищци силата на пресъдено нещо не се формира, тъй като същите не са предявили деликтен иск по чл.45 ЗЗД срещу Л. Т..
Въззивната инстанция е приела въз основа на приетото без възражения заключение на съдебна автотехническа експертиза, следния механизъм на настъпване на произшествието: На 19.01.2010г. около 13.45ч. в [населено място], по „Околовръстен път Изток“ са се движили попътно в посока [населено място] три МПС : л.а.“Сузуки“, модел „С.“ с ДК№М 41-76 АР, управляван от наследодателя на ищците -Г. К. С.; Т. зад лекия автомобил; л.а.“Ауди“, модел „А4″ с ДК№С 18-83 КА, управляван от Л. Т. със скорост на движение от 95км.ч. При достигане на района пред кантара за превозни средства, водачът на лекия автомобил „Ауди“ е предприел маневра „изпреварване“ на движещия се пред него Т., като е преминал в лявата лента за движение. Водачът на другия лек автомобил е започнал да намалява скоростта си на движение и след като е достигнал скорост от порядъка на 25км.ч., е предприел маневра „завиване наляво“ и е насочил автомобила към лявата пътна лента, която е пресякъл и е достигнал до левия край на пътното платно. В този момент л.а.“Ауди“ е достигнал до предната част на Т.-а и настъпва удар между двата леки автомобила. Въз основа на така установения механизъм на ПТП, апелативният съд е приел, че не се установява водачът Л.Т. да е нарушил правилата за движение по пътищата, вследствие на което е настъпил пътния инцидент. Същият е предприел маневра изпреварване, при която е съобразил разпоредбата на чл.42 от ЗДвП, като е заел лявата пътна лента след като се е убедил, че в нея няма други изпреварващи или насрещно движещи се автомобили. Водачът първоначално не е бил в състояние да възприеме намиращото се пред товарния автомобил МПС, с оглед габаритите на товарната композиция. От заключението по допуснатата САТЕ се установява, че водачът Т. е могъл да възприеме предприелия маневра „ляв завой“ л.а.“Сузуки“ от разстояние от около 20 метра, в която ситуация същия не е имал техническа възможност да спре управляваното от него превозно средство. Без значение е обстоятелството, че застрахованото лице е нарушило правилата за движение, които регламентират допустимата скорост на движение в участъка, в който е настъпило ПТП, тъй като това обстоятелство не рефлектира върху предотвратимостта на удара /при разрешена максимална скорост от 90 км/ч. същият се е движил с 95 км/ч./, тъй като, според експертното заключение, ударът е предотвратим при скорост на движение не по-висока от 28км/ч. Посочено е, че поведението на водача е било съобразено с разпоредбата на чл.20, ал.2 от ЗДвП. Аргументирано е, че при преценката, дали има виновно поведение на водача и нарушаване разпоредбата на чл.20, ал.2 ЗДвП, винаги трябва да се изследва конкретната пътна обстановка, мястото на удара, както и поведението на пострадалия с оглед възможността обективно и субективно да се възприеме дадено препятствие като опасност за движението. Необходимо е да се даде обоснован отговор, дали водачът на МПС е бил длъжен да очаква възникване на опасност на пътя съобразно конкретната пътна обстановка и поведението на пострадалия, възможно ли е било от обективната и субективна страна той да е възприел пострадалия като опасност и дали има виновно нарушение на конкретни правила за движение. Ако с оглед конкретната пътна обстановка нищо не е предполагало към предвидимост на поведението на пострадалия водач, то няма нарушаване разпоредбата на чл.20, ал.2 ЗДвП. От събраните по делото доказателства се установява, че видимостта е била нормална, а навлизането на л.а.“Сузуки“ в лентата за насрещно движение не е било предвидимо за застрахования обстоятелството. Единствена причина за настъпване на инцидента е поведението на пострадалия, който е предприел маневра „завой на ляво“ на неразрешено място и без да се убеди, че лентата за насрещно движение е свободна. Въз основа на горното е направен извод, че след като застрахованият водач не е виновен за настъпването на ПТП, то не е налице основание за ангажиране отговорността на неговия застраховател, поради което предявените искове с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ са отхвърлени като неоснователни.
Касаторите В. Р. А., В. Г. С.-А., С. Г. Г. и Ж. Г. С. представят изложение, в което е пояснено, че същото е относимо и към двете касационни жалби, подадени от тях. В изложението се твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал.1, ГПК, като касаторите поставят следните правни въпроси: /1/ „Следва ли въззивният съд да съобрази и обсъди поведението на всеки от участниците в ПТП съобразно обективно установените факти, касаещи хоризонтална и вертикална пътна маркировка, респ. кои правила важат и за двамата при тези релевантни факти?“ /2/ „Следва ли съдът да обсъди какви са задълженията на водача на изпреварващото МПС от правна страна с оглед обективно установената намалена видимост и забраната за изпреварване при намалена видимост?“ /3/ „Следва ли съдът да съобрази и обсъди мястото на удара и ползва ли се с предимство водачът на изпреварващото МПС, когато е в насрещна лента за движение на двупосочен път, състоящ се от две срещуположни ленти за движение и то при наближаване на неурегулирано кръстовище от лявата му страна?“ /4/ „Следва ли да се изследват причините за техническата непредотвратимост на удара и дали тя не се дължи на конкретни правни действия, респ. бездействия, нормативно установени в ЗДвП и ППЗДвП и какво е дължимото поведение на застрахования водач при наличието на обективно намалена видимост, която същия е могъл и е бил длъжен да възприеме от субективна страна и да съобрази поведението си с забраната за изпреварване при ограничена видимост?“. /5/ „Следва ли съдът за изследва дължимото поведение на застрахования водач при обективно установена ограничена видимост и каква скорост, респ. действие е следвало да извърши, респ. да не извърши водачът на увреждащото МПС при наличие на намалена видимост?“. Посочено е, че поставените въпроси са решени в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в ППВС № 7/ 27.12.1965 г. Т. 1 и т. 4, ППВС № 1/10.11.2985 г., както и в Решение № 115 от 30.04.2013 г. по т. д. № 805/11 г., на ВКС, II ТО и Решение № 180 от 25.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 991/2014 г., III ГО.
Към касационна жалба с вх.№ 2726/23.02.2016г. на А. Д. Сарафска, С. Г. Г. и Д. Г. С. също е представено изложение по чл.280, ал. 1 ГПК, в което се твърди, че са налице основанията по т.1 и т.3 от същата разпоредба. Поставени са следните правни въпроси, за които се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл.280, ал.1, т.1: /1/ „Имат ли право пострадалите от пътно транспортно произшествие право да предявяват и съответно да проведат успешно иск по чл. 226,ал.1 от КЗ директно срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“, независимо от това дали са предявили или не иск по чл. 45 от ЗЗД срещу деликветна, с основание,произтичащо от същото събитие?“- твърди се, че този въпрос е решен в противоречие с Тълкувателно решение № 2 / 2010 от 22.05.2012 година по тълкувателно дело № 1 / 2010 година на ОС на ТК на ВКС. /2/ „Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани?“ /3/ „Когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение, и разпоредбата на чл. 272 от ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания, както и допустимо ли е въззивният съд да препраща към мотивите на първата инстанция, когато първоинстанционният съд не е обсъдил всички доказателства и не се е произнесъл по всички доводи и възражения на ответника?“- твърди се, че втори и трети въпрос са решени в противоречие с решение № 157/08.11.2011 г. по т.д. № 823/2010 г. на ВКС, II ТО., решение № 344/21.09.2012 г. по гр. д. № 862/2011 г. на ВКС, IV ГО., решение № 127/05.04.2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г. на ВКС IV., ГО решение № 554/08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ВКС IV ГО и решение № 194/18.06.2013 г. по гр. д. № 1100/2012 г. на ВКС IV ГО, /4/ „Следва ли въззивната инстанция да допусне събирането на нови доказателства, относно обстоятелства, за които първоинстанционният съд не е указан на ответника, че не сочи доказателства?“, /5/ „Представлява ли съществено процесуално нарушение на съда, липсата на доклад, който да отдели спорното от безспорното, да дава указания, които са подлежащите на доказване факти и обстоятелства и чия е тежестта на доказване, както и длъжен ли е въззивният съд да отстрани това нарушение на първоинстанционния съд?“ –твърди се, че този въпрос е решен в противоречие с Решение № 886/23.12.2010 г по гр.д. № 1553/009 г. на ВКС, р. № 458/23.11.2011 г. по гр.д. № 73/2011 г. на ВКС, р. № 700/06.12.2010 г. по гр.д. № 304/ 2010 г. на ВКС, р. № 429/25.1 ] .2011 г. по гр.д. № 3/2011 г. на ВКС, р. № 307/20.03.2012 г. по гр.д. № 284/2011г . на ВКС. /6/ „Следва ли въззивната инстанция да допусне събирането на нови доказателства, относно обстоятелства, за които първоинстанционният съд не е указал на ответника, че не сочи доказателства?“- твърди се, че този въпрос е разрешен в противоречие с решение № 112/14.06.2011г. по гр. дело № 372/2010 г. на ВКС, IV ГО. Поставени са и следните въпроси по чл. 280, ал.1,т.3 ГПК: /7/ „Допустимо ли е провеждане на иск по чл. 226, ал.1 от КЗ пряко срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ в случай, когато при условията на евентуалност заедно с него е предявен и иск по чл. 45 от ЗЗД срещу деликвента, който иск е отхвърлен с влязло в сила решение, ако това решение е постановено в нарушение на процесуалните правила и въззивният съд е приел това с решението си ?“, /8/ „При наличието на допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд, във връзка с извършен от него доклад по реда на чл. 146 от ГПК, което не е поправено от въззивният съд с изготвяне на нов доклад, в който опороченото действие да е повторено и да е указано на страните, кои са фактите, които се нуждаят от доказване, по дело, касаещо деликт, възникнал при нарушение на Закона за движението по пътищата, въззивният съд, приемащ първоинстанционното решение за незаконосъобразно при изградените доводи за наличие на нарушения на правила за движение по пътищата, длъжен ли е да се произнесе по направени „по същество“ възражения от ищците, свързани с поддържани доводи за наличие на нарушения на правилата за движение по пътищата, различни от обсъжданите от първата инстанция?“, /9/ „Допустимо ли е при констатирана процесуална недопустимост на атакуваното първоинстанционно решение, въззивният съд да се произнася със съдебен акт, отменящ възприетото от него в мотивите на решението като недопустимо съдебно решение и решаващ спора „по същество“ ?“
Всички поставени от касаторите, В. Р. А., В. Г. С.-А., С. Г. Г. и Ж. Г. С., въпроси се свеждат до задължението на въззивния съд да установи конкретните обстоятелства, в които се изразява механизмът на ПТП и въз основа на тях да направи извод, дали е осъществен фактическият състав по чл.45 ЗЗД. В настоящия случай, решаващият състав е основал решението си на съвкупна преценка на всички обстоятелства, относими към механизма на ПТП, установени въз основа на заключението на неоспорената от страните автотехническата експертиза, вкл. причините за непредотвратимостта на удара, вина за което е прието, че има наследодателят на ищците, предприел ляв завой, без да се убеди, че лентата за насрещно движение е свободна. Липсва установяване на намалена видимост, съответно на „неурегулирано кръстовище”, и установено от вещото лице, че пътни знаци в участъка не се наблюдават, поради което въпросите на касаторите, основаните на тези твърдения, са неотносими за спора. Въззивният съд е изследвал и дължимото от водачите поведение съобразно ЗДвП и ППЗДвП. С оглед горното, не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол по жалбата на В. Р. А., В. Г. С.-А., С. Г. Г. и Ж. Г. С..
Не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване на въззивното решение и в частта, в която са отхвърлени исковете на останалите касатори, А. Д. Сарафска, С. Г. Г. и Д. Г. С.. Първият и седмият въпрос от изложението към касационната им жалба не покриват общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд не е отрекъл възможността да бъде предявен пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ /отм./, а се е позовал на функционалната зависимост на отговорността на застрахователя от тази на деликвента, и на факта, че със сила на пресъдено нещо е установено, че застрахованото лице не носи деликтна гражданска отговорност във връзка с ПТП, въз основа на което е изведено, че и застрахователят по риска „гражданска отговорност на автомобилистите” не дължи заплащане на застрахователно обезщетение. Въззивната инстанция, въпреки, че е констатирала недопустимостта на решението на първата инстанция по исковете по чл.45 ЗЗД, не се е позовала на нея, тъй като е посочила, че решението по тези искове е влязло в сила и се ползва с обвързваща страните по него сила на пресъдено нещо, поради което и последният въпрос не може да предпостави допускането на касационния контрол. По отношение на втория и третия въпрос също не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като апелативният съд е обсъдил всички обстоятелства, релевантни за спорното право и обсъдил направените пред въззивната инстанция оплаквания. Останалите въпроси за допуснати от въззивната инстанция съществени процесуални нарушения във връзка с липсата на доклад, разпределението на доказателствената тежест, събирането на нови доказателства, произнасянето по възраженията на страните, са неотносими за изхода на спора спрямо касатори, А. Д. Сарафска, С. Г. Г. и Д. Г. С., тъй като решаващият мотив на съда, за да отхвърли предявените от тях искове е влизане в сила на решението по предявените от тях деликтни искове по чл.45 ЗЗД и функционалната обусловеност на отговорността на застрахователя от тази на застрахования деликвент при застраховка „гражданска отговорност”. С оглед липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, безпредметно е обсъждането на наведените допълнителни критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
С оглед изхода на спора, всеки от касатори следва да заплати на ответното застрахователно дружество разноски в размер на 3177 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2472 от 15.12.2015г. по т.д. № 3835/2015г. на Апелативен съд С..
ОСЪЖДА В. Р. А., ЕГН [ЕГН], В. Г. С.-А., ЕГН [ЕГН], С. Г. Г., ЕГН [ЕГН], Ж. Г. С., ЕГН [ЕГН], А. Д. Сарафска, ЕГН [ЕГН], С. Г. Г., ЕГН [ЕГН], и Д. Г. С., ЕГН [ЕГН], всеки един от тях да заплати на [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК], по 3177 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.