О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 292
гр. София, 16.06.2017год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и пети май през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова ч. т. д. N 2198 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на адвокат Ж. С. З., АК Стара З., като пълномощник на Д. Г. С. и Теменуга Л. С. – Н., срещу определение № 427 / 31.08.2016г. по в.т.д. № 256 / 2016г. на Апелативен съд – Пловдив в частта, в която е оставена без уважение молбата по чл.248 ГПК на Д. Г. С. и Теменуга Л. С. – Н., чрез пълномощника им адв. Ж. З., за изменение на въззивното решение чрез присъждане на адвокатски хонорар по чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата за въззивната инстанция.
В частната жалба се поддържа, че определението на въззивния съд по чл.248 ГПК в обжалваната част е неправилно, поради нарушение на процесуалния и материалния закон. Твърди се, че искането за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА изхожда не от страните по делото, а от тяхния процесуален представител, което е ясно заявено по делото и видно то представените договори за правна помощ и списък на разноските и действията в открито съдебно заседание. Сочи се, че изявлението на адвоката за присъждане на разноските и възнаграждение за адвокат включва и собственото му искане за определяне и присъждане на адвокатското му възнаграждение. Ако е била налице неяснота относно искането, се поддържа, че съдът е следвало да даде указания за отстраняването й. Поддържа се, че атакуваното определение в обжалваната част е постановено при нарушение на чл.38, ал.2 ЗА и чл.36, ал.1 ЗА, като е нарушен принципа на възмездност на адвокатския труд.
Ответникът по частната жалба, [фирма], счита, че не са налице основания да допускането й до касация, съответно поддържа, че жалбата е неоснователно по съображения, изложени в представения отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Частната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Съгласно т.24 от Тълкувателно решение № 6 / 06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, определението на въззивния съд за допълване и изменение на въззивното решение в частта за разноските по чл.248, ал.1 ГПК се обжалва по реда на чл.274, ал.2 ГПК, а не по чл.274, ал.3 ГПК, поради което обжалването му не е обусловено предпоставките на чл.280 ГПК.
За да отхвърли молбата по чл.248 ГПК за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА, апелативният съд е приел, че е бил своевременно сезиран с искане за присъждане на възнаграждението в полза на страните, но е счел искането за неоснователно, тъй като възнаграждението по чл.38, ал.2 ЗА е дължимо на представляващия ги по делото адвокат. Посочено е, че за първи път страните са направили искане за присъждане та възнаграждението в полза на адвоката им едва с молбата по чл.248 ГПК, което е ново искане, направено след приключване на съдебното дирене и на устните състезания.
Определението е неправилно.
Преди даване ход на устните състезания във въззивната инстанция е представен, подписан от пълномощника на страните, списък на разноските, в който е посочено „адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА за въззивниците Д. С. и Теменуга С. – Н.”, отграничено от общо направените /заплатени/ от тях и И. С. разноски от 6100 лева /1000 лева- държавна такса и заплатено адвокатско възнаграждение от И. С. от 5100 лева/. Видно от протокола от съдебното заседание процесуалният представител на въззивниците – ищци е заявил: ”Моля да ни се присъдят направените разноски пред двете съдебни инстанции”.
С оглед на така установените факти по делото, настоящият състав на ВКС намира, че апелативният съд е бил своевременно сезиран със списъка по чл.80 ГПК с искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за представителството на двете ищци, а не на същите, каквото се съдържа и в изявлението на адвоката в открито съдебно заседание, където искането за разноски е направено и от негово име /искането е „да ни се присъдят разноските”, а не „да им се присъдят разноските”/. Основателно е оплакването на жалбоподателя, че ако за съда е било налице неясно в чия полза се прави искането за разноските по чл.38, ал.2 ЗА, той е следвало да даде указания за отстраняването й.
Предмет на въззивното производство е само неуважената от първоинстанционния съд част от исковете по чл.226, ал.1 ЗК /отм./ за заплащане на обезщетение в размер на 50 000 лева в полза на Д. С. и в размер на 70 000 лева в полза на Теменуга С. –Н., поради което дължимото на адв. З. възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА е в размер общо на 4130 лева за осъщественото процесуално представителство на тези страни пред въззивната инстанция.
Предвид изложеното, обжалваното определение следва да бъде отменено като неправилно, като се присъди на адв. З. адвокатско възнаграждение от 4130 лева за въззивната инстанция.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ОТМЕНЯ определение № 427 / 31.08.2016г. по в.т.д. № 256 / 2016г. на Апелативен съд – Пловдив в частта, в която е оставена без уважение молбата на Д. Г. С. и Теменуга Л. С. – Н., чрез пълномощника им адв. Ж. З., за присъждане на адвокатски хонорар по чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата за въззивната инстанция, като ДОПЪЛВА в частта за разноските за въззивната инстанция решение № 193/14.06.16г., постановено по същото дело, както следва:
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], да заплати на адв. Ж. С. З., АК Стара З., на основание чл.38, ал.2 ЗА, адвокатско възнаграждение в размер общо на 4130 лева за въззивната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.