О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 417
гр. София, 06.07.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на първи юни през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 1047 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място], против решение № 7 от 11.01.2017г., постановено по в.т.д. № 546/2016г на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 24 от 06.07.2016г. по т.д. № 44/2015г. на Окръжен съд – Разград. С първоинстанционното решение дружеството – касатор е осъдено да заплати на „Т.-ХАС А. П. Дограма И. М. Т. Т. И. И. санайн ве Т. Л. Ш.” О., [населено място], Република Турция, на основание чл. 53 от Конвенцията на О. за международна продажба на стоки сумата от 30 054,16 лева, предявена като частичен иск от общо 583 220,48 лева, представляваща неплатена цена на доставени на ответника стоки по посочени фактури.
Касаторът твърди, че въззивното решение е порочно, тъй като е постановено в противоречие с материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Сочи, че в доклада си първоинстанционният съд е квалифицирал предявения иск с правно основание чл.327, ал.1 ТЗ във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД, като е разпределил доказателствената тежест на страните по делото, но впоследствие в съдебното си решение е квалифицирал иска по чл.53 от Конвенция на О. относно договорите за международна продажба на стоки, като мотивите на акта са изцяло обвързани и съобразени с разпоредбите на конвенцията. Счита за неправилен изводът на въззивния състав и постановен в противоречие с т. 2 от ТР №1/9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че „само съществено нарушение на процесуалния закон може да доведе до неправилност на решението поради това основание; в настоящия случай, подобно съществено нарушение, което да ограничи правата на страните или тяхната защита не е налице; въпреки неточността на доклада за една част от доставките, същата не е попречила на страните да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства”. Поддържа, че по отношение исковите претенции, обхващащи периодите преди датата 1.08.2011г. /моментът на влизане в сила Конвенцията за Република Турция/ следва да се приложи различна правна уредба. Твърди, че решаващият съд се е позовал единствено на заключението на вещото лице, като е игнорирал обстоятелството, че по делото не са представени първични документи /инвойс-фактури/, въз основа на които ищецът основава претенцията си. Счита, че при постановяване на въззивното решение не са обсъдени всички ангажирани по спора доказателства, както и направените от ответника възражения с отговорите на исковата и допълнителната искова молба. Отправено е искане за присъждане на направените разноски за всички инстанции.
Ответникът по жалбата и ищец по исковете, „Т.-ХАС А. П. Дограма И. М. Т. Т. И. И. санайн ве Т. Л. Ш.” О., не представя отговор.
Ответниците по жалбата – трети лица помагачи на страната на ответника по исковете, М. Г. М., Мерал М. А.-Б. и Т. М. А., също не изразят становището си по жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Съставът на апелативния съд е приел, че е сезиран с иск от „Т.-ХАС А. П. Дограма И. М. Т. Т. И. И. санайн ве Т. Л. Ш.” О. срещу [фирма] за заплащане на сумата в размер на 30 054,16 лева, представляваща част от обща сума в размер на 583 220,48 лева, неплатена цена по издадени фактури за периода от 2.05.2011г. до 30.10.2014г. по договор за покупко-продажба на стоки, сключен между посочените страни. Приел е от фактическа страна, че страните не спорят, а и от събраните доказателства се установява, че от 14.01.2011г. ищецът е доставял на ответника стоки – метални и алуминиеви профили, дръжки за врати, панти и др., свързани с упражняване на търговската дейност на последния, производството на П. и алуминиева дограма. Във връзка с доставката на материалите са издадени множество фактури, по част от които е налице частично изпълнение на задължението на купувача – касатор за заплащане на стойността на получените стоки. Възражението на ответника по иска за пълно изпълнение /плащане/ на продажните цени от страна на купувача чрез предоставяне на суми като служебен аванс на съдружник в дружеството – купувач е счетено за недоказано с оглед доказана посредством графологични експертизи неавтентичност на подписа на съдружника върху представените от ответната страна разписки за получаване на сумите и върху протокола от Общото събрание на ответното дружество, на което е взето решение предоставената сума на съдружника да бъде използвана за изпълнение на задълженията към насрещната страна по договора.
Според решаващия състав, относно доставките, направени в периода от 14.01.2011г. до 01.08.2011г., на основание чл.1, ал.1, б.”а” от Конвенцията за международна продажба на стоки /КМПС/, същата не намира приложение, тъй като тя е ратифицирана от Република Турция на 07.07. 2010г., но е влязла в сила за нея на 01.08.2011г., поради което за доставките в посочения период приложимото право се определя от правилата на КМЧП- съобразно правото на държавата, дължаща характерната престация, като е прието, че това е правото на Р България, на чиято територия се намира управлението и мястото на дейност на купувача. Изложени са съображения, че за доставките за периода от 01.08.2011г. до 21.02.2015г. приложимо право, с оглед международния характер на продажбите, е КМПС. Счетен е за основателен доводът на ответника по иска, че първоинстанционният съд не е съобразил международния характер на продажбите и неправилно е определил в доклада за приложими разпоредбите на ТЗ и ЗЗД вместо приоритетните на Конвенцията за част от доставките- тези след 01.08.2011г. Посочено е, че неправилното определяне на приложимото право за една част от доставките е рефлектирало и върху възприетата правна квалификация на иска по чл.327, ал.1 ТЗ вр. чл.79, ал.1 ,пр.1-во ЗЗД, а не като иск по чл.53 от КМПС. Въпреки извършеното нарушение от първоинстанционния съд, въззивната инстанция е приела, че първоинстанционното решение, с което предявения иск е уважен, е правилно като краен резултат. Във връзка с направената различна правна квалификация в доклада / по чл.327, ал.1 ТЗ/ и в решението /по чл.53 КМПС/, е мотивирано, че процесуалното нарушение не е съществено, тъй като няма за последица ограничаване на правата на страните или на тяхната защита., доколкото неточната правна квалификация в доклада за част от доставките не е попречила на страните да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства. Изведено е, че в конкретния случай за апелативния съд не е налице задължение да дава указания на страните относно разпределението на доказателствената тежест, поради отсъствието на дадени неправилни или неточни указания към страните от първоинстанционния съд, които да са довели като резултат непредставяне на относими доказателства. Посочено е, че от заключението на съдебно – счетоводната експертиза, съобразно анализираните митнически декларации и съпътстващите ги документи /сертификати за движение на стоката, товарителници, Т. карнети, опаковачни листи и др./ се установява, че действителната стойност на получените материали възлиза на 1 012 190,64 щ.д., от които са заплатени 692 423,71 щ.д., като дължимият неплатен остатък е от 316 766,93 щ.д.
В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните въпроси които, според него, са обусловили изхода на конкретния правен спор: „/1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните /изложени във въззивната жалба/ и събраните доказателства по делото?; 2/ След като въззивният съд е приел за основателни доводите на въззивника за допуснато от първоинстанционният съд нарушение на материалния закон при преценката за приложимото право, следвало ли е въззивната инстанция да промени квалификацията на иска?; /3/ Представлява ли съществено процесуално нарушение липсата на доклад или непълен доклад по делото от страна на първоинстанционния съд и на въззивния съд на основание чл. 146 ГПК, който да отделя спорното от безспорното, как се разпределя доказателствената тежест на твърдените факти; последиците от недаване на указания за кои факти и обстоятелства страните не сочат доказателства, за да могат страните да предприемат съответните процесуални действия? и При констатиране на пропуск или недостатък в доклада на първоинстанционния съд, следва ли въззивния да даде указания за ангажиране на доказателства?; /4/ Неправилното определяне на приложимото право, нарушава ли правото на страните да предприемат съответните процесуални действия за защита на своите интереси?; /5/ Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?”. Намира, че по формулираните въпроси са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, предвид следното:
Направената в първоинстанционното решение неправилна правна квалификация по чл. 53 КМПС относно исковете за заплащане на продажната цена за част от доставките /тези до 01.08.2011г./, погрешното квалифициране по чл.327, ал.1 ТЗ в доклада на претенциите за продажна цена за доставките след 01.08.2011г. в конкретния случай не водят до нарушение на правото на защита на страните, тъй като: относимите за фактическите състави на чл.327, ал.1 ТЗ и чл.53 КМПС обстоятелства са едни и същи, за тях правилно е разпределена от съдилищата доказателствената тежест и страните са ангажирали доказателства във връзка с горните факти. Въззивният съд подробно е изложил мотиви относно действителната правна квалификация на исковете за заплащане на продажна цена по доставки с международен елемент за периода до и след 01.08.2011г., като е споделил крайният извод на първата инстанция за дължимост на продажните цени, но съобразно дадената от самият апелативен съд правилна правна квалификация. С оглед на това, въпроси втори, трети и четвърти не могат да предпоставят допускането на касационния контрол, тъй като не са допуснати от съдилищата съдържащите се във въпросите съществени процесуални нарушения, като дадените от решаващия състав разрешения са в съответствие със задължителната практика на ВКС, погрешно интерпретирана от касатора. Първата инстанция е указала на касатора – ответник по иска, че носи тежестта на доказване на направеното от него възражение, че е заплатил получените от него стоки, за което жалбоподателят е ангажирал доказателства още с отговора на исковата молба, които не са ценени като доказателствен материал, единствено поради установената по реда на чл.193 ГПК неавтентичност на писмените документи. За съдът не съществува задължение да указва на страните, че със сочените от тях доказателства не се доказват фактите във връзка, с които се представят доказателствата. Не са налице и твърдяните от касатора в първи и пети въпрос процесуални нарушения, тъй като съдът е обсъдил доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност. Следва да се има предвид, че преценката на съда относно доказателствата и приетите за доказани въз основа на това факти касаят правилността на акта и не могат да бъдат предмет на разглеждане в селективната фаза на касационното производство. Не е налице и поддържаната нередовност на исковата молба, изразяваща се в недостатъчна конкретизация на извършените от ищцовото дружество доставки и дължимата продажна цена по всяка от тях при поддържаното от ищеца наличие на трайни търговски отношения между страните. Вярно е, че въззивният съд е обосновал крайния изход на спора въз основа на приетата съдебно счетоводна експертиза, но при липса на оспорване на заключението от страните, което при това е изготвено не само въз основа на счетоводството, водено от ответника, но и на документацията в Митническо бюро – Р. при проверка на всички митнически декларации и другите документи /сертификати за движение на стоката, товарителници, Т. карнети, опаковачни листи и др/, съпътстващи извършването на вноса на стоките, доставени от ищеца на ответника за процесния период, като липсва искане по чл.190 ГПК от страна на касатора.
Водим от горното, В. касационен контрол, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 7 от 11.01.2017 г., постановено по в.т.д. № 546 по описа за 2016 г. на Апелативен съд -Варна.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.