О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 416
гр. София, 06.07.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шестнадесети март през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 324 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по жалба на „А. ДД” срещу решение № 242 от 20.10.2016г. по в.гр.д. № 266/ 2016г. на Окръжен съд – Ловеч, с което е потвърдено решение №17 / 11.03.2016г., постановено по гр.д. № 133/2015г. на Районен съд – Луковит. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявения от касатора ,„А. ДД”, против [фирма] иск за заплащане на сумата от 22 221,30 лева, претендирана цена /навло/ за извършени услуги по договор за превоз на товари от 02.01.2014г. и издадени във връзка с него фактури № 1257/07.01.2015г., № 1327/04.02.2015г. и № 1332/ 07.02.2015г., ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба- 14.05.2015г. до изплащане на вземането, като са присъдени в полза на ответника по иска разноски.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано.
Ответникът по жалбата, [фирма], твърди, че липсват основания за допускане на касационния контрол, съответно се поддържа, че жалбата е неоснователна. Иска присъждане на направените за настоящото производство разноски в размер на 500 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че ищецът – касатор не е доказал наличие на възлагане и реално извършване на услугите, за които е издал процесните три фактури. Решаващият състав се е аргументирал със следното: липсва съгласуван съобразно клаузите на договора месечен график относно курса, вида и обема на товара; в товарителниците не е посочен получател на стоката, не е налице индивидуализация на стоката, тъй като е използвано родово понятие – „ел. уреди”; превозът е определен единствено с тегло на товара, а не във въведения с договора критерий за отчитане- в километри, печат на изпращач е поставен само на 15 от общо 45 товарителници; не се установява фактурите за които превози се отнасят – описанието е превозна услуга без конкретизация по критерий период,пробег или маршрут; възложителят по договора за превоз не е осчетоводил нито една от услугите, чието заплащане се търси, съответно фактурите не са включени в дневника за продажбите и за тях не е ползван данъчен кредит; ищецът не е ангажирал доказателства това да е сторено до края на едногодишния период по ЗДДС; само по себе си осчетоводяването на фактурите от издателя им не е достатъчно за обосноваване на постигнато съгласие с възложителя и за доказване на реалното извършване на превоза; голяма част от превозите са за период след прекратяване на договора, поради изтичане на срока му.
В приложеното изложение по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси, за които твърди, че са разрешени от въззивната инстанция в противоречие с практиката на ВКС: „/1/ В чия тежест следва да се отнесе непровеждането на доказване на твърдени положителни факти, от които страната извлича изгодни за себе си правни последици?; Липсата на възражение по отношение на твърдените факти и обстоятелства освобождава ли страната, която се позовава на тях от задължението да ги доказва по силата на общото правило на чл.154, ал.1 ГПК?; /2/ Настъпва ли преклузия за страните да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, предвидена в чл.266 ГПК, при неизпълнение от съда на задълженията му по чл.266 ГПК?; /3/ Следва ли упражняването на правата на търговеца, свързани с използването на данъчен кредит с оглед нормите на ЗДДС, да се счита за доказателство за наличието на съответна правна сделка и нейното изпълнение?”. Наред с гореизложеното, касаторът поддържа, че обжалваното решение е нищожно, съответно недопустимо, поради което ВКС следва да допусне служебно касационния контрол, а преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по съществото на касационната жалба.
На първо място, жалбоподателят не сочи от какво извежда вероятната нищожност / недопустимост на обжалвания акт, като настоящият състав не установява при служебната проверка осъществяване на обстоятелства, водещи до извод за вероятното наличие на посочените пороци- нищожност, съответно недопустимост на въззивното решение, поради което съгласно т.1 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/ 2009г. на ОСГТК на ВКС, няма основание за служебно допускане на касационния контрол.
На второ място, поставените от жалбоподателя въпроси също не могат да предпоставят допускането на касационното обжалване, предвид следното: Въззивната инстанция е отхвърлила претенциите за заплащане на навло, като е приела по същество, че ищецът не е доказал при условията на пълно доказване наличие на съгласие на страните за конкретните превози по рамков договор за превоз и реалното им извършване. Въпросът относно приложението на чл.266 ГПК е поставен във връзка с отказ на решаващия състав да допусне да се издаде удостоверение, въз основа на което да се снабди с удостоверение от ТД на НАП-Ловеч, дали процесните фактури са посочени в годишната данъчна декларация /Г./ на ответника. Въззивната инстанция се е аргументирала с това, че Г. не съдържа доказателства за отразяване на фактури, поради което тя не може да служи за доказване на факта, дали фактурите са отразени в дневниците на покупките. Видно от изложеното, в случая не се касае до приложението на чл.266 ГПК, а до обективна невъзможност със соченото от страната доказателство да се установи твърдяния факт, предвид законовоустановеното съдържание на писменото доказателство, чието събиране се иска – Г.. Ето защо, втори въпрос не покрива общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК и не може да обуслови допускането на касационния контрол. Това е относимо и за третия формулиран въпрос, тъй като решаващият извод на съда за липса на доказано съгласие на страните за конкретните превози и за извършването им се гради върху съвкупната преценка на всички доказателства, каквато е и задължителната практика на ВКС, в която вписванията в дневниците на продажбите и използване на данъчен кредит не се преценят самоцелно и отделно от другите доказателства, като в конкретния случай решаващият извод на съда не се извежда само въз основа на факта, че при ответника липсва осчетоводяване на фактурите и ползване на данъчен кредит във връзка с тях. Първият въпрос също не може да предпостави допускането на касационния контрол, тъй като тежестта на доказване на обстоятелствата, които са от значение за основателност на иска е на ищеца, а не на ответника, като фактът, дали документооборотът е по електронната система „ЕРПИ”, не е сред решаващите мотиви на съда, посочени по-горе, които именно са обусловили крайния изход на спора.
С оглед изхода на спора, на ответника по касацията следва да се присъдят разноски в размер на 500 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1758 от 17.08.2016г. постановено по в.гр.д. № 2070 по описа за 2016г. на Апелативен съд –София.
ОСЪЖДА ,„А. ДД”, ЕИК[ЕИК], да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], направени разноски за настоящото производство в размер на 500 лева- заплатено адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.