О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№334
[населено място] 21.07.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и осми юни през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова ч.т.д.№2180/15г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.274 ал.2 вр. чл.248 ал.3 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Р. Б. Г. [населено място],Германия против определение №175/14.04.2015г. по т.д.№1180/2014г. на Пловдивски апелативен съд 3 гр. с-в,с което е оставена без уважение молбата му по чл.248 от ГПК за изменение на постановеното по делото решение №59/16.02.2015г. в частта,с която съдът е отказал да присъди претендирани от него разноски в размер на 6300 лв. за адвокатско възнаграждение. Твърди,че така постановеното от въззивния съд определение не е съобразено със задължителната практика на ВКС – ТР №6/2012г. на ОСГТК на ВКС и определение №20/17.03.2013г. по т.д.№1296/11г. на ВКС,допускащи представянето на доказателства за реалното извършване на разноските да става и в представения срок за представяне на писмени бележки.
Ответната страна по частната жалба [фирма] не се е ангажирал със становище по нея.
Върховният касационен съд констатира,че частната жалба е подадена в срок от легитимирано да обжалва лице срещу съдебен акт от категорията на обжалваемите,поради което я намира за допустима.
Разгледана по същество,е неоснователна.
Видно от данните по делото,в последното заседание по делото страната-частен жалбоподател Р. Б. Г. е представила списък на разноски,с който е поискала да й бъдат присъдени такива за адвокатско възнаграждение в размер на 6300 лв.,съгласно описани 4 бр. фактури,които не са представени към списъка или в предходен момент.Противната страна е възразила срещу размера на адвокатското възнаграждение,намирайки го за прекомерен. С определението,с което е обявил за приключени устните състезания по делото,съдът е определил в полза на страните срок за представяне на писмени бележки.В последния ден на този срок процесуалният представител на Р. Б. Г. е представил такива,към които е приложил 4-те бр. фактури,описани в списъка,както и преводно нареждане за кредитен превод. С постановеното по делото решение по съществото на спора съдът е отказал да присъди претендираната от ответника със списъка за разноски сума от 6300 лв.,като е посочил,че списъкът за разноски не представлява доказателство за плащането им; към него не са приложени платежни документи за направени такива,а представените с писмените бележки фактури и преводно нареждане не могат да бъдат кредитирани,тъй като не са събрани по предвидения ред в съответния процесуален срок.
С молба по чл.248 от ГПК частният жалбоподател е поискал решението в посочената му част да бъде изменено,като е изложил аналогични на посочените в частната жалба доводи за основателност на искането му.
С атакуваното определение П. е оставил молбата без уважение,излагайки съображения за допустимост,но неоснователност на искането,позовавайки се на разпоредбите на чл.154 ал.1 и чл.149 от ГПК,според които страната е длъжна в законоустановените преклузивни срокове да ангажира доказателства във връзка със своите твърдения. Отказал е да сподели довода на молителя,че доказателства за плащането на разноски могат да бъдат представени и с писмената защита с аргумента,че по този начин би се нарушило правото на защита на другата страна с оглед невъзможността същата да вземе становище по тях,като евентуално ги оспори.
Определението на П. е правилно.Същото не е постановено в противоречие със създадената задължителна съдебна практика.Според мотивите, изложени към т.11 от цитираното от частния жалбоподател ТР №1/06.11.2013г. по тълк.д.№6/12г. на ОСГТК на ВКС, „представянето на писмена защита,така , както е установено с чл.149 ал.3 от ГПК,не може да бъде разбирано разширително,т.е. да бъде възможност за връщане на приключила вече фаза на процеса – тази,в която могат валидно да бъдат правени искания,с които се сезира съда,респективно да бъдат представяни доказателства,спрямо които противната страна не може да ангажира становище.Следователно с писмената защита не могат да бъдат предявени процесуално валидно искания за присъждане на разноски,съответно за техния размер.“ Мотивите,въз основа на които П. е отхвърлил молбата по чл.248 от ГПК са в съответствие така приетото от ОСГТК на ВКС. Не се констатира и противоречие на приетото от него с посоченото в определение №20/17.01.2013г. по т.д.№1296/11г. на ВКС ТК II т.о.,доколкото със същото не е допуснато до касационно обжалване определение,с което е отказано изменение на решение в частта за разноските,като в мотивите ВКС е посочил,че „изводът на въззивната инстанция,че искането за присъждане на разноски не следва да бъде уважено, поради непредставяне на доказателства в срок /до приключване на устните състезания във въззивното производство/, е в съответствие с трайно установената съдебна практика“.
Предвид изложеното,определението на П. по чл.248 от ГПК подлежи на потвърждаване като правилно и законосъобразно.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение №175/14.04.2015г. по т.д.№1180/ 2014г. на Пловдивски апелативен съд 3 гр. с-в
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.