11
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№265
София,09.05.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и девети април две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА К.
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ И.
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица К.
т. дело № 3479/ 2013год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място]; [фирма] – [населено място]; [фирма] – [населено място]; Г. Е.” Е. – [населено място] и [фирма] – [населено място] срещу Решение № 154 от 10.06.2013 г. по т.д.№148/2013г. на Варненски апелативен съд, с което е отменено Решение №1546 от 02.11.2012 г. по т.д.№1124/ 2011 г. на Варненски окръжен съд и е постановено друго, с което са отхвърлени исковете: на [фирма] – [населено място] за 630 евро, част от сумата 6300 евро- претърпяна загуба и 42 768.25 евро, част от сумата 427 682.53 евро – пропуснати ползи от неизпълнение на задължения по договор за присъединяване; на [фирма] – [населено място] за 630 евро, част от сумата 6300 евро – претърпяна загуба и 47 559.15 евро, част от сумата 475 591.48 евро – пропуснати ползи от неизпълнение на задължения по договор за присъединяване; на [фирма] – [населено място] за 630 евро, част от сумата 6300 евро – претърпяна загуба и 44 710.93 евро, част от сумата 447 109.30 евро – пропуснати ползи от неизпълнение на задължения по договор за присъединяване; на [фирма] – [населено място] за 630 евро, част от сумата 6300 евро – претърпяна загуба и 54 899.95 евро, част от сумата 548 999.45 евро – пропуснати ползи от неизпълнение на задължения по договор за присъединяване и на [фирма] – [населено място] за 630 евро, част от сумата 6300 евро – претърпяна загуба и 43 198.59 евро, част от сумата 431 985.88 евро – пропуснати ползи от неизпълнение на задължения по договор за присъединяване срещу [фирма] – [населено място], с оплакване за недопустимост, неправилност и необоснованост.
Жалбоподателите излагат, че към подадената от [фирма] – [населено място] въззивна жалба след изтичане на срока по чл. 259 ал. 1 ГПК, въззивникът е подал и „Допълнение към жалба”, съставляващо въззивна жалба, тъй като съдържа подробни съображения в какво се състои порочността на решението. Тъй като съгласно практиката на ВКС – Р.№ 764/19.01.2011 г. по гр.д.№ 1645/2009 г. на ІV г.о. по реквизита на въззивната жалба по чл. 260 т. 3 ГПК следва да се разбират конкретните оплаквания и доводи за неправилност и съгласно ТР №1/04.01.2001 г. по гр.д.№1/ 2000 г. на ВКС, ОСГК неизлагането на конкретни оплаквания за неправилност не е основание да се остави без движение въззивната жалба, жалбоподателите считат, че непосочването на пороците на решението, е наказано от законодателя с практически изключително ограничения полезен ефект на бланкетната въззивна жалба предвид правомощията на въззивния съд съгласно чл. 269 ГПК и приетото от ВКС в т. 10 от ТР №1/04.01.2001 г. по гр.д.№1/2000 г. на ВКС, ОСГК и в Р.№ 250/27.06.2011 г. по гр.д.№1061/ 2010 г. на ВКС, ІV г.о. Цитират практика на ВКС за правомощията на въззивния съд съгласно чл.269 ГПК:Р.№764/ 19.01.2011г. по гр.д.№1645/2009 на ІV г.о.;Опр.№535/29.10.2012г. по гр.д. №520/2012 г. на ІІ г.о.;Опр.№338/04.05.2012г. по ч.гр.д.№289/2012г. на ІV г.о.; Р.№255/11.07.2011 г. по гр.д.№587/2010 г. на ІV г.о.;Р.№14/03.08. 2012 г. по гр.д.№217/2010 г. на І г.о.; Опр.№542/ 31.05.2011 г. по гр.д.№ 1478/2010 г. на І г.о.; Опр.№ 456/24.03.2011 г. по гр.д.№1891/2010 г. на ІV г.о. и Опр.№878/24.06.2011 г. по гр.д.№1322/2010 г. на ІV г.о. Аргументират, че въззивната инстанция е имала правомощие да провери само валидността, допустимостта и липсата на противоречие на първоинстанционното решение с материалния закон, и вместо да потвърди решението, е разгледала спора по същество, без да има такива правомощия, затова решението е недопустимо.
В Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване поддържат, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса: при липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба има ли въззивният съд правомощия да извършва проверка относно правилността на първоинстанционното решение (да разгледа спора по същество). Сочат, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК: Р.№670/27.12.2010 г. по гр.д.№1728/2009 г.на ІІІ г.о.;Р.№764/19.01.2011 г. по гр.д.№ 1645/2009 г. на ІV г.о.;Р.№255/11.07.2011 г. по гр.д.№587/2010 г. на ІV г.о.;Р.№189/09.07.2012 г. по гр.д.№107/2012 г. ІІІ г.о. и Р.№14/03. 08.2012 г. по гр.д.№217/2010 г. на І г.о., съгласно която въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната част, по останалите въпроси, отнасящи се до правилността на решението, е ограничен от оплакванията, посочени в жалбата и служебно не може да се позовава на различни от сочените основания за неправилност, нито да се произнася по въпроси, които не са разгледани в първоинстанционното производство, като надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на решението.
По въпроса: с изтичане на срока по чл. 259 ал. 1 ГПК преклудира ли се възможността въззивникът да посочи пороци на обжалваното решение, непосочени в жалбата, жалбоподателите поддържат основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1, евентуално по т.2 ГПК и сочат съдебна практика: Р.от17.02.2012 г. по гр.д.№10706/2011 г.на СГС, недопуснато до касация с Опр.№535/29.10.2012 г. по гр.д.№520/ 2012 г. на ВКС, ІІ г.о. и Опр.№338/04.05.2012 г. по ч.гр.д.№289/2012 г. на ВКС, ІV г.о., съгласно която с изтичане на срока за въззивно обжалване се преклудира възможността да се сочат пороците на решението.
По въпроса: допустимо ли въззивният съд да назначи експертиза при липса на оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, жалбоподателите поддържат основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК и сочат практика на ВКС:Р.№341/02.07.2010 г. по гр.д.№ 177/2010г. на ІІ г.о., в което е прието, че при липса на искане,процесуално недопустимо е въззивният съд служебно да събира доказателства и Р.№ 20/09.03.2011 г. по т.д.№311/2010 г.на т.о.,съгласно което без въззивникът да се е позовал в жалбата на процесуални нарушения, включително на такива, свързани с разпределението на доказателствената тежест в доклада, съдът неправилно е допуснал експертиза за първи път във въззивната инстанция. Евентуално поддържат основание по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК с оглед решаването на въпроса от ВКС в обратен смисъл в Р.№ 118/30.05.2011 г. по гр.д. №467/2010 г. на І г.о. и Р.№ 446/16.11.2011 г. по гр.д.№1375/2010 г. на ІV г.о.
Ответникът по касационната жалба [фирма] – [населено място] (с предишно наименование [фирма]) по съображения, изложени в писмен Отговор, оспорва оплакването за недопустимост на решението, като поддържа, че е изложил в Допълнение към въззивната жалба оплаквания за неправилност на решението, с което е отстранил нередовността й. Оспорва искането за допускане на касационно обжалване, като аргументира, че с оглед Допълнението към въззивната жалба, не са налице поддържаните от жалбоподателите основания за допускане на касационно обжалване, оспорва и по същество жалбата, като неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е отменено решение, с което са уважени осъдителни искове, предявени при условията на обективно и субективно съединяване, които са отхвърлени, намира, че касационната жалба е недопустима срещу решението в частта относно предявените от всеки от ищците иск за 360 евро – обезщетение за вреди, частичен от иск за сума 3600 евро, на основание чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК. Касационната жалба е валидна, допустима и редовна в частта срещу въззивното решение относно осъдителните искове за пропуснати ползи на всеки от ищците, предявени като частични, с цена на всеки иск, която не е до 10 000 лв., съгласно чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК.
По оплакването за недопустимост на въззивното решение:
Съгласно т. 1 от ТР №1 от 19.ІІ.2010 г. по тълк.д. №1/2009 на ВКС, ОСГТК, Върховният касационен съд, при вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, е длъжен и служебно да го допусне до касация, като жалбоподателят не следва да сочи основания за допускане на касационно обжалване, и преценката на валидността и допустимостта на решението се извършва с решението по същество. Жалбоподателите поддържат, че въззивното решение е недопустимо, защото поради подадената бланкетна въззивна жалба и преклудирането на оплакванията за неправилност на решението, посочени в Допълнението към жалбата, на основание чл. 269 ГПК въззивнияг съд е имал правомощие да провери само валидността, допустимостта и липсата на противоречие на първоинстанционното решение с материалния закон, и вместо да потвърди решението, е разгледал спора по същество, без да има такива правомощия.
Решението не е недопустимо на поддържаното основание. Установена е съдебната практика, че недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество – постановено е решение при липсата на право на иск или при ненадлежното му упражняване, решение, постановено при липса на положителна или наличие на отрицателна процесуална предпоставка, постановено решение, когато съдът е бил десезиран, решение, постановено по жалба, която е била недопустима или просрочена. Въззивният съд е бил сезиран с подадена в срок въззивна жалба, която е бланкетна, и не е разгледал основанията за неправилност на решението, изложени от въззивника в Допълнението към въззивната жалба, подадено след изтичане на срока по чл. 259 ал. 1 ГПК. Подадената бланкетна въззивна жалба е редовна и допустима, като изискването на чл. 260 т. 3 ГПК в жалбата да се очертаят конкретни пороци на решението, има пряка връзка с ограничения характер на въззивното обжалване, съгласно чл. 269 пр. 2 ГПК, доколкото те определят обхвата на дейността на въззивната инстанция, т.е. те се отнасят до основателността на жалбата, а не до редовността й. Въззивният съд дължи произнасяне по съществото на делото в пределите, в които е приел, че е сезиран, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК, е касационно основание за неправилност по чл. 281 ГПК и не е основание за обезсилване на решението, като недопустимо. В този смисъл е постановеното от ВКС на основание чл. 290 ГПК и задължително за долустоящите съдебни инстанции Р.№255/ 11.07.2011 г. по гр.д. № 587/2010 г. ІV г.о.
По поддържаните основания по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 2 ГПК:
Въпросът: с изтичане на срока по чл. 259 ал. 1 ГПК преклудира ли се възможността въззивникът да посочи пороци на обжалваното решение, непосочени в жалбата, не е релевантен за делото.
Както сочат и жалбоподателите въз основа на посочената съдебна практика, с изтичането на срока по чл. 259 ал. 1 ГПК, предвид разпоредбата на чл. 269 пр.2 ГПК, настъпва преклузия за обосноваване на жалбата – за посочване на пороците на обжалвания акт – и въззивната жалба не може да бъде допълвана.
Постановени са от ВКС на основание чл. 290 ГПК: Р.№300/23.07. 2012 г. по гр.д.№ 1366/2011 г. на ІV г.о., в което е прието, че от съдържанието на въззивната жалба, в която съгласно чл. 260 ал. 1 т. 3 и т. 4 ГПК страната следва да посочи в какво се състои порочността на решението и какво е искането й, се определя коя част от решението е предмет на обжалване, и когато въведените в жалбата оплаквания са за пороци на цялото решение, а искането е за отмяна в определена част, съдът оставя жалбата без движение за отстраняване допуснатата неяснота. В Р.№670/27.12.2010 г. по гр.д. № 1728/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о. е прието, че по арг. от чл. 262 ал. 1 ГПК въззивната жалба не се оставя без движение, ако не съдържа указание за порочността на обжалваното решение по чл. 260 т. 3 ГПК, с което законодателно е възприето корективното тълкуване в т.4 на ТР №1/2001 г. на ВКС, ОСГК, създадено за ГПК (отм.), предвиждащ пълен въззив.
В съответствие с посочената съдебна практика са извършените по делото процесуални действия – първоинстанционният съд, чрез който е подадена въззивната жалба, я е оставил без движение за представяне на пълномощно и внасяне на държавна такса, а въззивният съд в Определението от 03.04.2013 г. е обосновал, че не допуска исканите от въззивника с Допълнението към въззивната жалба доказателства, което се прави несвоевременно – не със самата жалба. Така въззивният съд не е извършил действия за оставяне без движение бланкетна въззивна жалба за посочване от въззивника на порочността на решението съгласно чл. 260 т. 3 ГПК и е приел, че е преклудирана възможността извън срока по чл. 259 ал. 1 ГПК въззивникът да обоснове в какво се състои порочността на обжалваното решение,затова поставения от жалбоподателите въпрос не е решен в изложения смисъл от въззивния съд и не е релевантен за делото.
По въпроса за правомощията на въззивния съд по чл. 269 ГПК да проверява правилността на първоинстанционното решение при липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба – т.е. да разгледа спора по същество.
Задължението на въззивния съд за служебно произнасяне се отнася за валидността на първоинстанционното решение и за допустимостта му в обжалваната част, по отношение правилността на акта съдът е ограничен от посочените в жалбата основания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, като може да преквалифицира иска, или когато следи за защита интереса на определени частноправни субекти. Извън тези две хипотези при решаване на делото по същество въззивната инстанция проверява законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални действия на първоинстанционния съд и обосноваността само на посочените в жалбата негови фактически констатации. В този смисъл е установена съдебна практика – тази, формирана от ВКС по реда на чл. 290 ГПК и задължителна за долустоящите съдебни инстанции:Р.№255/ 11.07.2011 г. по гр.д. №587/2010 г. ІV г.о.; Р.№702/05.01.2011 г. по гр.д.№ 1036/2009 г. ІV г.о.; Р.№250/27.06.2011 г. по гр.д.№1061/2010 г. ІV г.о.; Р. №14/07.02.2014 г. по т.д.№ 1130/2013 г. на ІІ т.о.; Р.№176 от 08.06.2011 г. по гр.д. №1281/2010 г. ІІІ г.о.; Р.№764 от 19.01.2011 г. по гр.д.№1645/09 г. на ІV г.о.; Р.№ 196/11.04.2012 г. по т.д.№ 994/2010 г., ІІ т.о., както и приетото след постановяване на обжалваното решение Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2103 г. по тълк.д.№4/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Несъстоятелно жалбоподателите поддържат, че в противоречие със съдебната практика по подадената бланкетна жалба въззивният съд е отменил решението като неправилно, разгледал е спора по същество и е отхвърлил предявените искове, каквито правомощия не е имал. В Р.№196/ 11.04.2012 г. по т.д.№ 994/2010 г., ІІ т.о. ВКС е приел, че съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася относно неправилността на решението въз основа на посочените в жалбата основания, с изключението, отнасящо се до нарушение на императивни материалноправни разпоредби, съгласно т.10 на ТР №1/ 17.07.2001 г. по гр.д.№1/2001г. на ВКС, ОСГК. Аргументирано е, че от новите разпоредби на ГПК за правомощията на въззивната инстанция при ограничен въззив, не може да се приеме, че е ограничена възможността като решаващ съд, на базата на самостоятелен анализ на доказателствата, относими към приетите от първоинстанционния съд фактически констатации, въззивният съд да стигне до правни изводи, различни от тези на първата инстанция, прилагайки относимата материалноправна норма.
В т. 2 на ТР № 1/09.12.2103 г. по тълк.д.№4/2012 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че с оглед съдържащата се в ГПК правна уредба на второинстанционното производство,като ограничено въззивно обжалване, въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като може да потвърди или да отмени решението, като обект на въззивната дейност не са пороците на решението, а решаването на материалноправния спор. Посочено е, че дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а негово продължение и ако са опорочени извършени от първата инстанция процесуални действия, въззивният съд следва да отстрани пороците чрез действия по установяване на фактите и прилагането на правото, включително процесуалните нарушения във връзка с доклада. Изложено е, че в изпълнение на основополагащия за процеса принцип за законност (чл.5 ГПК) въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален закон, дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване, аргумент за което е и чл. 262 ал. 1 вр. чл. 260 ал. 1 т. 3 ГПК, според които непосочването във въззивната жалба на конкретен порок на решението не обуславя нейната нередовност. Изложено е, че когато въззивният съд прецени, че дадената квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон, като даде указания относно релевантните факти, тяхното доказване и разпределението на доказателствената тежест (чл. 146 ал.1 и 2 ГПК),с което ще осигури изпълнението на основната функция на доклада с оглед необходимостта решението по съществото на спора да кореспондира с приложимия материален закон (чл.5 ГПК).
Въз основа на изложеното следва изводът, че и при бланкетна въззивна жалба, в която порокът – неправилност на решението – е само указан, заявен с обжалването – чл. 260 ал. 1 т. 3 ГПК, въззивният съд дължи произнасяне по съществото на делото. От ограничените правомощия на въззивния съд до посочените в жалбата основания за неправилност, не може да се приеме, че са променени правомощията на въззивният съд, като инстанция по същество, при ограничен въззив, нито да се приеме, че въззивният съд може само да потвърди обжалваното решение. При бланкетна въззивна жалба въззивният съд също следва да формира собствени изводи по съществото на спора въз основа на установените от първоинстанционния съд факти и обстоятелства независимо дали потвърждава или отменя решението – чл. 271 ал. 1 ГПК. Съдът не може по своя преценка да променя установените от първоинстанционния съд факти и обстоятелства, защото правомощията на въззивния съд по проверка на правилността на решението са ограничени до посочените в жалбата основания, относно изводите си за фактите въззивният съд е обвързан от оплакванията в жалбата, предвид характеристиката на въззивното производство като ограничен въззив, затова той следва да постанови решението си при съобразяване с фактите, установени по делото. При бланкетна въззивна жалба дейността на въззивния съд се изчерпва с извършване на правилната според него правна квалификация и субсумирането на събрания от първоинстанционния съд фактически и доказателствен материал под приложимата според въззивния съд материалноправна норма. Както е прието от ВКС в Р.№250/27.06.2011 г. по гр.д.№ 1061/ 2010 г. на ІV гр.о., постановено на основание чл. 290 ГПК, по начало съдът служебно определя правното естество на претендираното право, разпоредбата на чл. 5 ГПК задължава съда, включително въззивния съд, да прилага точно закона, затова след като съдът е компетентен да определи правната квалификация на иска, като се позове на изложените в исковата молба обстоятелства, то и въззивният съд може да приложи материалноправната разпоредба, без да приема други факти и обстоятелства извън установените от първоинстанционния съд, като даде друга правна квалификация на иска, която следва обективно от правната норма, с което изпълнява задължението си да квалифицира спорното право.
Произнасянето с обжалваното решение, че липсва основание за ангажиране договорната отговорност на ответника за обезщетение за вреди от неизпълнени договори за присъединяване, на основание чл. 82 ЗЗД, без да се променя установената фактическа обстановка, касае именно такава хипотеза, при която въззивният съд е съобразил разпоредбата на чл. 269 ГПК. В правомощията на въззивния съд, разглеждайки по същество предявените искове, е да ги преквалифицира, въз основа на приетите от първоинстанционния съд фактически констатации, да приложи към тях съответната материалноправна разпоредба.
С оглед елементите на фактическия състав на обезщетението за вреди по чл. 82 ЗЗД: 1.поведение на ответника, 2. противоправност на поведението, 3. причинена вреда, 4. причинна връзка на вредата с поведението и 5. вина, която се предполага, отговорността за вреди е обусловена от настъпването на вреда, която да е в причинна връзка с неизпълнението, като договорната отговорност за обезщетение е ограничена до преките и предвидими вреди. Фактите, по които страните са спорили и които са установени от първоинстанционния съд, въззивният съд е преценил, че не водят до противоправност в поведението на ответника, както и че не е налице причинно-следствена връзка между поведението на ответника и твърдените претърпени от ищците вреди, че не са налице всички факти, относими към фактическия състав, обуславящ правото да се търси обезщетение за вреди. Така въззивният съд е дал е правна квалификация на отношенията на страните въз основа на фактическа обстановка, възприета от първоинстанционния съд, без да я обсъжда или променя. Съобразно непроменените факти и обстоятелства, установени по делото, относими към претендираното обезщетение за вреди по чл. 82 ЗЗД, въззивната инстанция се е произнесла по въпроса налице ли е противоправно поведение на ответника и твърдяните от ищците настъпили вреди следствие ли са от това поведение, субсумирала е събрания относим доказателствен материал под приложимата материалноправна норма. Това е въпрос на правна квалификация, въпрос за приложението на чл. 82 ЗЗД, като въззивният съд не е променил установените от първоинстанционния съд фактически констатации. В съответствие с диспозитивното начало съдът е разгледал релевантните за спора обстоятелства така, както са били установени, и като е дал вярна правна квалификация на заявените факти, включени в основанието на предявените искове, ги е субсумирал под приложимата правна норма. Така с решението си по съществото на спора въззивната инстанция служебно, без позоваване от заинтересуваната страна, отстранява пороците на първоинстанционното решение, изразяващи се в неправилно приложение на материалния закон.
С оглед изложеното е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.
От въпроса:допустимо ли въззивният съд да назначи експертиза при липса на оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, с оглед данните по делото, следва да се доуточни релевантният за делото въпрос: може ли по подадена бланкетна въззивна жалба въззивният съд служебно да назначи експертиза, която няма за задача да установява факти, различни от установените в първоинстанционното производство.
Жалбоподателите поддържат основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, основано на Р.№341/ 02. 07.2010 г. по гр.д.№ 177/2010г. на ВКС, ІІ г.о., в което е прието, че при липса на искане процесуално недопустимо е въззивният съд служебно да събира доказателства и на Р.№ 20/09.03.2011 г. по т.д.№311/2010 г. на ІІ т.о., в което е аргументирано, че без въззивникът да се е позовал в жалбата на процесуални нарушения, въззивният съд съдът неправилно е допуснал експертиза. Поддържат и основание по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК с оглед създадената съдебна практика в обратен смисъл: Р.№ 118/30.05. 2011 г. по гр.д.№ 467/2010 г. на І г.о. и Р.№ 446/16.11.2011 г. по гр.д.№ 1375/2010 г. на ВКС, ІV г.о.
Искането е неоснователно. Създадената противоречива съдебна практика по въпроса за възможността въззивният съд служебно да събере доказателствата, които поначало се събират служебно от съда, когато такива са необходими за изясняване на делото от фактическа страна, или това е допустимо само при съответно оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, е преодоляна с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д.№ 4/2012 г. на ВКС, ОСГТК. Прието е от ВКС, ОСГТК, че разпоредбата на чл. 269 пр. 2 ГПК ограничава обхвата на дейността на въззивния съд, който може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при оплакване във въззивната жалба, като необходимост от ново установяване на факт пред въззивния съд възниква и когато доказването на този факт е извършено в нарушение на съдопроизводствените правила, ако има такова оплакване, а при липса на оплаквания, въззивният съд не може служебно да назначи експертиза за установяване на който и да е правнорелевантен факт. Тъй като при проверка на правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, ВКС, ОСГТК е аргументирал, че когато за приложението на тази норма е необходимо събирането на доказателства, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), въззивният съд следва служебно да събере тези доказателства, дори ако няма оплакване.
Въз основа на изложеното следва да се приеме, че при подадена от ответника бланкетна въззивна жалба, в правомощията на въззивния съд е служебно да назначи експертиза, когато не се касае за установяване на твърдян от страната факт,за установяване на други факти и обстоятелства, различни от установените от първоинстанционния съд, за изменение на приетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В случая въззивният съд служебно е назначил електротехническа експертиза в рамките на правомощията си по чл. 195 ал.1 ГПК за изясняване на възникнали по делото въпроси, за които са необходими специални знания от областта на енергетиката и не е изяснявал с експертизата други обстоятелства извън тези, установени от първоинстанционния съд. Предвидената в закона възможност за назначаване на експертиза е свързана с необходимостта формирането на вътрешното убеждение на съда относно съществуването на релевантната за изхода на делото фактическа обстановка, да се осъществи при спазване на определени правила – на логиката, научното и емпиричното знание, и положения на науката, отнасящи се до специални области на знанието. Когато не притежава необходимите специални знания, въззивният съд, без да променя установените по делото факти, при липса на оплаквания в жалбата за необоснованост и за необходимост от ново установяване на факт поради извършеното му доказване в нарушение на съдопроизводствените правила, може да основе фактическите си изводи при субсумиране на установените по делото факти към посочените правила от неюридически характер, на служебно назначена експертиза, съгласно разпоредбата на чл. 273 ГПК, вр. чл. 195 ал. 1 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на [фирма] – [населено място]; [фирма] – [населено място]; [фирма] – [населено място]; Г. Е.” Е. – [населено място] и [фирма] – [населено място] срещу Решение № 154 от 10.06.2013 г. по т.д.№148/2013г. на Варненски апелативен съд в частта относно исковете на всеки от ищците срещу [фирма] – [населено място] за по 630 евро – част от сумата 6300 евро – претърпяна загуба от неизпълнение на задължения по договори за присъединяване.
Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред ВКС в едноседмичен срок от съобщенията до страните.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението в останалата обжалвана част. Определението в тази част е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: