О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 34
гр.София 23.01.2009 година
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия 2-ро отделение в закрито заседание на шестнадесети декември две хиляди и осма година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търг.дело под № 429/2008 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл. 280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „И” АД със седалище гр. С. клона в гр. Д. подадена от процесуалния представител адвокат М от ДАК срещу решението на Варненския апелативен съд № 59/21.03.2008 год. постановено по в.т.д. № 9/2008 год. С това решение апелативният съд е оставил в сила първоинстанционното решение на Добричкия окръжен съд от 15.11.2007 год. по т.д. № 26/2007 год., с което е признато за установено, че вземането на П. източна международна банка – АД чрез клона и в гр. Д. на „И” АД/ по договор за кредитна линия № 00338001/15.05.2002 г., сключен с ЕООД „Т” гр. Д. и обезпечено чрез договорна ипотека върху недвижим имот – собственост на ищеца К. Н. Б. е погасено чрез новиране и е отменен нот.акт № 27 т.ІІІ рег. № 2* н.д. № 234/2002 год. на нотариус № 084 с район на действие ДРС, като са присъдени съответните съдебни разноски.
Жалбоподателят прави оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати съществени нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че съдът не е обсъдил в цялост събраните по делото доказателства, което е довело до погрешни крайни изводи относно наличието на воля от страните за новиране на задължението по договора за кредитна линия, за чието обезпечение е учредената ипотека. Навеждат се доводи, че не е тълкувана по правилата на чл.20 ЗЗД волята на страните изразена в подписаните анекси, която всъщност е била за преструктуриране на стария дълг, а не за погасяването му чрез поемането на нов дълг, както погрешно е приел въззивния съд.
В допълнително изложение към касационната жалба жалбоподателят сочи основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК позовавайки се на противоречие на постановения съдебен акт с практиката на ВКС по аналогичен спор по приложеното решение № 789/22.04.2002 год. по гр.д. № 2292/2001 г. на ВКС – V г.о.
Ответникът по касационната жалба К. Н. Б. от гр. Д. чрез пълномощника си адвокат Д. Добрев от ДАК в подадения отговор излага становище, че липсват основания за допускане на касационно обжалване, а по същество направените оплаквания за неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените основания за касационно обжалване и след проверка на данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, настоящият състав счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Преценката се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно цитираната разпоредба, на касационно обжалване подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС /т.1/; решаван е противоречиво от съдилищата /т.2/ или е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /т.3/.
Същественият материалноправен или процесуалноправен въпрос е винаги специфичен за конкретното дело и същият следва да е обусловил решаващата воля на въззивния съд при постановяване на обжалваното решение. Значението на поставения въпрос се определя от правните изводи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и закона, а не до преценката на приетата по делото фактическа обстановка. В този смисъл твърдяната неправилност на решението не би могла да аргументира наличието на основанията за допустимост, ако същата се изразява в необоснованост на въззивния акт, при което са опорочени фактическите констатации на съда и въз основа на тях е приложен материалния закон.
С обжалваното решение апелативният съд е оставил в сила първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният установителен иск като е направил решаващия извод, че при новиране на задължението първоначално уговореното обезпечение на старото задължение отпада, тъй като не може да обезпечава новото задължение, освен с изричното съгласие на лицето дало това обезпечение. Анализирайки целия фактически и доказателствен материал по делото решаващия съд е приел, че подписаният между П източна международна банка АД и „Т” ЕООД на 15 април 2003 год. анекс има правното значение на договор за новация по смисъла на чл.107 ЗЗД, с който страните са заместили задълженията по сключения договор № 0* от 15.05.2002 г. за предоставянето на кредитна линия с нови /по договор за кредит за оборотни средства/, вследствие на което старите задължения са се погасили. Подновяването прекратява старото правоотношение заедно с всички акцесорни на него права и задължения – лихви, поръчителства, залози, ипотеки и др. Тълкувайки съдържанието на цитираното допълнително съглашение по правилата на чл.20 ЗЗД съдът е приел, че в случая не се касае за преструктуриране на съществуващия дълг по първоначалния договор от 15.05.2002 год. /както би било ако първоначалните условия са изменени чрез даване на отстъпки от страна на банката към длъжника-разсрочване на плащанията, намаление на лихвите или други облекчения, целящи изплащането на дълга /а са налице всички предпоставки на обективна новация и това е действителната обща воля на страните подписали анекса от 15.04.2003 год., тъй като е променен вида и размера на задължението, начина и срока за погасяване като са договорени нови съществени условия отнасящи се до предмета на договора.
Макар да не е формулиран изрично от касатора, в случая същественият с оглед изхода на спора материалноправен въпрос е свързан с приложението на чл.107 ЗЗД в смисъл, че новацията прекратява старото правоотношение и има погасително действие за обезпеченията. По отношение на този въпрос, обаче, не е изпълнено нито едно от визираните в чл. 280, ал.1 ГПК изисквания. Постановявайки своя съдебен акт, апелативният съд не се е отклонил от смисъла и съдържанието на закона и константната съдебна практика. Неправилно е позоваването на касатора на противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС. Различието с цитираното решение на ВКС – V г.о. № 789/22.04.2002 год. по гр.д. № 2292/2001 год. произтича от различните факти, както и от конкретните доказателства по всяко едно от делата, а не от неточното прилагане на закона. По настоящото дело съдът е извършил преценка на релевантните за спора факти и обстоятелства и съобразявайки разпоредбата на чл.107 ЗЗД е приел, че са налице предпоставките за новация включително и постигнато от страните съгласие новото задължение да замести старото. Тази преценка на фактическия и доказателствен материал по делото извършена от съда е относима единствено към конкретния спор и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост изразяваща се в погрешното тълкуване от съда на съдържанието на анекса от 15.04.2003 год. представляват касационни основания за отмяна на обжалваното решение поради неговата неправилност съгласно чл.281 т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК.
Не е налице твърдяното основание за допустимост по чл.280, ал.1 т.3 ГПК, тъй като точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика, каквито данни в случая липсват. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществения правен спор е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, какъвто не е настоящия случай, тъй като нормата на чл.107 ЗЗД е пределно ясна и категорична. В случая касаторът бланкетно се позовава на т.3 от чл.280, ал.1 ГПК, практически отъждествявайки една от предпоставките за допускане на касационно обжалване с основание за касиране на неправилно въззивно решение по смисъла на чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Когато се поддържа, че решаващият съд не е разкрил действителната обща воля на страните по сделката тълкувайки съдържанието на договора съобразно изискванията на чл.20 ЗЗД, оплакването е неправилност на обжалваното решение и не може да се интерпретира едновременно като основание за допускане на касационно с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК. Въпросът за новиране на задължението по процесния договор за предоставяне на кредитна линия за оборотни средства до размер на 30 000 лева за обезпечението на който е учредената ипотека върху недвижим имот на ищеца, е изцяло в зависимост от установените факти по делото, които са различни за всеки отделен случай; разрешаването му се влияе от конкретните доказателства и в тази връзка представлява фактически, а не правен въпрос.
По изложените съображения настоящият състав на ВКС счита, че не са налице условията на чл.280, ал.1 ГПК и не следва да бъде допуснато касационно обжалване на постановеното въззивно решение, поради което на основание чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд № 59/21.03.2008 година постановено по в.т.д. № 9/2008 година.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
/СЛ