О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 74
гр.София 09.02. 2009 година
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на тридесети януари две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 730/2008 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Е”А. , гр. С., подадена чрез пълномощника му адвокат Е. С. от САК срещу решението на Софийски апелативен съд № 77/04.07.2008 год., постановено по гр.дело № 79/2008 год. в частта му, с която след отмяна на първоинстанционното решение на Софийски градски съд от 21.06.2007 год. по гр.дело № 567/2006 год. в частта, с която са отхвърлени предявените от Й. Д. Й., И. Й. Д. и Р. Й. Д. искове по чл.407, ал.1/отм./ТЗ до размера на сумата по 10 000 лева за всеки един от тях, апелативният съд е осъдил ответника-касатор да заплати на всеки от тримата ищци по 10 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди – последица от ПТП, станало на 10.05.2002 год. ведно със законната лихва върху присъдените суми, считано от датата на увреждането както и съответните съдебни разноски по компенсация.
В касационната жалба се правят оплаквания, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения,че въззивният съд не е обсъдил в цялост събраните по делото доказателства, което е довело до погрешни крайни изводи досежно спорните правоотношения, относно степента на съпричиняване на вредите от страна на пострадалата и размера на обезщетението.
В допълнително изложение жалбоподателят сочи основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, позовавайки се на противоречие на постановения съдебен акт с практиката на ВКС във връзка с приложението на Закона за движение по пътищата като цитира четири решения на състави на Наказателно отделение на ВКС по наказателни дела №№ 474/2001 год., 1135/1969 год., 29/1990 год., 71/1977 год. Поддържа още, че в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд е присъдил законна лихва за период, надхвърлящ тригодишния давностен срок по чл.111, б.”в” ЗЗД.
Въззивното решение на Софийски апелативен съд е обжалвано с касационна жалба и от ищците в частта му, с която е оставено в сила първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлена претенцията им за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за сумите по 10 000 лева за всеки от тях, представляваща разликата между присъдения и предявен размер на всеки един иск. Жалбоподателите излагат доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради необоснованост и нарушение на нормите на чл.51, ал.1 и чл.52 ЗЗД относно преценката на съда досежно степента на вината на пострадалата за настъпването на вредоносния резултат и в тази връзка – размера на дължимото обезщетение.
В допълнително изложение касаторите сочат основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК, като поддържат, че апелативният съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, свързан със справедливото възмездяване на претърпените болки и страдания, който е решен в противоречие с практиката на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Прилагат три броя решения по наказателни дела № 841/21.07.1977 год. по н.дело № 673/1977 год., № 246/24.02.1976 год. по н.дело № 148/1976 год. и № 657/13.06.1967 год. по н.дело № 381/1967 год. – всички по описа на ВКС-Наказателна колегия-ІІІ н.о.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и след проверка на данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба на „Е”А. , гр. С. е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки нейната редовност, настоящият съдебен състав счита, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.
Преценката се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно цитираната разпоредба, на касационно обжалване подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуален въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС/т.1/; решаван е противоречиво от съдилищата/т.2/ или е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото/т.3/.
Същественият материалноправен или процесуален въпрос е винаги специфичен за конкретното дело и същият трябва да е обусловил решаващата воля на въззивния съд при постановяване на обжалваното решение. Значението на поставения въпрос се определя от правните изводи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и закона, а не до преценката на приетата по делото фактическа обстановка. В този смисъл твърдяната неправилност на решението не би могла да аргументира наличието на основанията за касационно обжалване, ако същата се изразява в необоснованост на въззивния акт, при която са опорочени фактическите констатации на съда и въз основа на тях е приложен материалния закон.
Съгласно разпоредбата на чл.407, ал.1 във връзка с чл.405/отменени/ТЗ, отговорността на застрахователя за заплащане на обезщетение при застраховка гражданска отговорност се поражда от сключения застрахователен договор и се дължи на пострадалите трети лица по силата на настъпилото застрахователно събитие. По своята правна същност застрахователното събитие съставлява юридическия факт, който поражда гражданската отговорност на застрахования. Задължителни елементи на застрахователното събитие са деянието, вредата, причинната връзка между тях, като вината се предполага до доказване на противното. Не е необходимо доказване на вината на застрахования, респ. реализиране на неговата наказателна отговорност. Това е така, защото специфичната функция на тази застраховка цели не толкова да накаже виновното лице, колкото да се отстранят вредите, причинени от него. Тя има имуществен и обезщетителен характер.
С оглед на изложеното, поставеният от касатора въпрос относно необходимостта да бъде доказана вината на делинквента, не е съществен, тъй като от него не зависи изхода на делото, защото, както беше посочено, отговорността на застрахователя е обусловена от настъпването на застрахователното събитие. Освен това, във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното, като в тежест на увреждащия е да обори тази презумпция или да докаже, че с поведението си увреденият е допринесъл за настъпването на щетите.
По настоящото дело апелативният съд е приложил точно материалния закон, като въз основа на извършена преценка на релевантните за предмета на спора факти и обстоятелства е достигнал до извода, че с действията си пострадалата /наследодателка на ищците/ е допринесла наравно с делинквента за настъпване на вредоносния резултат, което е мотивирало съда да присъди половината от претендирания размер на обезщетението за всеки един от ищците. Тази преценка на фактическия и доказателствен материал по делото е относима единствено към конкретния спор и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията за необоснованост и твърденията за допуснати съществени нарушения, изразяващи се в необсъждане в цялост на събраните по делото доказателства представляват касационни основания за отмяна на обжалваното решение поради неговата неправилност, съгласно чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК.
Неправилно е позоваването на касатора на противоречие с практиката на ВКС по съществен материалноправен въпрос, тъй като посочените в изложението към жалбата съдебни решения са неотносими, защото са постановени по наказателни, а не по граждански дела, каквото е изискването предвидено в чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В случая същественият материалноправен въпрос, от който зависи изхода на спора е свързан с предпоставките за покриване от страна на застрахователя на общата гражданска отговорност на застрахования за вреди от непозволено увреждане, а не административната или наказателна отговорност на причинителя на катастрофата.
Не е налице и твърдяното противоречиво разрешение на въпроса, че застрахователната закрила по застраховка гражданска отговорност покрива отговорността както на собствениците, така и на ползувателите и държателите на МПС и упълномощените от тях лица. Постоянната съдебна практика е в смисъл, че не е необходимо изрично упълномощаване по смисъла на чл.36 и сл. ЗЗД, а съгласието на застрахованите лица може да бъде изразено и с конклудентни действия, свързани с предоставяне фактическото управление на застрахования автомобил към датата на застрахователното събитие. Държането на автомобила от трето лице предполага съгласие на собственика стига да не е отнет противозаконно, каквито данни в случая липсват. В този смисъл е р. № 283/03.04.2008 год. по т.дело № 970/2007 год. по описа на ВКС-ТК, второ отделение.
Аналогично се поставя въпроса и по отношение присъдената мораторна лихва върху дължимото обезщетение, считано от датата на увреждането. Въззивният съд е приложил точно материалния закон – чл.86, ал.1 и чл.84, ал.3 ЗЗД. Не е налице противоречиво разрешаване на въпроса с давността /чл.111, б.”в” ЗЗД/, тъй като давността не се прилага служебно, а ответникът не е направил възражение за изтекла давност в хода на процеса, поради което липсва произнасяне по този въпрос от страна на въззивния съд в обжалваното решение.
Касационната жалба на ищците Й. Й. , И. Д. и Р. Д. е подадена от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, настоящият съдебен състав намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
В случая същественият с оглед изхода на спора материалноправен въпрос, на който се позовават касаторите, е приложението на чл.51, ал.2 и чл.52 ЗЗД. По отношение на този въпрос, обаче, не е изпълнено нито едно от визираните в чл.280, ал.1 ГПК изисквания. Разликата в присъжданите от съдилищата различни размери за обезщетенията за неимуществени вреди от непозволено увреждане произтича от различните факти специфични за всеки отделен случай, а не от неточното прилагане на закона – чл.52 ЗЗД, който установява справедливостта като основен критерий за определяне размера на обезщетението. В този смисъл са указанията дадени в т.11 от Постановление № 4/23.12.1968 год. на Пленума на ВС, с които Софийски апелативен съд се е съобразил при постановяване на обжалваното решение, като е посочил конкретните обстоятелства и значението им за размера на вредите. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост и съобразяване от въззивния съд налице ли е съпричиняване и в каква степен от страна на пострадалото лице е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията за необоснованост и необсъждане в цялост на събрания по делото доказателствен материал представляват основания по чл.281 ГПК за отмяна на обжалваното решение поради неговата неправилност, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК.
Приложените към жалбата три броя решения по наказателни дела на ВКС-Наказателна колегия, ІІІ н.о. не обосновават приложението на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, в която се има предвид постоянната практика на ВКС по граждански и търговски дела.
Не е налице твърдяното основание за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като точното прилагане на закона по смисъла на цитирания текст е насочено към отстраняване на противоречива, съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика, каквито данни в случая липсват. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществения правен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неясноти в правната норма, какъвто не е настоящия случай.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на Търговска колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд № 77/04.07.2008 год., постановено по гр.дело № 79/2008 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: