О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 87
гр.София, 16.02.2010 година
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на единадесети февруари две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 916/2009 година
Производството е по чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Ц. Г. от гр. М. срещу въззивното решение на Окръжен съд М. , постановено на 28.04.2009 год. по в.гр.дело № 74/2009 год. С това решение въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение на Районен съд М. от 18.12.2008 год. по гр.дело № 375/2008 год., с което е отхвърлен предявеният от ищеца-касатор срещу „Б”Е. , гр. С. иск за сумата 3 300 лева, представляваща обезщетение за вреди от сключен между страните договор за разплащателна сметка № 02/2945539 от 29.12.1999 год. за периода от 01.06.2002 год. до 01.06.2007 год.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че въззивният съд не е обсъдил в цялост събраните по делото доказателства, неправилно е интерпретирал фактите по делото, което е довело до погрешни крайни изводи досежно спорните правоотношения. Поддържа се становището, че банката погрешно е тълкувала волята на ищеца при сключване на процесния договор, тъй като намерението му било да сключи договор за влог, а не за разплащателна сметка и по този начин го ощетила като го е лишила от полагащите му се лихви-предмет на предявения иск.
В допълнително изложение към касационната жалба не е конкретизиран същественият материалноправен или процесуален въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд и от който зависи изхода на спора, като най-общо се сочи, че това е въпросът за проявената воля при сключването на сделката и изпълнението на договорните задължения. Отново се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение и нарушение на процесуалното задължение на съда за преценка на събраните по делото доказателства. Цитирани са няколко решения на различни състави на ВС във връзка с приложението на чл.188, ал.1 ГПК/отм./, както следва: р. № 438/1952 год.-І г.о., р. № 614/1952 год.-І г.о., р. № 116/1953 год.-І г.о., р. № 276/1952 год., р. № 78/10.02.1986 год. по гр.дело № 368/1985 год.-ІІ г.о. и ППВС № 6/1978 год.
Ответникът по касационната жалба „Б”Е. , гр. С. не ангажира становище по допустимостта на касационно обжалване и основателността на направените оплаквания.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и след проверка на данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, настоящият съдебен състав счита, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване.
Преценката се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК, предпоставящи произнасяне от страна на въззивния съд по материалноправен или процесуален въпрос, който е от особено важно значение за крайния изход на делото и е решен в противоречие с практиката на ВКС; решаван е противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Значението на поставения въпрос се определя от правните изводи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и закона, а не до приетата по делото фактическа обстановка.
С обжалваното решение въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от касатора иск за заплащане на сумата 3 300 лева, претендирана като обезщетение за претърпени вреди от неизплатени дължими лихви по сключен с ответната банка договор, с която сума банката се е обогатила за сметка на ищеца. По делото е безспорно установено, че на 29.12.1999 год. между ищеца и Б. ДСК е сключен договор за разплащателна сметка в лева на физически лица без определен срок. Договорът е сключен по искане, подписано от Г. Ц. Г., като в предоставения му от банката формуляр изрично е посочен вида на банковата сметка и условията за ползуване на сумите постъпили по тази сметка.становено е също от заключенията на назначените по делото финансово-счетоводни експертизи, които не са оспорени от страните, че банката е изпълнявала задълженията си в съответствие с така сключения договор; от постъпилите през процесния период ежемесечни суми от пенсията на ищеца, са извършени плащания на телефонните сметки на ищеца срещу съответната такса за обслужване на сметката, като са начислявани дължимите лихви, съответствуващи на уговореното в чл.3 от договора. При тези фактически данни съдът е направил решаващия извод, че ответникът е изпълнил коректно поетите по договора за разплащателна сметка свои задължения и по никакъв начин не се е обогатил за сметка на ищеца, нито е проявил недобросъвестност, тъй като както и самият ищец твърди той е бил уведомяван периодично за движението на сумите по банковата му сметка, с които е разполагал свободно без никакви ограничения през целия процесен период. Право на избор на клиента на банката е да определи вида на предпочитаната от него банкова услуга, по какъв начин да вложи парите си и дали го удовлетворяват предложените условия. В случая данните по делото сочат, че касаторът е направил своя избор, сключвайки договора за разплащателна сметка, който е бил изпълняван през целия процесен период, при което положение липсва правно основание да претендира от банката под форма на обезщетение разликата между дължимите лихви по процесния договор и тези, които евентуално би получил по договор за срочен влог, какъвто е сключил с банката едва на 30.05.2007 год.
Видно от съдържанието на касационната жалба и допълнителното изложение към нея, касаторът не е посочил същественият материалноправен или процесуален въпрос, който е обусловил решаващата воля на съда при постановяване на обжалваното решение. Наведените в касационната жалба съображения във връзка с допустимостта на касационно обжалване представляват всъщност оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост. Твърдяните процесуални нарушения, изразяващи се в извършената от решаващия съд преценка на събрания доказателствен материал и релевантните за спора факти и обстоятелства по конкретното дело, са пороци относими към правилността на поставения съдебен акт и са основания за касирането му по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не представляват основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, които имат предвид противоречие с практиката на ВКС или наличието на противоречива съдебна практика по правен въпрос, който е предмет и на настоящото дело. Както вече беше посочено, жалбоподателят не конкретизира същественият материалноправен или процесуален въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд и който е от решаващо значение за крайния изход на делото, а посочва най-общо, че това е въпроса за характера на възникналото между него и банката правоотношение, съответствува ли то на волята и желанието на всяка една от страните и налице ли е изпълнение на поетите договорни задължения. Разрешаването на тези въпроси е изцяло в зависимост от установените факти по конкретното дело, които са различни за всеки отделен случай. В този смисъл твърдяната неправилност поради необоснованост на решението не би могла да аргументира наличието на основания за допустимост на касационно обжалване. Ето защо, цитираните в жалбата решения на различни състави на ВС в случая са неотносими, тъй като в тях се третират въпроси, различни от предмета на настоящото дело.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика по поставения съществен правен въпрос, каквито данни в случая липсват. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществения правен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неясноти в правната норма, какъвто не е настоящия случай. Не конкретния казус или бъдещото касационно решение, а разрешеният съществен правен въпрос трябва да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Като е обосновал съображенията си с фактите по конкретното дело и е посочил бланкетно текста на чл.280 ГПК, без да аргументира твърденията си какво е значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото, жалбоподателят неправилно поддържа основание за допускане на касационно обжалване по цитирания текст.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд- М. , постановено на 28.04.2009 год. по в.гр.дело № 74/2009 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ