О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 105
гр.София, 20.02.2009 година
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на трети февруари две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 690/2008 година
Производството е по чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Г”Е. със седалище гр. Н., подадена чрез процесуалния му представител адвокат А от АК-Бургас срещу въззивното решение на Бургаски окръжен съд № 68/24.04.2008 год., постановено по в.гр.дело № 987/2007 год. С това решение въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение на Несебърския районен съд № 204/27.09.2007 год. по гр.дело № 444/2007 год., с което е отхвърлен предявеният от ищеца-касатор установителен иск по чл.97, ал.1 ГПК/отм./, с който се иска да бъде признато за установено по отношение на ответника „ бийч М. апартмънтс”Е„Г”Е. е собственик на недвижим имот, съставляващ УПИ * в кв.3401 по плана на к.к.”С”, целият урегулиран с площ 1966 кв.м., а по сега действуващата кадастрална карта на комплекса – с идентификатор № 1* както и за отмяна на нот.акт № 1* том ХV, рег. № 8* нот.дело № 2* от 31.08.2005 год. на нотариус с район на действие РС-Несебър за продажбата на процесния имот.
Жалбоподателят излага съображения за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и нарушение на материалния закон. Неправилно според касатора съдът е отказал да обяви процесния договор за нищожен на основание чл.40 ЗЗД, като е приел, че посочената норма е неприложима по съображения, че в случая продавачът по договора е Е. , при което управителят на дружеството се явява и едноличен собственик на неговия капитал, който изрично е изразил воля за сключването на сделката. Наведени са доводи, че погрешно е приравнено представляваното лице-Е. с едноличния собственик на капитала като се поставя знак за равенство между интересите им. Погрешна според касатора се явява и преценката на съда по отношение на добросъвестността на третото лице, предвид разпоредбата на чл.493 ГПК/отм./ и съотношението между фактическите състави на алинея първа и алинея втора на цитирания текст.
В изложение приложено към касационната жалба се сочат основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Позовава се на две съдебни решения на ВКС, в които съдът се произнася, че чл.40 ЗЗД е приложим по отношение на действията на управителя на ООД, както и по въпроса, че вредата за представлявания трябва да се прецени въз основа на един обективен критерий – явно неизгодната сделка увреждаща интересите на представлявания, като знанието за увреждане се извежда от самата неизгодна сделка. Твърди, че обжалваното решение противоречи на трайно установената практика на ВКС по поставените въпроси, които са от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касационната жалба „С”Е. , гр. С. не изразява становище по направените оплаквания и основателността на искането за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и след проверка на данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, настоящият състав счита, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване.
Преценката се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно цитираната разпоредба, на касационно обжалване подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуален въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС/т.1/; решаван е противоречиво от съдилищата /т.2/ или е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото/т.3/.
Същественият материалноправен или процесуален въпрос е винаги специфичен за конкретното дело и същият следва да е обусловил решаващата воля на въззивния съд при постановяване на обжалваното решение. Значението на поставения въпрос се определя от правните изводи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и закона, а не до преценката на приетата по делото фактическа обстановка.
С обжалваното решение въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното отхвърлително решение, като е направил извода за неоснователност на предявения установителен иск за собственост и свързаното с него искане за отмяна на нотариален акт № 1* том ХV, н.дело № 2826/31.08.2005 год., тъй като ищецът не се легитимира като собственик на процесния недвижим имот. Прието е въз основа на цялостен анализ на събраните по делото доказателства, че с договор за покупко-продажба, сключен в предвидената от закона форма ищцовото дружество е продало на ответника спорния имот. Направен е извода, че сделката е валидна и не са налице основания да бъде обявена за нищожна, защото към момента на продажбата ищецът „Г”Е. е бил собственик на имота и при изповядването на сделката е действувал чрез вписания към него момент в търговския регистър едноличен собственик на капитала и управител М, който е изразил съгласието на продавача за сключване на договора, при което положение ответникът-купувач в качеството си на трето добросъвестно лице е придобил правото на собственост върху процесния недвижим имот. Прието е, че обявената впоследствие с решение № 69/16.03.2006 год. по т.дело № 437/2005 год. на Бургаския окръжен съд нищожност на договора от 11.05.2005 год. за прехвърляне на търговското предприятие на ЕООД”Г” на лицето М. В. не влече нищожност на договора за продажба, тъй като цитираното решение няма обратно действие и до заличаването на вписаните обстоятелства вписаният управител и едноличен собственик на капитала е посоченото лице, който лично е изповядал сделката. Наведени са доводи за неоснователност и на направеното от ищеца възражение за нищожност на покупко-продажбата на имота на основание чл.40 ЗЗД, тъй като по делото липсват доказателства за несъответствие между волята на представителя и представлявания, както и данни за наличие на споразумение с третото лице-приобретател да действуват във вреда на представлявания.
При тези фактически данни, същественият материалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд и който е от значение за изхода на спора е свързан с представителна власт на лицето, вписано като управител по партидата на търговското дружество в търговския регистър и в тази връзка дали договорите, сключени от това лице, по отношение на което са изпълнени формалностите на оповестяването спрямо трети лица и което е овластено като орган да представлява дружеството, обвързват последното след последваща отмяна на вписването. Даденият в обжалваното решение отговор на този въпрос е в съответствие със закона и постоянната съдебна практика на ВКС. Съгласно чл.141 ТЗ дружеството с ограничена отговорност се представлява от управителя, който извършва всички правни действия от името и за сметка на дружеството. С оглед представителната му власт, задължително името на управителя се вписва в търговския регистър, като овластяването и неговото заличаване имат действие по отношение на трети добросъвестни лица след вписването им – чл.141, ал.6, чл.140, ал.4 ТЗ, чл.493 ГПК/отм./. След отмяната на ал.2 на чл.6 ТЗ/ДВ, бр.103/1993 год./ обнародването няма повече отношение към конституирането на управителните органи на дружеството, поради което меродавен е моментът на вписването в търговския регистър. Ето защо, поради публичността на търговците и задължителното вписване в търговския регистър на лицата, които ги представляват, от значение за преценката на валидността на процесния договор за продажба е дали лицето, което го е сключило е вписано в търговския регистър като управител. Промяна на овластеното лице, която е станала след вписването, но не е била отразена в търговския регистър към момента на сключването на договора не е релевантна спрямо представителната власт и не може да се квалифицира, че правното действие е извършено от лице без представителна власт. В тази връзка, за да може порокът от вписването на лицето М. В. като управител на ищцовото дружество /установен с решение № 69/13.04.2006 год. по т.дело № 437/2005 год. на Окръжен съд-Бургас/ да се релевира по отношение на третите лица е нужно той да бъде доведен до знанието им, а това отново трябва да стане по пътя на вписване на решението в търговския регистър. Това вписване, обаче, действува занапред и няма обратно действие. Основното съображение да се приеме такова разрешение е свързано с обезпечаването на правната сигурност на търговския оборот. Третите лица, които сключват договори трябва да са гарантирани, че договарят с оправомощени лица, след като техните имена са оповестени по предвидения в закона ред. Ето защо, в случая нищожността на договора от 11.05.2005 год. за прехвърляне на търговското предприятие на „Г”Е. по никакъв начин не влияе на валидността на сключения договор за продажба на процесния недвижим имот, тъй като към момента на сключването му като единствен собственик на капитала и управител на дружеството в търговския регистър е вписан М. В. , който лично е сключил договора с ответника. Постановеното в този смисъл въззивно решение е в съответствие с материалния закон.
Поставеният от касатора в изложението му въпрос относно приложението на разпоредбата на чл.40 ЗЗД в случая не е съществен, тъй като е без значение за крайния изход на делото. Данните по делото сочат, че е налице валидно съгласие на продавача за сключване на договора, тъй като волеобразуващ орган на Е. е неговия единствен съдружник /чл.147 ТЗ/, който единствен формира и изявява волята на дружеството, тъй като към него момент е бил и управител и е участвувал лично в сделката. Не е налице твърдяната хипотеза на чл.40 ЗЗД по отношение на процесната сделка, тъй като по делото не е доказано наличието на предвидените от закона две задължителни предпоставки – че представителят съзнателно е имал намерението да увреди представлявания и е постигнал споразумение с третото лице във вреда на представлявания. Ищецът изцяло носи тежестта на доказване на твърдяните от него факти и обстоятелства, на които основава възражението си за недействителност на договора, а такива доказателства по делото липсват. В тази връзка неправилно е позоваването на противоречива съдебна практика в представените към касационната жалба две решения на ВКС, при които различието в разрешаването на поставения въпрос е изцяло в зависимост от установените факти по конкретните дела /които са различни за всеки различен случай/, а не от неточното прилагане на закона.
С оглед на изложеното, неправилно е поддържаното от касатора становище, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – въззивният съд не е решил поставения съществен материалноправен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС, която включва ППВС при действието на ЗУС, тълкувателни решения на ОСГК и ОСТК на ВКС при действието на ЗСВ, както и решенията на тричленни състави на ВКС, постановени по новия ГПК в сила от 01.03.2008 год.
Неоснователно е и позоваването на касатора на разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като точното прилагане на закона по смисъла на цитирания текст е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика, каквито данни в случая липсват. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществения правен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, какъвто не е настоящия случай.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Бургаския окръжен съд, постановено на 24.04.2008 год. по в.гр.дело № 987/2007 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: